magnifisonz.com /
Нели Закс (на немски: Nelly Sachs), всъщност Леони Закс, е германска поетеса, автор на театрални пиеси и преводачка.
Нели Закс Nelly Sachs |
|
---|---|
![]() |
|
Псевдоним | Нели Закс |
Родена | 10 декември 1891 г.
Берлин, Германия
|
Починала | 12 май 1970 г.
Стокхолм, Швеция
|
Награди | ![]() |
Подпис | ![]() |
Нели Закс е родена в Берлин в семейството на изобретател и фабрикант.
Нели Закс израства в култивирана еврейска среда, отрано музицира, пише стихове и желае да стане балерина. Толкова е впечатлена от дебютния роман на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг“ (1891), че започва да си кореспондира с шведската писателка и това общуване ще продължи повече от тридесет и пет години.
Нели Закс живее в усамотение и не участва в обществения живот. В 1921 г. с помощта на писателя Стефан Цвайг издава първата си стихосбирка „Легенди и разкази“, създадена в стила на неоромантизма и възпяваща природата и музиката. Поетесата се вдълбочава в трудовете на Мартин Бубер и усвоява неговите хасидистки възгледи.
Националсоциализъм
След 1933 г. Нели Закс прекарва „седем години под ужаса на Хитлер“, а творбите ѝ са официално забранени. Едва в 1940 г. успява чрез името на току-що починалата нобелистка Селма Лагерльоф да получи виза за Швеция и в последния момент преди изпращането ѝ в концлагер се преселва заедно с майка си в Стокхолм (цялото останало семейство загива в лагерните пещи).
Емиграция
В емиграция поетесата изкарва прехраната за себе си и майка си като перачка, научава шведски и започва да превежда модерна шведска лирика на немски. През 1953 г. получава шведско гражданство. Нели Закс записва и по-късно публикува стиховете, които е носила в съзнанието си през дните на страдания в родината си. Задълго остава непризната в западната немскоезикова общност и е издавана със съдействието на поета Йоханес Р. Бехер само в Източна Германия – там излиза стихосбирката ѝ „В обиталищата на смъртта“ [1] (1946), както и отделни стихове в списание „Зин унд форм“. Едва след време в Амстердам излиза стихосбирката ѝ „Звездно затъмнение“ (1949).
Литературни успехи
През петдесетте години Нели Закс започва кореспонденция с поета Паул Целан, когото посещава в Париж през 1960 г. Постепенно тя си пробива път и в литературния живот на ФРГ и бива „открита“ от младото поколение немски поети. Нейните стихосбирки „И никой не знае какво по-нататък“ (1957) и „Бягство и преображение“ (1959) излизат в Хамбург, Мюнхен и Щутгарт. Следват „Пътуване в безпрашието“ (1961), „Все тъй смъртта празнува живота“ (1961), „Пейзаж от викове“ (1966) и издадената посмъртно „Разцепи се, нощ“ (1971).
Озарения
Жалби и надежди за просветление озаряват книгите на Нели Закс. Пророческата ѝ поезия се корени в библейските псалми, староеврейските традиции и идеите на хасидизма. Творбите ѝ са изпълнени с болката и религиозната мистика на еврейския народ, като проникват в дълбокия смисъл на това мъченичество. „Небето те руши, ти вкусваш милостта“, се казва в едно нейно стихотворение.
Признание
Нели Закс е удостоена с редица литературни отличия, между които наградата „Дросте“ на град Меерсбург (1960) и учредената на нейно име в град Дортмунд международна награда „Нели Закс“ (1961), а в 1966 г., на седемдесет и петия си рожден ден, получава – заедно с Шмуел Йосеф Агнон – от ръцете на шведския крал Нобеловата награда за литература: „за изключителните ѝ поетически и драматически произведения, които със завладяваща мощ тълкуват съдбата на еврейския народ“. Парите от наградата поетесата дарява на нуждаещи се. Нели Закс не се завръща в Германия и умира в Стокхолм, достигнала световно признание.
ВСЕ ТЪЙ СМЪРТТА ПРАЗНУВА
живота в тебе
глупачке в спиралата на припряността
всяка стъпка все по-далеч от детските часовници
и по-близо по-близо хваната от вятъра
грабителя на копнежа –
От страхопочит се надигат легла и столове
тъй като вълнението е вече морско
и врати –
ключът сложен за отбрана
променя посоката с отваряне навън –
Белите сестри окъпани в звезди
от докосванията на чуждоземни знаци
от онзи който тук захранва жилите
чрез своите подземни извори на жаждата
от тях виденията трябва да пият до насита –
1961
КОЛКО МОРЕТА В ПЯСЪКА ИЗГУБЕНИ,
колко пясък в камъка затворен,
колко време в песенния рог на раковините
изплакано,
колко смъртна самота
в бисерните погледи на рибите,
колко утринни тръби в коралите,
колко звездни образи в кристала,
колко кълнове на смях в гърлото на чайката,
колко носталгични нишки,
по нощните планетни орбити пътували,
колко плодородна почва
за корена на словото:
Ти –
зад всички падащи решетки
на загадките
Ти –
1957
ЗАКРИЛЯНИ СА ВЛЮБЕНИТЕ
под зазиданите небеса.
Незнайна сила им дарява дъх
те носят камъните за благодатта
и всичко тук което расне
при тях тепърва ще намери дом.
Закриляни са влюбените
и единствено за тях все още славеите пеят
не са изчезнали сред глухотата
а приказките тихи на леса, сърните,
кротко страдат пак за тях.
Закриляни са влюбените
те отгатват затаената тъга на вèчерното слънце
кървящо върху върбов клон –
и упражняват през нощта усмихнати умирането,
тази тиха смърт
с всички ручеи, изтичащи в копнеж.
1949
ТАЗИ НОЩ
поех по тъмна уличка
зад ъгъла
Там сянката ми падна
в моите прегръдки
Тази уморена дреха
искаше да бъде носена
и баграта на Нищото ме заговори:
Отвъд си ти!
1961
ДОЙДЕ ЛИ НЯКОЙ
отдалече
с език
който може би заключва
звуците
с цвиленето на кобила
или
писукането
на новородени косове
или
като скриптящ трион
разкъсва всяка близост
Дойде ли някой
отдалече
с движения на куче
или може би на плъх
и е зима
тогава дай му топла дреха
също е възможно
да тлее жар под стъпките му
(може би е яздил
метеор)
затова не го гълчи
ако килимът ти надупчен закрещи –
Чужденецът винаги държи
родината си на ръце
като сираче
за което може би не дири
нищо друго освен гроб.
1946
Превод от немски:
© ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
МОЛИТВА ЗА МЪРТВИЯ ЖЕНИХ
Да знаех само
на какво се е спрял твоят последен поглед.
Било ли е камък, изпил вече много последни
погледи, докато ослепени,
са падали върху слепеца?
Или е било пръст,
достатъчна, за да запълни обувка,
и вече почерняла
от толкова разлъки
от толкова насилствена смърт?
Или е било последният ти път,
донесъл ти сбогуване от всички пътища,
които си изминал?
Или пък локва, къс блестящ метал,
навярно катарамата на твоя враг,
или някой друг, нищожен прорицател
на Небето?
Или тази Земя, която
никого не пуска да си тръгне необичан,
пратила ти е по въздуха едничък знак на птица,
припомнящ на душата ти, че тръпне
в твоето изпепелено от страдание тяло.
1946
Превод от немски:
© ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
Нели Закс
ВИЕ, МОИ МЪРТВИ,
сънищата ви осиротяха
нощ затули образите ви
езикът ви лети и пее с тайни знаци
Бежанският рой на мислите
горещото ви завещание
проси на брега ми
Неспокойна съм
до смърт уплашена
да уловя съкровището с късче от живот
Макар и притежателка на мигове
на сърцебиения и разлъки
на смъртоносни рани
къде е моето наследство
Солта е моето наследство
1946
ХОР НА СПАСЕНИТЕ
Ние, спасените,
от чиито кухи кости смъртта издяла вече своите флейти
на чиито жили смъртта прокара вече своя лък –
нашите тела все още жалят за отминалите дни
с осакатената си музика.
Ние, спасените,
все още примките за нашите гърла висят
пред нас сред синкавия въздух –
все още всички пясъчни часовници се пълнят с капещата наша кръв.
Ние, спасените,
все още ни разяждат червеите на страха.
Нашата звезда лежи погребана в прахта.
Ние, спасените,
ви молим:
Покажете ни полека своето слънце.
Под строй ни поведете от една звезда към друга.
Позволете ни безмълвно да научим пак живота.
Иначе и песента на птица,
пълненето на ведрото в кладенеца
могат да разбунят лошо запечатаната наша болка
и да ни отнесат сред пяната.
Молим ви:
Не ни показвайте все още хапещ пес –
може да се случи, може да се случи
на прах да се разпаднем –
пред очите ви да се разтлеем в пепел.
Та какво задържа нашата тъкан?
Ние, бездиханните,
душите ни избягаха при Него от дълбоката среднощ
дълго преди да се спасят телата ни
в ковчега на мига.
Ние, спасените,
стискаме ръката ви,
разпознаваме очите ви –
но ни задържа заедно единствено разлъката,
разлъката в прахта
задържа ни при вас.
1946
ХОР НА СПАСЕНИТЕ
Ние, спасените,
от чиито кухи кости смъртта издяла вече своите флейти
на чиито жили смъртта прокара вече своя лък –
нашите тела все още жалят за отминалите дни
с осакатената си музика.
Ние, спасените,
все още примките за нашите гърла висят
пред нас сред синкавия въздух –
все още всички пясъчни часовници се пълнят с капещата наша кръв.
Ние, спасените,
все още ни разяждат червеите на страха.
Нашата звезда лежи погребана в прахта.
Ние, спасените,
ви молим:
Покажете ни полека своето слънце.
Под строй ни поведете от една звезда към друга.
Позволете ни безмълвно да научим пак живота.
Иначе и песента на птица,
пълненето на ведрото в кладенеца
могат да разбунят лошо запечатаната наша болка
и да ни отнесат сред пяната.
Молим ви:
Не ни показвайте все още хапещ пес –
може да се случи, може да се случи
на прах да се разпаднем –
пред очите ви да се разтлеем в пепел.
Та какво задържа нашата тъкан?
Ние, бездиханните,
душите ни избягаха при Него от дълбоката среднощ
дълго преди да се спасят телата ни
в ковчега на мига.
Ние, спасените,
стискаме ръката ви,
разпознаваме очите ви –
но ни задържа заедно единствено разлъката,
разлъката в прахта
задържа ни при вас.
1946
Превод от немски:
© ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ