magnifisonz.com /
Великият революционер на киното и основоположник на френската „Нова вълна” Жан-Люк Годар, още през 1965г. във филма си „Алфавил” написва собствената си епитафия: „Очаква те по-добра съдба от смъртта. Ти ще станеш легенда”.
Повечето от лошите неща, които се говорят за този гениален, но особен кинематографист са истина. Отдавна се говори за неговите ужасни изблици на гняв по време на снимки. Мнозина мечтаят да работят с него, но щом това се превърне във факт, обикновено се стига до остри конфликти и приятелството се изпарява. Джейн Фонда и Ив Монтан се скарали жестоко с него още щом започнали снимките на филма „Всичко е наред”, а в края на първия снимачен ден на „Крал Лир” с Годар престанал да разговаря прочутият писател Норман Мейлър.
Работилият с него над филма „Алфавил” оператор Раул Кутар казва, че на Годар би му се искало да сдъвква с уста филмовата лента и тя да излиза от задника му вече проявена – тогава не би имал нужда от никого.
Наскоро великият кинематографист бе удостоен с почетен „Оскар” за цялостния му принос в киноизкуството и членовете на Американската академия отбелязаха неговото огромно влияние върху формирането на независимото американско кино и по-специално върху филмите на творци, като Мартин Скорсезе, Роман Полански, Стивън Содърбърг, Уди Алън и Куентин Тарантино. Годар не благоволи да отиде на церемонията, отронвайки че не си струва усилието да прекосяваш океана, заради едно „парченце метал”.
Изкушените от киното познават повечето му знаменити филми, прожектирани многократно в столичното филмотечно кино „Одеон”. Лично аз също там съ за пръв път „До последен дъх” (1960) и „Две или три неща, които знам за нея” (1967), а благодарение на касетите и в последно време на Интернет се запознах с почти цялото му разнообразно и противоречиво творчество, открояващо се в историята на киното с радикалните експерименти, с отказа от утвърдените стилове на снимане и от предсказуемостта на сюжета, че дори и въобще от сюжета и пр.
Малко знам все още за филмите, които е създал през периода след временното си отдръпване от игралното кино и създаването на „групата Дзига Вертов”.
Иска ми се днес, когато отбелязваме неговата 80-годишнина, да си припомним филмите му, както и неговите парадоксални възгледи, които преобърнаха представите ни за киното.
Така например Годар казва, че „във всеки филм трябва да има начало, среда и край, но не е задължително да са в тази последователност”. Как да не се сети веднага човек от кого е научил това Тарантино, за да го приложи на практика в своя шедьовър „Криминале”?!
За разлика от много други киноноватори, Годар никога не престана да търси нови и нови изразни средства, оставайки винаги напълно свободен и независим от модните течения и комерсиалния дух. „За да правиш кино е достатъчно да снимаш свободни хора”, – казва той.
Годар отдава на любимото си занимание повече от половин век, създавайки 93 филма и нито един от тях не предизвиква еднозначна реакция у зрителите и критиката.
Изпробвайки различни жанрове и стилове – от мюзикъла до философския трактат, той винаги изследва чрез специфичния език на киното природата на човешките взаимоотношения.
„В киното ми е интересно това, че не е нужно нищо да измислям. То е способно да бъде всичко. То е живопис, която може да бъде слушана като музика.”
Създателят на „До последен дъх” вече е на 88 години и това е достатъчна извинителна причина за неговото отсъствие от церемонията, на която трябваше да получи своя почетен „Оскар”. Но като имаме предвид особения статут на този творец в киното, извоюван благодарение на бунтарското му, антиконформистко кино, можем да си обясним по-добре неговото решение да не се яви на тази церемония. Така той остана докрай верен на себе си и на своите принципи.
В рамките на преминалата Киномания 2010 бе представен френския документален филм „Двама от Новата вълна”, който е посветен на взаимоотношенията между Годар и Трюфо – двамата основни режисьори от френската „Нова вълна”. В него става въпрос и за жестокия конфликт между двамата, възникнал след 1968г. Причината е, че Годар не приема аполитичността на Трюфо. Според него, киното трябва да е ангажирано с обществено-политическа кауза, в противен случай остава в коловоза на развлекателното буржоазно изкуство.
И както знаем, цялото творчество на Годар показва, че той не си е позволявал отклонение от този принцип.
Промените след 10 ноември 1989 година отприщиха шлюза и паднаха забраните за много от неговите филми, но изведнъж се оказа, че вече ги няма потенциалните му зрители. Прекалено рационалните годаровски филми излязоха бързо от мода на Запад и когато вече можеше без страх да бъдат показани и в България, се оказа, че интересът към тях като че ли се е изпарил.
За творчеството на Годар настъпи период на почти маргинално съществуване и едва ли някой може да се похвали, че е гледал създаденото от него през последните две десетилетия. Много отдавна това „свещено чудовище” на авторското кино, отбягва контактите с публиката и в буквалния смисъл.
Така например той отказа да представи лично най-новата си творба „Филм социализъм”, чиято премиера бе на последния кинофестивал в Кан.
Годар отдавна се е превърнал в нещо като бранд, в образ на самия себе си, абсолютно митологизиран и отчужден от онова, което другите мислят за него.
Пилатовският трик с връчването на почетен „Оскар” в края на творческия път на забравените гении на киното, не успя да мине при него. Опитът на Холивуд да измие гузната си съвест за това, че нито един филм на легендарния режисьор не е попадал сред номинираните за „Оскар” се провали, според мен. Твърде много са били пренебрегваните гении на киното в историята, които едва в края на кариерата си са получавали утешителна компенсация от страна на Холивуд чрез т.нар. „почетен Оскар”. Чарли Чаплин, Алфред Хичкок, Орсън Уелс, Микеланджело Антониони – списъкът е много голям и по този повод вече съм писал неведнъж.
Затова нека се върнем към нашия юбиляр, чийто принос към киното просто е неоценим и с нито една награда не може да бъде достатъчно възмезден.
Роден е на 3 декември 1930 в Париж като второто от четирите деца на буржоазно френско-швейцарско семейство. Баща му е лекар, притежаващ частна клиника, а майка му произхожда от богата банкерска фамилия в Швейцария, където впрочем преминава и детството на малкия Жан. По време на Втората световна война той става швейцарски поданик и завършва училище в Нион. Родителите му се развеждат през 1948 и той заминава за Париж, за да учи в Lycée Rohmer. Година по-късно следва в Сорбоната, където възнамерява да се дипломира като етнолог.
Но точно по това време се запознава с Франсоа Трюфо, Ерик Ромер, Клод Шаброл и Жак Ривет, с които започват да пишат критически статии на тема кино. През 1950-а заедно с Ривет и Ромер основава изданието „Gazette du cinéma”, от което излизат пет броя през периода от май до ноември. Той написва повечето от статиите в това списание под псевдонима „Hans Lucas”. Но скоро неговото семейство прекратява издръжката му и Годар започва да работи като кинокритик в във филмовото списание „Кайе дю синема”, основано от Андре Базен.
От увлечението по киното и теоретизаторския хъс на групата около това списание в края на 50-те години на миналия век възниква режисьорското движение „Нова вълна”, което помита консервативното френско следвоенно кино.
С филми, като „До последен дъх”, „Лудият Пиеро” и „Презрението”, Годар революционизира тогавашното кино. А през последните години с книгите и видеоесетата си по история на киното той се превърна и в значим теоретик.
На 1 декември 2007 в Берлин Жан-Люк Годар получава наградата за цялостно творчество на Европейската филмова академия (EFA).
В интервю, публикувано в Die Zeit, бр. 49 от 29. 11. 2007г., той споделя в типичния си стил: „Странно е, че в Берлин получавам награда за цялостно творчество. За филми, които не се гледат точно от хората, които раздават наградите в Берлин.”
После чистосърдечно признава, че само три или четири негови филма са били успешни. „До последен дъх” с Белмондо и Сийбърг имаше публика, но не ми донесе пари, – казва той. – „Да си спасява, който може (живота)” с Изабел Юпер, Жак Дютрон и Натали Бай имаше публика и ми спечели пари. Това е. Най-известните ми филми не бяха успех. И „Лудият Пиеро” не беше. А за последните филми да не говорим.”
В това интервю той споменава и за своята последна спътница в живота Ан-Мари Миевил, с която живее от доста време в Швейцария. Преди това има два брака и два развода с актрисите Анна Карина и Ан Вяземски.
Но нека чуем какво казва самият Годар:
– Тя (Ан-Мари Миевил, бел моя) при всички случаи ще участва в правенето на следващия филм. Ние си представяме филма заедно. Извикваме го в паметта си. То е, както когато облаците постепенно приемат форма. Затова работя най-добре, когато дремя в креслото си.
– Как така?
Годар: Опитвам се да видя нещата. Със затворени очи. Защото с отворени очи не виждаш същото. С камерата не е по-различно. Използваш отворените очи, за да виждаш със затворени.
Предлагам да видите откъс от 35-и епизод на предаването „Другото кино“, който бе посветен на Жан-Люк Годар и Френската Нова вълна.
Тя заимства артистичното си име от руската литературна героиня Анна Каренина – страстна, освободена и модерна. За да изкарва хляба си, е решила да прави кино. Но не с кого да е, а с него: Жан-Лук Годар, ужасното дете на „Новата вълна”. Те ще бъдат сродни души за известно време в живота и завинаги в изкуството. Една история за любов и кино.
През 1959-та, когато е на 18 г., тя се установява в Париж и започва работа като манекенка. По съвет на Коко Шанел променя името си и става Анна Карина. Скоро след това се запознава с Жан-Люк Годар, който по онова време все още е журналист в „Кайе дьо синема”. През 1959 г. той й предлага първата й роля в „До последен дъх”. Тя отказва именно заради предложението да се съблече и така пропуска една голяма възможност. Година по-късно той й предлага роля в
„Малкият войник“.
Първата част от пъзела е един борбен Годар, който се колебае между интелектуалния подход и революционното действие, „Малкият войник” вещае в зората на 60-те маргиналния Годар от 70-те г. Създаден преди „До последен дъх”, но цензуриран до 1963 г. от голистката власт, този „Малък войник” разказва за войната в Алжир. Годар е на 30 г., когато се случват „събитията в Алжир”. Ключова възраст за екзистенциалния въпрос: Каква е ролята ми в този свят? Това е въпросът, който си поставя неговият герой, Брюно Форестие (Мишел Сюбор). Фотограф за швейцарски вестник, той е също член на крайнодясна мрежа за борба срещу алжирския Фронт за национално освобождение. Приятелите му го подозират в двойна игра и Форестие ще бъде поставен на изпитание по най-лошия начин: трябва да убие човек.
В тази политическа фабула, в която сърцето на един малък войник на модерния свят се колебае между десния анархизъм и лявата активност, се появява за първи път лицето на Анна Карина. „Малкият войник” разказва в реално време за срещата между майстора и неговата муза. Анна играе Вероника, младо момиче, чиято мечта е да стане актриса, но която засега е модел пред фотообектива на Форестие.
Чарът на Вероника беше самата тя, извивката на раменете й, тревогата в погледа й, тайната в усмивката й, разказва героят на зрителите. Но зрителят знае, че този, който говори, е самият Годар. Романът започва в чернобяло в този първи общ филм и ще завърши седем години по-късно в ярки цветове.
„Жената си е жена“
Стани отново малкото момиче, което ми даде толкова щастие, пее Азнавур, докато една смешно момиче със закачлив вид се разхожда по парижките тротоари. Въпросното момиче е Ангела (Анна Карина), млада стриптийзьорка, която си е наумила да има дете, веднага и сега. Само че веднага и сега Емил, нейният любим (Жан-Клод Бриали) не иска да създава деца. Така че, след като са се любили, те ще се скарат шумно пред цветната камера. Това трагедия ли е или комедия?, пита дяволското трио Бриали – Карина – Белмондо. Преди всичко това е универсална дилема, в която жената (Карина) пита: Защо жените страдат?, а мъжът (Годар) й отговаря: Защо те причиняват страдание!
Филмът е „Жената си е жена”. По време на снимките Анна Карина забременява от Жан-Люк Годар. Няколко месеца по-късно тя изгубва тъй желаното дете. Това е второто сътрудничество между двамата, първият цветен филм. Изпълнението й носи наградата за най-добра женска роля на Кинофестивала в Берлин.
„Да живееш живота си“
Има Нана на Зола, след това на Реноар, а през 1962 г. Нана на Годар. Режисьорът изгражда филма „Да живееш живота си” в 12 картини. Нана (Ана Карина) трудно си изкарва хляба в магазин за плочи. Раздялата с приятеля й Пол и недостигът на пари я карат да проституира. В Париж през 60-те г. Нана става проститутка на повикване.
Често се казва, че „Да живееш живота си” е един от най-хубавите филми на Годар. Дискретна, почти невидима красота във всяка картина. Както всеки филм от периода „Карина” и този разказва нещо от живота на двамата. Не е случайно, че Нана е анаграма на Анна.
„Отделна банда“
Почит към американските чернобели филми и полицейските романи, толкова обичани от Жан-Люк Годар, „Отделна банда” естествено разказва за онези, които са „отделна банда” в живота, както и в киното. В този нов филм на Годар това са Артюр, Франц и Одил. Иначе казано: Клод Брасьор, Сами Фрей и Анна Карина. „Отделна банда” се забавлява с основната характеристика на киното на Годар: въплъщаването на съзнанието, че правиш кино, в самото кино.
„Лудият Пиеро“
Следва „Алфавил”, акт на кино, акт на съпротива и най-вече фатален акт на любов към тази мистериозна Анна.
Приключенски филм и любовен филм, „Лудият Пиеро” не може да се разкаже: той се гледа и се изживява. Пиеро и Мариан (Жан-Пол Белмондо и Анна Карина) са двама влюбени престъпници, които напускат Париж, за да избягат на юг, към слънцето. Фатален бяг към смъртта. Киноистория на „Новата вълна”. Любовната история на Годар и Карина. Годината е 1965-та и романът помежду им отива към края си. Годар чувства нужда да смени въздуха и прави „Лудият Пиеро”, сбогуване със своята съпруга и муза Анна Карина, сбогуване с „Новата вълна”, предстоящо отпътуване към т.нар. политическо кино.
В „Лудият Пиеро” Мариан непрекъснато упреква любимия си, че й „говори с идеи”, докато тя му говори „с чувства”. Двойката Белмондо/Карина (иначе казано Годар/Карина) няма друго решение, освен това безвъзвратно падане, каквото е смъртта. Карина възпява смъртта на една любов (Никога не ти казах, че бих те обичала завинаги, о, любов моя”), а Годар филмира сбогуването с любовта. Със своето кино.
„Made in USA“
е решителен обрат към творчеството на Жан-Люк Годар от 70-те г., изградено на принципа: „Да правиш политически политическо кино”. Политиката е навсякъде в тази адаптация на черния роман на Ричард Старк „Червено, бяло, синьо”. Тук Анна Карина е Пола Нелсън, която пристига в Атлантик Сити, за да търси подозрително изчезналия си любовник, комунистически деец. „Made in USA“ е поетичен, полицейски и политически филм. Любовната авантюра на Анна Карина и Жан-Люк Годар намира края си тук, в тази история, пълна с шумове и ярост. Пола/Анна напразно търси следите на своя любовник. Със сигурност не е случайно, че Годар дава гласа си на изчезналия любовник.
След седем филма, седем години съвместен живот и хиляди планове на вълнуващото лице на Анна Карина, двамата се разделят както в живота, така и на екрана.Междувременно Анна е търсена и от други известни режисьори. Анес Варда я режисира в „Клео от пет до седем“ (1961 г.), а Висконти е снима във филма си от 1967 г. „Чужденецът“ по романа на Албер Камю. Въпреки това никога актрисата няма да бъде толкова възхитителна, както пред камерата на Жан-Люк Годар.
По материали от Mediacult.fr, premiere.fr
Превод от френски: Галя Дачкова