Райнер Мария Рилке – Няма уроци за начинаещи в живота. От самото начало те карат да се справяш с най-трудното

magnifisonz.com /

„Изкуството е средството на единици, на самотници да осъществят себе си. Каквото е представлявал Наполеон външно, това е всеки творец вътрешно. През победи той се изкачва нагоре като по стълби. А нима Наполеон е побеждавал някога заради публиката?“

Райнер Мария Рилке (на немски: Rainer Maria Rilke) е австрийски поет, смятан за един от най-значимите творци на поезия от края на XIX и началото на XX век.

Райнер Мария Рилке
Rainer Maria Rilke
RMRilke.jpg
Роден 4 декември 1875 г.

Прага, Австро-Унгария
Починал 29 декември 1926 г. (51 г.)

Монтрьо, Швейцария
Професия поет
Националност Флаг на Австрия Австрия
Активен период 1894 – 1925
Жанр стихотворение, сонет, роман
Направление модернизъм

Страхът ми от думите тъй е голям,
тъй ясни са всички човешки слова.
Това тук е куче, дом — онова,
началото тук е, а краят — там.

Боя се от хорските чувства и смях,
познават и бъдно, и минало те.
Пред никой връх смайване в тях не расте,
единствен имотът е ценен за тях.

Все викам и браня се: стойте далеч!
Нещата ме радват със своята реч.
Пред вас вкаменени, неми стоят —
не ми ги докосвайте: те ще умрат.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/7/79/Rainer_Maria_Rilke%2C_1900.jpg

Фотография на Рилке от 1900 г.

„Целта на живота е да бъдеш побеждаван от все по-велики неща.”

Рилке е роден в Прага, но е смятан за австрийски поет, понеже пише главно на немски в пределите на старата Австро-Унгарска империя. Израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство с провалена военна кариера. По желание на честолюбивата си майка Рилке години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата като противовес прекарва пет години във военно училище, където се чувства смазан физически и психически. Рилке следва в Търговската академия в Линц, а после записва философия, право и история на изкуството в университетите в Прага, Мюнхен и Берлин. Останалата част от живота му преминава в непрекъснати странствания из Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция и Швейцария. Сред тях особено значение има пътуването му до Москва, където многократно се среща с Лев Толстой.

Последните си години Рилке проживява в Швейцария, където приятели му предоставят една кула в така наречения „Замък Мюзо“. Там поетът, вдъхновен от лириката на близките му Пол Валери и Андре Жид, пише стихове предимно на френски, някои издадени след смъртта му. Умира от левкемия и е погребан в двора на старата църква в Рарон сред Бернските Алпи. На надгробната му плоча е издълбана епитафия, сътворена от самия Рилке[1]:

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/f/f8/Das_Stundenbuch_%28Rilke%29_007.jpg

Страница от „Часослов“

В своята младост Рилке всяка Коледа завършва по една стихосбирка – така публикува книгите „Живот и песни“ (1894), „Жертва на ларите“ (1895), „Увенчан от сънища“ (1896) и „Пред Рождество“ (1897), които в 1903 г. обединява в сборника „Първи стихотворения“. В началото на новото столетие Рилке издава стихосбирката „Книга на образите“ в четири части (1902 – 1906). В Париж той става секретар на скулптора Огюст Роден, който му оказва силно влияние със строгостта на формата, конкретността и експресивността на пластиките си. Във френската столица Рилке създава стихосбирката си „Часослов“ (1905), посветена на писателката Лу Андреас-Саломе, близка негова приятелка до края на живота му. Публикува и сборника „Нови стихотворения“ (1907), както и книгата „Реквием“ (1909). След тежка душевна криза, от която се избавя едва с написването на романа „Записките на Малте Лауридс Бриге“ (1910), Рилке заминава за Северна Африка, а после за две години се установява като гост на княгиня Мари фон Турн унд Таксис в старинния замък „Дуино“ на Адриатическото крайбрежие – там започва да пише прочутите си „Дуински елегии“ (1912 – 1922) и замисля цикъла „Сонети към Орфей“ (1923), негова поетическа изповед.

Рилке в България

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/c8/Pasternak-rilke.jpeg

Рисунка на Райнер Мария Рилке от Леонид Пастернак, ок. 1900 г.

През 1919 г. в Стара Загора излиза в библиотека „Везни“ прочутата младежка творба на Райнер Мария Рилке „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“ (създадена през 1899 г. и публикувана в завършен вид през 1906 г.) в превод на Гео Милев. Българският поет, усвоил от Пенчо Славейков идеите на „европеизма“, насочва вниманието към голямото творчество на австрийския символист, когото той определя като „естет, майстор на формата“. През 1921 г. в София са отпечатани Рилкевите „Записки на Малте Лауридс Бриге“. На следващата година Гео Милев издава своята „Антология на жълтата роза – лирика на злочеста любов“, и в нея е включил стихотворението на Рилке „Молитва на девиците“.

Николай Лилиев публикува през 1924 г. в сп. „Златорог“ пет творби на Рилке – „Жертва“, „Ангели“, „Абисаг“, „Есенен ден“ и „Поетът“. Към тях написва и кратък очерк за творчеството на австрийския поет, където казва: „Малте Лауридс Бриге представлява почти прозрачна биография на едно вътрешно Аз… Книгата е биография на поет, който „разтваря същността на своето Аз в същността на нещата“, на които се отдава беззаветно… Да преобразява, а не да измисля материята – е същността на поезията.“

По случай смъртта на Рилке през 1926 г. в сп. „Хиперион“ е публикувана статия от Николай Дончев.

Порасналият интерес към света на Рилке след Втората световна война довежда до най-крупното му представяне през 1979 г. с един том „Лирика“ в поредицата „Световни поети“. Сборникът включва 130 творби на Рилке, подбрани от Венцеслав Константинов из книгите на поета „Първи стихотворения“, „Ранни стихотворения“, „Книга на образите“, „Часослов“, „Нови стихотворения“, „Реквием“, „Дуински елегии“ и „Сонети към Орфей“. Изданието е богато коментирано, а в предговора на Петър Велчев се казва: „Песните на Райнер Мария Рилке, този последен Орфей на европейската култура, остават едни от най-автентичните и проникновени страници в духовните търсения на нашия век.“ През 1985 г. е публикуван нов превод на „Записките на Малте Лауридс Бриге“.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/c4/Rilke_in_Moscow_by_L.Pasternak_%281928%29.jpg

Портрет на Рилке от Леонид Пастернак, 1928 г.

Влияние

Поезията на Райнер Мария Рилке – от неговата първа книга „Живот и песни“, написана в маниера на сецесионния „югендстил“, до последните му предсмъртни стихове – е проникната от копнеж по съкровена човешка близост, чиято непостижимост води до все по-дълбока самота и изтънчено самовглъбяване. В духа на немския неоромантизъм Рилке създава „чисто изкуство“, отправено пряко към човека като единствена значима реалност. Определящи мотиви на творбите му е смъртта и копнежът по отвъдното. За Рилке смъртта е не гибел, а своеобразно възнесение към непознати и далечни небесни региони. Много от повтарящите се образи в творчеството му се фокусират върху проблемите на християнството (например стихотворението „Слизането на Христос в ада“ ) в една епоха на скептицизъм, самота и дълбока вътрешна тревога. Като изключителен майстор на формата Рилке си служи със сецесионно оцветен свещенодействен език, достигащ до границите на възможно изразимото.

Подбор, редакция и бележки : Венцеслав Константинов

„Из едно детство“

Като богатство беше тишината
и скриваше момчето. Сякаш в сън
изникна майката откъм вратата
и в шкафа чаша трепна с крехък звън.
Усети, че издадена е тя,
момчето си целуна: „Ти си тук?“
В пианото се взряха — звук след звук
възкръсваше у него песента,
която странно го оплете пак.

То стихна. Погледът му в тоя мрак
се плъзна към ръката й, превита
от пръстена, когато се заскита
в клавишите, като из преспи сняг.

Нощта е мойта книга…

Нощта е мойта книга. Бляска
корицата й от атлаз;
и откопчавам с тръпна ласка
верижката й златна аз.

Щом първа страница разтворя,
ме радва нежният й звън,
след туй прочитам тихо втора,
а третата е вече сън.

Лебедът

Мъката, с която крачим бледи
сред недоизвършени неща,
е като походката на лебед.

А Смъртта изтръгва мълчаливо
под нозете ни така твърдта,
както се отпуска той страхливо,

сред вълните ласкави, които
шумолят в очакване честито
и под него все назад летят;
а пък той, с осанка величава,
все по царствен и уверен плава
по водата с безметежна гръд.

Испанска танцьорка

Както кибрит, преди да запламти,
със светващи езици се разгаря,
така започва тя да се върти,
да трепка, да припламва и блести
и в кръглия си танц да се разтваря.

Внезапно става огнена мечта.

Подпалва с къдрите си тя
и завъртява майсторски и с жар
одеждите си в тоя див пожар,
от който, като змии, виж: веднага
две голи, щракащи ръце протяга.

В миг тя улавя огъня с ръка
и го захвърля в своите крака;
с надменен жест пред себе си го мята
и гледа — той бушува по земята,
упорствува, пламти и след това…
Но сигурно, с победоносни тръпки,
усмихва се и вдигайки глава,
тя го премазва с малки, твърди стъпки.

Чашата с розите

Ти си видял на пътя две момчета
как се преплитат в гневен възел, който
се мята от омраза под земята,
като животно под рояк пчели;
ти си видял актьори и лъжци,
връхлитащи се яростни коне,
с оголващи се ядно зъби, сякаш
ще лъснат черепите през гърлата.

Ти можеш да забравиш за това:
пред себе си ти виждаш чаша с рози,
незабравима и до края пълна
със жизненост, накланяща се нежно
към всички нас, но без да се отдава…
и тя живее, за да бъде наша.

Безмълвно битие, цъфтеж безкраен,
потребност от простор, но не в пространство,
което от нещата е стеснено,
почти неочертано, незаето
и звучно вътрешно, и странно нежно,
и осветило себе си докрай:
нима познаваме подобно нещо?

А също тъй дали възниква чувство,
когато две листенца се докоснат?
Виж как едно като клепач се вдига,
под него други спят като слепени
клепачи, сякаш десеторно спящи*,
[* _Клепачи, сякаш десеторно спящи_ — Розата у Рилке е дълбок символ на безмълвно битие и безкраен цъфтеж. Надгробната плоча на поета в двора на църквата в Рарон носи надпис, определен от самия него: „Роза, о чисто противоречие, радост ничий сън да не бъдеш под толкова много клепачи.“]
за да притулят вътрешния поглед.

През всичките листенца светлината
ще трябва да премине — от небето
прецеждат всяка капка мрак, в чиито
отблясъци обърканата китка
на тичинките пламва и се вдига.

Движението в розите погледай!

Виж — всеки жест едва се отклонява
и е почти невидим, но лъчът му
се разпростира в цялата вселена.

Виж бялата — изправена блажено,
с големи и разтворени листенца
като Венера в сребърната мида.
Виж — руменеещата е смутена
и към безчувствената се накланя,
а тази се отдръпва и затваря
дълбоко в себе си, стои студена
сред цъфналите, снели вече всичко.
Това, което снемат, ни изглежда
като крило, товар или наметка,
и маска може би според това
_Как_ го захвърлят: като пред любима.

Какво не са: виж жълтата, онази
която е разтворена, не е ли
обвивката на плод, а жълтината
е негов кървавооранжев сок.
А тази може ли да разцъфти,
щом нежната й розовост без име
е с възгорчив оттенък на лилаво?
Батистената — тя не е ли дреха,
която още пази онзи топъл
и тънък дъх на ризата, свалена
край горско езеро през ранна утрин?
Виж тази — сякаш от опалов фарфор,
като китайска чашка, много крехка
и пълна с малки, светли пеперуди —
онази себе си сама съдържа.

Със себе си не са ли пълни всички,
щом означава: този външен свят
и тази пролет, този дъжд и вятър,
и чувство за вина, и безпокойство,
и мрак над вечерна земя, и орис,
и бяг на облаци преобразени
от силата неясна на звездите,
да се превърне в снопче Съкровеност.

А тя искри в разтворените рози.

Островът на сирените*

[* Според поемата на Омир „Одисея“ пострадалият от корабокрушение митичен герой Одисей намерил подслон в двореца на феакийския цар Алкиной и по време на пиршеството разказал за своите приключения. Когато плавал покрай острова на сирените — баснословни морски същества, които с вълшебното си пеене увличали минаващите оттам моряци, подлагали ги на жестоки мъчения и ги убивали, — Одисей наредил на другарите си да запушат ушите си с восък, а него да завържат за мачтата на кораба, та да чуе безопасно песните им.]

На любезните си домакини
късно, във вечерния покой,
той разказваше за бездни сини
и опасности: не знаел той

думи, за да бъдат поразени
хората и да разберат добре
ужаса на синьото море,
с острови, от него позлатени,

край които спи опасността,
но човек не мисли за защита
там, където винаги е тя
и моряците без шум връхлита,

без да схващат те, че откъм тия
златни острови отвъд
ги заплашва песен, не стихия —
те гребат

в тишината и човек нехае
че това, което тя таи,
другото лице на песента е…
Никой няма да му устои.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *