magnifisonz.com /

Владимир Сергеевич Соловьов (на руски: Владимир Сергеевич Соловьев) е руски философ, поет, публицист и литературен критик. Син на руския историк Сергей Соловьов и брат на руския писател Всеволод Соловьов.

Владимир Соловьов е бил философ, в който животът и философията са се сливали в едно единно цяло. Той не просто е писал философски произведения, не само е публикувал и споделял идеите си по много философски, теологически, литературни и обществено-политически въпроси, но и е бил приобщен към тях по един органичен начин в целия си живот и натюрел като личност. За него особено важна е била истината, и то не само истината като отстоявана лична позиция, а като принцип на съществуващото, като принцип на самото битие – принцип на Истината, който всъщност е Бог.

Малцина са философите в световната история, които са отстоявали своите истини по един толкова сигурен и смел начин както Соловьов. Това особено силно проличава в знаменитото събитие от 28 март 1881 г., когато в публична реч по повод убийството на руския император Александър II Соловьов призовава бъдещия император Александър III да помилва убийците на баща си и така да приложи християнския морал за прошката в действие, което ще покаже и християнска Русия като достойна изразителка на Христовата вяра. Подобен подвиг обаче не е осъществен, думите на философа не са оценени правилно и Соловьов е освиркан от тълпата, след което му е забранено да чете публични лекции в университета.

Владимир Соловьов Владимир Сергеевич Соловьев
руски философ
Роден	28 януари 1853 г. Москва, Русия
Починал	13 август 1900 г. (47 г.) село Узкое, край Москва, Русия
Националност	Русия
Философия
Регион	руска философия
Епоха	философия на 19-ти век
Школа	платонизъм, християнски мистицизъм, руски символизъм
Идеи	богочеловечество

Владимир Соловьов е роден в Москва на 28 януари (16 януари стар стил) 1853 г., в семейството на известния руски историк Сергей Соловьов. По майчина линия негов прадядо е украинския философ Григорий Сковорода (1722 – 1794).

На 20 години, през 1873 г., завършва Историко-философския факултет на Московския университет, а година по-късно защитава магистърска дисертация на тема „Кризата на западната философия (против позитивистите)“ („Кризис западной философии (против позитивистов)“).

Преподава в Московския университет и през 1875 г. за година и половина посещава Англия, Франция, Италия, Египет и др. В Лондон се занимава с изследвания върху текстове от мистическите учения, гностическата литература, индийската и средновековната философия, Кабала и др. В Египет има мистически преживявания, които претворява в свои стихотворения (напр. „Три срещи“ („Три свиданья“)). Връща се в Москва и на 14 февруари 1877 г. подава оставка като преподавател в Московския университет, след което започва да чете лекции към Санкт-Петербургския университет. Същата година се запознава с Фьодор Достоевски. През 1880 г. защитава докторска дисертация на тема „Критика на отвлечените начала“ („Критика отвлеченных начал“).

На 28 март 1881 г. в публична реч призовава за помилването на убийците на Александър II, като апелира за християнски морал, но молбата му е отхвърлена с негодувание от страна на слушателите и, поради конфликт с официалните власти, си подава оставката. След този период се отдава на свободна писателска дейност, като пише различни статии и произведения на философска, религиозна, църковна, социално-политическа и естетическа тематика. Своят най-голям труд „Оправдание на доброто“ („Оправдание добра“) издава през 1897 г.

Умира на 13 август (31 юли стар стил) 1900 г., в село Узкое, край Москва.

„Истинският живот е всеки да живее в другия като в себе си или да намира в другия положителното и безусловно допълване на своето същество.“

„В нашата материална среда е невъзможно да се съхрани истинската любов, ако любовта не се разбере и не се приеме като нравствен подвиг.“

„Да призная безусловното значение на дадено лице или да вярвам в него (без което е невъзможна истинската любов) аз мога само като го утвърждавам в Бога, следователно, вярвайки в самия Бог и в себе си, като имащ в Бога средоточието и корена на своето битие.“

„Че Бог е – ние вярваме, а какво Той е – изпитваме и узнаваме.“

„В сферата на вечното Божествено битие Христос е вечният духовен център на вселенския организъм.“

„Божието въплътяване не е нещо чудно в собствения смисъл, т.е. не е нещо чуждо на общия порядък на битието, а напротив, същностно е свързано с цялата история на света и човечеството, то е нещо, подготвяно и логически следващо от тази история.“

„И адът, и земята, и небето с особено участие следят човека във фаталния момент, когато в него се вселява Ерос [Любовта]. Всяка страна иска да вземе за себе си онзи излишък от духовни и физически сили, който се появява по това време у човека. Несъмнено това е най-важният, централен момент в живота ни. Често той бива много кратък, може да се раздробява, да се повтаря, да се проточи години и десетилетия, но в края на краищата никой не избягва фаталния въпрос: за какво и как да използва могъщите криле, които му дава Ерос? Това е въпрос за главното качество на жизнения път, за това чий образ и чие подобие ще приеме или ще остави след себе си човек.“

„Светът не трябва да бъде спасен насила. Задачата не се състои в едно обикновено съединяване на всички части от човечеството и на всички човешки дела в едно общо дело. Ние можем да си представим, че хората работят заедно над някаква велика задача и насочват към нея и й подчиняват всичките си лични дела, но ако тази задача им е натрапена, ако за тях тя е нещо съдбовно и настойчиво, ако те са обединени от слепия инстинкт или външната принуда, даже и ако това единство обхване цялото човечество, то все едно това няма да бъде истинско човечество, а само някакъв огромен мравуняк.“

„От нас се иска само да не слагаме своята малка част на мястото на великото цяло, да не се затваряме в личното си дело, а да се стремим да го свържем с общочовешкото, да не забравяме за това велико дело, да го издигаме по-високо и да го поставяме на преден план, а всичко останало – на по-заден. Не е във властта ни да решим кога и как ще се извърши великото дело на общочовешкото единение. Но да издигнем това дело като наша най-важна задача и да му служим с всичките си дела – това е във властта ни. Във властта ни е да кажем: ето какво искаме ние, ето каква е висшата цел и какво е нашето знаме – и на друго ние не сме съгласни.“

„Хората като Достоевски – те не се прекланят пред силата на факта и не й служат. Срещу грубата сила на онова, което съществува, те притежават духовната сила на вярата в Истината и Доброто – в онова, което трябва да бъде. Да не се изкушаваш от видимото господство на злото и да не се отричаш заради него от невидимото добро е подвиг на вярата. В него е цялата сила на човека. Който не е способен на такъв подвиг, той нищо няма да направи и нищо няма да каже на човечеството. Хората на факта съпреживяват чуждия живот, но не те творят живота. Животът се твори от хората на вярата. Това са онези, които наричат мечтатели, утописти, безумци – те са и пророци – това наистина са най-добрите хора и вождовете на човечеството.“