magnifisonz.com /
Бен Джонсън (Бен Джонсон, Бенджамин Джонсън, на английски: Ben Jonson) е английски ренесансов драматург, поет и актьор (1572-1637).
| Бен Джонсън | |
|---|---|
| английски драматург | |
 |
|
| Роден: | 11 юни 1572 г.
Уестминстър, Англия
|
| Починал: | 6 август 1637 г.
Уестминстър, Англия
|
Отначало приятел, но впоследствие отявлен литературен критик на Шекспир. Създава така нар. комедия на хуморите в Англия, където всеки актьор въплъщава определен тип хумор (нрав или порок). Най-известни са комедиите му Всеки със своите слабости 1599, Волпоне 1506, Мълчаливата жена 1608 и Алхимикът от 1610.
„Езикът представя най-добре един човек – говори, за да те видя!”
„Паметта, от всички сили на ума, е най-деликатна и чуплива.”
„Добрите хора са звездите и планетите на епохите, в които и живеят, и оцветяват нашите времена.”
„Той ще загуби по-скоро последния си приятел, отколкото последната си шега.”
„Да говориш и да говориш добре са две различни неща. Глупакът може да говори, но казва нещо само мъдрият.”
„Похвалите, подобно на златото и диамантите, имат цена само тогава, когато те са редки.”
„Амбицията прави робите по-верни от нуждата.”
„Любовта без уважение е мимолетна и непостоянна, уважението без любов – хладно и немощно.”
„Няма по-голям ад от това да бъдеш затворник на страха.”
„Бъбривост е болест на възрастта.”
„Честта е добра брошка, която човек трябва да носи на шапката си по всяко време.”
„Излишната смелост е също порок, както и излишният страх.”
„Този, който се учи единствено от себе си, има глупак за учител.”
„Късметът пази глупаците.”
„Пази ме от тиранина, но най-вече от ласкателя.”
„Страхът да се постъпи позорно е мъжество.”
„Не всеки, който може да пише стихове, е поет.”
„Няма гений без щипка лудост.”
„Остави целувката на чашата и аз няма да търся виното.”
„Истинското щастие не се състои в това да имаш много приятели, а те да си струват и да правиш правилния избор.”
Портретът, който Бен Джонсън препоръчва да не се гледа
Откъс от книгага „Играта Уилиам Шекспир или Тайната на Великия Феникс“
Втората важна реалия, пресичаща (посмъртно) двете Шекспирови биографии, е Великото фолио. Макар английските поети, писатели и издатели по никакъв начин да не реагират на смъртта на Великия Бард, през 1623 г. се появява разкошен фолиант: „На Мистър Уилиам Шекспир Комедиите, Хрониките и Трагедиите“ – книгата, обикновено наричана Първото, или – поради своето значение за световната култура – Великото фолио.
На 8 ноември 1623 г. в Регистъра на Компанията на печатарите и книгоиздателите е направена най-знаменитата записка за всички предишни и следващи години от нейното съществуване: „Мастър Блънт и Айзък Джагард внесоха като свои ръкописи от ръцете на Мастър Доктор Уоръл и Мастър отговорник Коул: на Мистър Уилиам Шекспир Комедии, Хроники и Трагедии, наречени ръкописи, по-рано нерегистрирани от никого другиго… 7 шилинга“. По-нататък са изброени 16 пиеси (всъщност по-рано не е било прието да се регистрират повече творби). В книгата са отпечатани общо 36 пиеси /1/, 20 от които се появяват изобщо за първи път – в това число „Макбет“, „Бурята“, „Дванайсета нощ“, „Укротяване на опърничавата“, „Хенри VІ“, „Юлий Цезар“, „Кориолан“, „Антоний и Клеопатра“, „Цимбелин“, „Мяра за мяра“, „Двамата веронци“ и др. Къде са се пазили текстовете на тези двайсет пиеси през всичките години след смъртта на автора, не е известно. Доколкото под обръщенията към покровителите и читатели на изданието стоят имената на членовете на актьорската трупа „Слуги на Негово Величество“ Джон Хеминг и Хенри Кондъл, е прието да се смята, че всичките текстове, включително и непоставяните на сцената пиеси, са се намирали у съдружниците на трупата. Само че няма никакви други потвърждения на това предположение, а да си ги представим пазени в някакъв актьорски сандък толкова години, също не е лесно. Що се отнася до участието на Хеминг и Кондъл в изданието и в какво качество са участвали в него (някои шекспироведи стигат твърде далеч, наричайки ги редактори), то нито преди този случай, нито след него тези двама актьори не са имали никакво отношение към книгоиздаването и книгопечатането. Хеминг например завежда стопанските въпроси на трупата, а след време, напускайки театъра, става бакалин.
Никога по-рано всичките пиеси на един драматург не са събирани в самостоятелен том, камо ли пък с такъв сериозен обем – 998 страници голям формат с текст, напечатан в две колонки. За времето си тиражът е доста голям – от порядъка на хиляди екземпляри. Подготовката за изданието започва още през 1620 г. Наложило се е да се свърши немалко работа по получаването на авторските права на пиесите, публикувани и регистрирани преди това от други издатели. Отпечатването започва Уилиам Джагард (познат ни вече от историите със „Страстният пилигрим“), но душата на начинанието е бил несъмнено Едуард Блънт. После към тях се присъединяват Дж. Сметуик и У. Аспли. В началото на ноември 1623 г. Уилиам Джагард умира и регистрацията на книгата в Компанията се прави от неговия син и наследник Айзък, заедно с Блънт.
По-рано издателят Томас Певиър и Уилиам Джагард правят първия опит да издадат томче с десет пиеси – за това вече говорихме в първа глава. Тогава някой попречва на изданието (както предполагат учените – „по оплакване на актьорите“). Каквото и да се е случило, пиесите, отпечатани вече от Певиър и Джагард, все пак са пуснати, но поотделно и на половината от тях стоят фалшиви (по-ранни) дати. Тайната на тази издателска операция е разкрита едва през ХХ век чрез изследването на водните знаци на хартията, особеностите на печата, емблемите на печатниците, но причините, подтикнали издателите, притежаващи законните права за част от пиесите, да прибягнат до фалшивите дати, си остават една от загадките, свързани с името и произведенията на Шекспир. Най-често действията на издателите се обясняват с това, че са „пирати“ – по този начин книговедите наричат издателите и печатарите, трупащи доходи от ръкописи, с които са се сдобили по съмнителен начин, пренебрегвайки авторите или другите им законни притежатели. А що се отнася до Шекспир, то, честно казано, почти всичките му произведения попадат у издателите неизвестно как (разпространената версия, че едва ли не Шекспир е предоставял пиесите си на трупата като дарения, изплащайки им своята част от дела, своя пай, а после е спирал да се интересува от тях, е нищо повече от измислица). Освен това, обявявайки Джагард за „пират“, учените трудно могат да обяснят защо след историята със „Страстният пилигрим“ и отпечатаните десет пиеси от Певиър, замисленото грандиозно издание на Шекспировите пиеси е поръчано на същия този Джагард. И от кого е поръчано? От актьорите, които се оплакват от него година по-рано на граф Пембрук (макар да не е ясно какви юридически основания са могли да имат за подобно оплакване)?
Явно работата не е в прочутото „пиратство“ и не е в предполагаемото оплакване на актьорите. В предговора към изданието на „Троил и Кресида“ (остро обръщение към читателите, написано от неизвестен автор) през 1609 г. директно се говори за някакви „Велики Притежатели на Пиеси“ (Grand Possesors of Plays), от които зависи появата на Шекспировите произведения и които именно им дават висока оценка, както и на ума на самия Шекспир, „толкова остър, че никой не би могъл да го притъпи“. За тези „Велики Притежатели“ анонимният автор на обръщението говори с най-голяма почит, а за театъра и за неговата публика – с високомерна погнуса: „… досега пиесата не е опорочавана на сцена, не е докосвана от мръсните ръце на простаци… не е облъхвана от лошия дъх на тълпата“. Ясно е, че „Великите Притежатели“ съвсем не са актьори, социалният престиж на които по това време е още по-плачевен; говори се за някакви изключително влиятелни, високопоставени личности, за кръг, недостъпен за непосветени. Певиър и Джагард отначало просто се опитват сами да издадат сборника с Шекспирови пиеси, без да са получили съгласието и покровителството на „Великите Притежатели“, и биват спрени. Едва след като съответната поръчка е дадена на Едуард Блънт – доверено лице на поетесата Мери Сидни-Пембрук /2/, започва подготовката за качествено пълно издание на пиесите; Блънт привлича като печатар опитния и разполагащ със солидни полиграфически ресурси Джагард.
Посвещението на Първото фолио ни открива имената на двама от „Великите Притежатели“ – синовете на Мери Сидни-Пембрук: Уилиам, граф Пембрук, лорд-камерхер, и Филип, граф Монтгомъри; именно на тях, оказали, както се съобщава в обръщението, „благосклонност на Автора още докато е жив и на неговите безделици“, които те ценят, е посветена огромната книга.
Макар под обръщението към покровителите и читателите да стоят имената на Хеминг и Кондъл, почти всички учени, анализирали стилистичните особености на тези обръщения, стигат до извода, че те са написани не от кой да е, а от Бен Джонсън. Интересно е, че по време на работата върху Великото фолио (края на 1621 – юли 1623) лорд-камерхерът граф Пембрук неочаквано назначава именно него за отговорник на кралските забави (включително и театралните представления). Когато по-късно, през юли 1623 година, длъжността се поема от родственика на Пембрук, сър Хенри Хърбърт, той забелязва, че старите регистрационни книги с представленията са изгорени.
Много от поместените във Великото фолио текстове са със значителни промени в сравнение с изданията приживе. Във „Веселите уиндзорки“ има повече от хиляда нови стихове, текстът частично е редактиран наново; във втората част на „Хенри VІ“ новите стихове са 1139, а около две хиляди са прередактирани; в „Ричард ІІІ“ – съответно 193 и 2000. В „Крал Лир“ има 1100 нови стиха, а в „Хамлет“ са добавени 83 нови стиха и са махнати 230 и т. н. Кой и кога толкова дълбоко редактира текстовете и внася в тях всичките тези промени, съзнавайки че авторът вече от много години не е сред живите?
На отделна страница е поместен списък с „главните актьори, играли във всичките пиеси“ и начело на списъка е Шекспир (името е написано по същия начин като името на автора върху титулната страница – Shakespeare, но без каквито и да било уговорки, че става дума за един и същи човек /3/). На второ място е Ричард Бърбидж, на трето – Джон Хеминг, на осмо – Хенри Кондъл, изброени са всичко 26 актьори, по различно време били част от трупата.
Накрая се появяват и паметните стихотворения, посветени на Шекспир, написани от Бен Джонсън, от Хю Холанд и Ленард Дигс – двама „университетски умове“ и от анонимния „I. M.“ /4/. Те скърбят за великия поет и драматург, отдават му най-висока почит и предсказват безсмъртие за творбите и името му. Хю Холанд: „Пресекна изворът на музите, превърнал се в сълзи, помръкна сиянието на Аполон… Лаври увенчават гроба на този, който бе не просто Поет, а Крал на Поетите… Макар дните му да свършиха толкова рано, животът на стиховете му никога няма да свърши…“ Анонимният I. M.: „Опечалени сме, Шекспир, че ти тъй рано от световната сцена отиде в гроба…“
Тези стихове често са били обект на спорове. Нестратфордианците изтъкват, че Шекспир умира на 52 години, тоест на възраст, смятана тогава за почтена – едва ли към него може да е отнесен изразът „тъй рано“ – и привеждат списък с известни личности, живели през ХVІ – ХVІІ век, починали на 30 – 40-годишна възраст. В отговор някои стратфордианци привеждат списък на хора, доживели до 70 – 80 години и доказват, че на този фон 52 години съвсем не е старческа възраст. Разбира се, както и да се погледне, 52 години не е младост, но от друга страна, смъртта на гения винаги е ненавременна…
Ленард Дигс също предвижда безсмъртие за Шекспир и за произведенията му: „Шекспир, най-накрая приятелите ти представиха на света творбите ти, / благодарение на които твоето име ще надживее твоя паметник, / и когато времето размие стратфордския монумент/5/, / в тази книга потомците ще те видят вечно жив…“
Това са много важни стихове. Първо, те потвърждават, че през 1623 година паметникът в стратфордската черква е бил направен. Второ, потвърждават безспорно, че между Шекспир и Шакспер има връзка, но каква връзка? Говорейки, че времето ще „размие“ стратфордския „монумент“, авторът на стихотворението очевидно се изразява преднамерено двусмислено. Това може да се разбере в такъв смисъл, че издигнатият от човешки ръце паметник все някога неизбежно ще бъде разрушен от неумолимото време, докато на духовния паметник – великите творби на Шекспир – му е отреден вечен живот; така тълкуват метафоричния израз стратфордианците. Но нестратфордианците го приемат по по-различен начин: Дигс говори за бъдещето, когато ще изчезне, ще се изпари завесата /6/, маската, скриваща лицето на великия човек и на света ще се открие смайващата истина за него и за неговата книга. Тук, както и в поемата на Джонсън, а след десет години в стихотворението на Милтън – творбите на Шекспир по някакъв начин се отделят от паметника, на който е написано името му. При това предсказанието, че времето ще „размие“, ще изличи току-що създадения паметник, открива странна липса на пиетет към съоръжението в стената на черквата, поне привидно поставено именно за да се открои този гроб сред многото други. Навярно за същото говори и подозрителната печатна грешка (?) в ключовата дума „монумент“.
Както Холанд, така и Дигс нито веднъж не споменават името на Шекспир, чиито творби, както става ясно, те ценят толкова високо, че го смятат не просто за „знаменит сценически поет“ (Холанд), но за Крал на Поетите! И по никакъв начин не се отзовават на смъртта му. Точно както и познавалият го още по-отблизо и също високо ценящ го драматург Бен Джонсън – докато Шекспир е жив, той не казва за него открито нито дума. И не само приживе на Барда, но и няколко години след смъртта му.
През 1619 г. Бен Джонсън тръгва пеш на пътешествие в Шотландия, по време на което посещава поета Уилиам Драмънд и му гостува няколко дни. В приятелските разговори (на вино, пристрастието на своя гост към което Драмънд отбелязва специално) Джонсън открито изказва мнението си за най-големите писатели, поети и драматурзи, спомня си и много интересни подробности за всеки и за отношението си към тях, а той познава едва ли не всички свои литературни съвременници. След като изпраща госта си да си легне, Драмънд всеки път добросъвестно записва тези разговори. Записките му – не без приключения – са стигнали до нас и ни дават уникална възможност да видим „живи“ много известни елизабетинци и джейкъбианци, а заедно с това допълват представите ни за неукротимия нрав и злия език на самия Бен. В „Разговорите с Драмънд“ срещаме и спомен за жестокото скарване с Марстън, и описание на външността на Филип Сидни (макар че Джонсън едва ли е имал случай да го види лично), както и много неща за Дън, Дрейтън, Даниъл, Чапмън, Бомонт и разбира се – най-вече за самия Бен Джонсън. Но напразно ще търсим каквито и да било конкретни спомени на Джонсън за Уилиам Шекспир, за човека, когото Бен, както става ясно от поемата, написана няколко години по-късно за Великото фолио, познава добре и поставя несравнимо по-високо от всички свои съвременници и дори над корифеите на античния театър. За Шекспир Джонсън казва единствено, че не му достига талант и си спомня, че в една от пиесите му („Зимна приказка“) става корабокрушение в Бохемия, където море изобщо няма. И толкова.
А ето че само след три-четири години Джонсън пише за Великото фолио поема, която ще се превърне в най-знаменитото му поетическо произведение и завинаги ще свърже в очите на потомците името му с името на Великия Бард: „В памет на Автора, обичания от мен мистър Уилиам Шекспир, и в името на онова, което той ни остави“. В тази блестяща поема, изпълнена с истински патос, се съдържа висока, проникновена оценка за творчеството на Шекспир и пророческо предсказание за мястото, което му предстои да заеме в световната култура. Джонсън нарича Шекспир „душа на века, обект на възторзи, източник на наслада, чудо на нашата сцена“. Шекспир е гордост и слава на Англия: „Ликувай, Британийо! Ти можеш да се гордееш с този, на когото всички театри в Европа са длъжни да му отдават чест. Той принадлежи не само на своя век, но на всички времена!“ В заключението на поемата Джонсън възкликва: „Сладостен лебед на Ейвън! Колко хубаво би било да те видим отново в наши води и да гледаме тъй харесалите на нашата Елизабет и на нашия Джеймс твои набези по бреговете на Темза! Но остани си там; аз виждам как възлизаш на небосвода и изгрява ново съзвездие! Свети ни, звезда на поетите…“. По-подробен разбор на тази знаменита поема предстои да направим по-нататък. Тук ще отбележим, че Уилиам Шакспер живее в Лондон почти непрекъснато, а не на „набези“; освен това как да си представим могъщата владетелка на Британия или пък нейния приемник, очакващи с радостно нетърпение пристигането на някакъв член на актьорска трупа в своята столица.
И още един стих от началото на поемата заслужава специално внимание: „Ти сам си си паметник без епитафия…“. Той звучи загадъчно: стратфордският стенен паметник е поставен току-що и Дигс го споменава в стихотворението си. Но излиза, че за Джонсън той сякаш изобщо не съществува: единственият истински паметник на Разтърсващото Копие е неговото име и неговото творчество, както и приживе те са единствената му ипостаса.
Голяма забележителност на книгата е поместеният на титулната страница портрет, представен за изображение на Уилиам Шекспир. Портретът е направен от младия гравьор с фламандски произход Мартин Друшаут (роден през 1601 година). Портретът е много странен и, нещо твърде учудващо, напълно приличащ на друго изображение на Шекспир, появило се малко преди това – стратфордския бюст в храма „Света Троица“ (и в първоначалния, и в днешния му вид).
Лицето е подобно на маска, челото е огромно („като при водянка“ – забелязва един шекспировед), широка, отпусната гуша. Над горната устна – тесни мустачки, под долната устна с лек щрих е очертана малка брадичка; освен това брадичката и горната устна като че ли имат нужда от обръсване. Плоското, стърчащо настрани ухо и косите имат вид на залепени. Овалната линия на лицето започва от самия долен край на ухото, а зад нея има друга, рязко очертана линия, скриваща се в горната си част зад ухото, а долу отиваща под гушата. Доколкото светлината пада от различни страни, тази линия не трябва да се смята за естествена, за контур на сянката; тя е нанесена от художника специално и, както смятат нестратфордианците, отбелязва края на маската – за посветените в тайната на портрета. Огромната глава сякаш е отделена от тялото с плоска, приличаща на секира или на чиния надиплена яка.
Не по-малко странно впечатление прави и облеклото на „фигурата“ (както нарича това изображение Бен Джонсън). Неправдоподобно тясна дреха, щедро украсена с шевове и копчета, неподобаваща по никакъв начин на човек от средното съсловие. Най-учудващото: едната половина на дрехата е показана отпред, а другата – отзад (това обаче е забелязано едва в началото на ХХ век от специалисти от английско списание за мода). Може ли художникът – пък бил той и най-неопитният – да допусне такава грешка /7/? Не, това е могло да бъде направено само умишлено, по указание на находчивите инициатори на Великото фолио, за да се покаже: там, зад необикновения „портрет“, не стои един човек…
Някои учени, изследващи гравюрата на Друшаут, стигат до заключението, че уникалната дреха и яката-секира на този портрет са плод на фантазията на художника. Наистина, да се открие нещо подобно в галерията портрети на хора от средното съсловие през ХVІ – ХVІІ век е много трудно, може би невъзможно, да не говорим за абсолютната уникалност на „раздвоената“ дреха. Но естествени дрехи с приблизително същата кройка и украси могат да се видят на портретите на няколко най-високопоставени титуловани аристократи, например графовете Саутхамптън и Дорсет. Особено интересен е портретът на граф Дорсет, дело на И. Оливър (1616), където не само дрехата, но и яката има известно сходство с „фантазията“ на Друшаут и читателят може да се убеди в това. Изглежда, че Друшаут е виждал картината на Оливър и е заимствал едно-друго от нея /8/, конструирайки портрета на Шекспир.
Множеството странности в гравюрата на Друшаут изискват, разбира се, някакво обяснение от биографите-стратфордианци и те най-често предлагат най-простото – подчертават младостта на Друшаут (през 1923 година той е само на 22), неопитността му и скромните му творчески възможности. С. Шонбаум например пише: „Явно (Друшаут – И. Г.) не би могъл да притежава голям опит в занаята си. Как е получил поръчката, ние не знаем – навярно хонорарът му е бил толкова скромен, колкото е и талантът му“. Подобни твърдения говорят за слабото познаване от някои мастити шекспироведи на творческата биография на Друшаут. Само две години по-късно той прави гравюра-портрет на самия херцог Бъкингам, отличаваща се както с професионализъм, така и с правдоподобно изобразени всички детайли от костюма и с несъмнена прилика с лицето на Бъкингам от други негови портрети. Дори само обстоятелството, че Друшаут получава поръчка от първия царедворец в кралството (или от някой от приближените му), говори за високата му репутация като гравьор и портретист. Да препоръча Друшаут на херцога е можел някой от инициаторите на Великото фолио, от които Бъкингам, както ще видим по-нататък, не е бил много далеч /9/.
Да представи и обясни на публиката този така странен портрет на Разтърсващото Копие, се наема все същият неуморим Бен Джонсън. Освен забележителната поема и текста на обръщението от името на двамата членове на актьорската трупа, Бен пише още едно – специално – стихотворение „Към читателя“, поместено на съседната страница срещу гравюрата на Друшаут. Този истински малък поетически шедьовър на остроумието и двусмислието е трудно да се предаде на друг език дори в подстрочник; затова освен подстрочника е уместно да се приведе и английският оригинал. И така, Джонсън се обръща към читателя: „Тази фигура, която ти виждаш поместена тук, / е изрязана за благородния Шекспир; / в нея гравьорът води борба / с природата, за да превъзмогне самия живот: / о, само да можеше той да нарисува неговия ум / толкова хубаво, колкото схвана / лицето му; гравюрата би надминала всичко, / изписано някога на месинг, / но тъй като той не можа, ти, читателю, гледай / не портрета му, а неговата книга“ /10/.
Някои нестратфордианци обръщат внимание на това, че английското hath hit his face (намери, схвана лицето му) се произнася като hath hid his face (скри, потули лицето му) и Джонсън е разбирал това, предназначавайки втория вариант за посветените. Такъв обрат много добре се съчетава с „фигурата“, която „е изрязана за благородния Шекспир“ и с борбата, която се е наложило да води художникът, за да превъзмогне (да излезе от пределите на) самия живот“. Наистина, защо иначе на художника ще му се налага да излиза вън от пределите на живота, създавайки лицето на „фигурата“? Джонсън, твърдят нестратфордианците, хвали Друшаут, задето е успял да създаде превъзходна маска, скриваща истинския автор, истинския Велик Бард, но тъй като на рисунката не е възможно да се изобрази неговият ум, то на читателите остава единствено да четат произведенията му. Всъщност, в поетическото творчество на Джонсън има едно интересно стихотворение, адресирано до някакъв художник, когото Джонсън „инструктира“ как да се изобрази онова, което не може да позира. Създавайки измислен образ, художникът се състезава със самата природа, опитва се да превъзмогне самия живот.
И така, нестратфордианците, изтъквайки многобройните странности и двусмислици от портрета на Друшаут и съпътстващото го стихотворение на Джонсън, правят извода, че портретът е „конструиран“ от художника по желание на поръчителите и на него изобщо не е изобразен никакъв конкретен човек, а това, което Джонсън нарича „фигура“ – умишлено неестествена маска. Находчивата гравюра, придружавана от двусмисленото обръщение, сякаш си прави шега с наивния (непосветен) читател, пред очите на който, както казва Джонсън във второто си стихотворение, невидимият Шекспир „разтърсва със своето копие“.
Стратфордианските автори по принцип гледат да „не се ровят“ в двусмислиците на Джонсъновото обръщение към читателя по повод портрета, отбелязвайки мимоходом, че Джонсън оценява като критик творбата на Друшаут. Другите, напротив, смятат, че Джонсън е харесал гравюрата и най-вероятно е намирал прилика между нея и покойния Бард – в противен случай защо заедно с останалите съставители ще я помества във Фолиото.
Авторитет от ранга на С. Шонбаум в обстоятелствената си Шекспирова биография засяга само мимоходом това стихотворение, предпазливо заявявайки: „Джонсън се е съгласил да напише няколко небрежни похвални стиха… Няма съмнение, че само изкусен читател би открил скритата ирония в заключението на Джонсън“.
Да, наистина, заключението на Джонсън звучи съвсем ясно. Но то може да се разбира далеч не еднозначно, особено в контекста на самото стихотворение и уникалните особености на „фигурата“ на Друшаут. И после, някой би ли се съгласил, че да се помества в една книга на видно място, непосредствено до портрета на автора специално стихотворение, в което на читателите да се препоръчва да не гледат този портрет – е нещо нормално…
„Фигурата“ на Друшаут е препечатана стереотипно в следващото, Второ фолио, излязло десет години по-късно, през 1632 година. А след още осем години, през 1640, тоест вече след смъртта на Бен Джонсън, издателят Джон Бенсън (интересно съвпадение) пуска том с поетическите произведения на Шекспир (без големите поеми); в него има няколко от стихотворенията в негова памет и гравюра с изображението му с инициалите на друг гравьор.
Тази рисунка почти не е известна и изключително рядко се публикува дори в специализираната литература. Чертите на лицето на нея не се виждат толкова ясно, колкото във Великото фолио (форматът на изданието е октаво – четвърт от фолиото), но влиянието на гравюрата на Друшаут е безспорно – особено в изображението на лицето, косата, яката. Има и нововъведения: главата е обърната не надясно, а наляво, върху дясното рамо е наметнат плащ; лявата ръка (с ръкавица) държи маслинена клонка с плодове, а около главата има нещо, подобно на ореол.
Под тази гравюра е поместено кратко стихотворение, иронично наподобяващо обръщението на Джонсън към читателя във Великото фолио:
Тази Сянка е прочутият Шекспир? Душата на века,
обектът на възторзи? източникът на наслади?
чудото на нашата сцена.
Джонсъновата „фигура“ е станала „сянка“ и трите последователни въпросителни знака изглеждат доста интригуващо. Обръщението към читателя, подписано с инициалите на издателя, и отпечатаните в книгата стихотворения на другите поети са изпълнени с дълбоко преклонение пред Барда – какво могат да означават тези двусмислени, загадъчни въпросителни знаци?
Що се отнася до гравюрата на Друшаут, то поради подозрителните си странности този портрет, формално единствен и потвърден по някакъв начин от съвременниците, не е любим на Шекспировите биографи и те предпочитат други, за които няма никакви доказателства, че на тях действително е изобразен Шекспир (или Шакспер), но затова пък стоят лицата на неизвестни мъже, безспорно приличащи на хора, живели по това време. За портретите, украсявали някога музейните стени и страниците на разкошните Шекспирови преиздания, оказали се фалшификации, аз вече говорих. От останалите най-известни са така наречените портрети на Чандъс и на Графтън. Върху този на Графтън има надпис, от който явно се вижда, че нарисуваният на него млад човек през 1588 година е бил на 24 години, тоест толкова, колкото и Шакспер. За известния ни вече шекспировед Доувър Уилсън това се оказва достатъчно, за да поддържа хипотезата, че на платното е представен младият Шекспир. Уилсън пише: „Всъщност нищо в действителност не го потвърждава и аз не карам читателя да вярва, че портретът е истински, дори не желая да го убеждавам в това. Единственото полезно нещо в него според мен е, че той помага да забравим стратфордския бюст“.
В това интересно изказване на големия учен ще отбележим недоволството му от съществуващите реалии. Той (както и още някои стратфордиански авторитети) не е удовлетворен нито от стратфордския бюст (за първоначалния му вариант дори не споменава), нито от гравюрата на Друшаут, тъй като те не съответстват на представата му за Шекспир и затова му се иска да вярва в истинността на други портрети, по-близки до неговата представа, независимо от липсата на каквито и да било сериозни основания. Впрочем, Уилсън се опитва все пак да намери някакви основания. Той прави измервания, изчислява пропорциите на частите на лицето от портрета на Графтън и открива, че те съвпадат с пропорциите на стратфордския бюст (в настоящия му вид!) и на гравюрата на Друшаут. В този смисъл, независимо от видимата с просто око разлика между трите изображения, „пропорциите на частите на лицето“ в тях, както твърди Уилсън, съвпадат.
За разлика от Уилсън, някои други шекспироведи не критикуват гравюрата на Друшаут и дори се опитват да „оживят“ изобразената върху нея „фигура“, възпроизвеждайки увеличени репродукции на отделни нейни части – например само лицето, но без косата, яката и прочутата дреха, придаващи на Шекспир, както пише А. А. Аникст, „скован и селски вид“. Да не говоря пък за всевъзможните стилизирани варианти на този портрет от съвременните художници-илюстратори.
Гравюрата на Друшаут не е подмината и от другия вид любители на „преображения“ – от фалшификаторите на реликви. Отдавна е изказано предположението, че Друшаут прави гравюрата си по някакъв рисуван приживе портрет на Шекспир. И ето че през втората половина на ХІХ век този „първопортрет“ наистина се появява. Някоя си мисис Флауър се сдобива с него и го подарява на Шекспировия мемориал, а сътрудникът на Мемориала Едгар Флауър представя на експертите живописния портрет (масло, на дървена дъска), изключително приличащ на гравюрата на Друшаут, с надпис в горния ляв ъгъл „Уилм Шекспир“. Авторитетните експерти от Британския музей и от Националната картинна галерия обявяват картината за истинска, нарисувана приживе на Шекспир. Това се превръща в сензация – най-сетне е намерен портретът на Шекспир, при това с неговото име, а същевременно продължават да се разнасят нечестиви подозрения около странностите на творбата на Друшаут! Картината със съответна разясняваща табелка е експонирана в Националната картинна галерия, а знаменитият шекспировед Сидни Лий публикува нейна репродукция върху фронтисписа на основния си труд „Животът на Шекспир“ (1898); дълго време след това подобни репродукции украсяват различни преиздания на Шекспир и монографии за него на различни езици. Но съществуват и обосновани съмнения в автентичността на този портрет; едва през 1966 година той е изследван с рентгенови лъчи и става ясно, че под портрета има друга картина – Мадоната с младенеца, вероятно дело на някой италиански майстор от ХVІ век. Предположението, че приживе на Шекспир (или Шакспер) някой художник е решил да нарисува портрета му върху стара италианска картина, е направо фантастично – съвсем по-просто и евтино е да се нарисува портрет върху ново платно или дъска. По редица други признаци специалистите се произнасят, че „портретът“ е създаден доста по-късно от гравюрата – най-вероятно чак през следващия век, тоест е изфабрикуван специално. За основа е взета гравюрата на Друшаут, а от старата италианска картина фалшификаторите ги е интересувал явно единствено потъмнелият от времето дървен панел. Впрочем, защитниците на Флауъровия портрет не се предават дори тогава: сега те се надяват, че анализът на пигмента или някакво друго чудо ще възстановят авторитета на „най-ценното и най-достоверното от всички изображения на Великия Бард“…
И така, стратфордският паметник и Великото фолио – двете най-важни посмъртни реалии, пресичащи творческата биография на Уилиам Шекспир и документалната биография на Уилиам Шакспер – показват, че независимо от очевидната несъвместимост на тези личности, между тях наистина има някаква интригуваща връзка. Стратфордският култ не възниква случайно. Няколко години след смъртта на Шакспер, когато вече почти никой не си спомня за него, влиятелни хора специално се погрижват за това потомците да го възприемат като Великия Бард (по това време също вече покойник). Те, както знаем, постигат своята цел. Задълго.
Превод: Людмил Димитров
Facebook Comments Box