magnifisonz.com /
Джоузеф Конрад е романист, поляк по произход. Роден на 3 декември 1857 г. в Бердишов (днешна Украйна) като Йозеф Теодор Конрад Корженовски. Той отраства в окупираната от Русия Полша. Баща му – разорен аристократ, писател, преводач и борец срещу окупаторите – е арестуван заради патриотичната си дейност и изпратен на каторга в Сибир. Скоро след това майка му се разболява от туберкулоза и умира. Бащата на Конрад се връща в Краков и умира четири години по-късно.
- Авторът пише само половината от книгата; другата половина се пише от читателя.
- Аз не чета рецензиите за книгите си. Аз ги измервам на дължина.
- Ако човек не вярва в успеха, той има малък житейски опит.
- Бог е за мъжете, а религията — за жените.
- Всички хора са братя и затова знаят твърде много един за друг.
- Всяка една нация е известна на света преди всичко със своите пороци.
- Да бъде проклет този човек, чието сърце не е научено на надежда, когато е бил млад, да обича – и да използва своетодоверие в живота.
- Да си жена е трудно най-вече затова, защото се налага да си имаш работа предимно с мъже.
- Действието е утеха. То е враг на мислите и приятел на илюзиите.
- За човека трябва да се съди както по неговите приятели, така и по неговите врагове.
- Не обичам да работя – никой не обича – но ми харесва това, което може да се намери в работата – шансът да намеря себе си.
- Решената загадка става баналност.
- Целувката е това, което е останало от райския език.
- Човешката душа е способна на всичко, защото в нея се съдържа всичко – цялото минало и настояще.
„От всичко, коетои съм прочел, нищо не ми е дало повече от книгите на Конрад“ – думите са на Ърнест Хемингуей. Подобни думи са изрекли и Томас Елиът, Марсел Пруст, Сартр, Греъм Грийн. Освен от таланта му на разказвач, те са възхитени от способността на един чужденец да подчини чуждия език, придавайки му /по думите на Пол Валери/ неочаквана оригиналност на изказа.
Конрад е отгледан от чичо си в Швейцария. На 17 години напуска училище и става моряк във Френската търговска флота. Замесва се в контрабанда на оръжие и политически заговори. През 1878 г. Конрад постъпва на работа на британски кораб, за да се отърве от военна служба във Франция. Няколко години по-късно той става капитан, а в последствие и британски поданик. Тогава си сменя името на Джоузеф Конрад.
Многобройните му пътешествия по цял свят (пътува до Австралия, Африка, Конго) залягат в основата на неговите творби.
Първият му роман, „Лудостта на Алмейър” („Almayer’s Folly”), в който разказва за Малайзия, е написан на английски и издаден през 1895 г. Най-прочутото произведение на Джоузеф Конрад е повестта „Сърце на мрака” (още по-известно в съвременността чрез широкоекранната си адаптация – „Апокалипсис сега” на Франсис Форд Копола, от 1979 г.). Друго известно филмирано негово произведение е романът „Тайният агент”, пресъздаден в „Саботаж” на Алфред Хичкок (1936).
Джоузеф Конрад „Сърцето на мрака“ :
Малката яхта „Нели“ пусна котва, без да трепнат платната й, и застана неподвижно. Бе дошъл приливът, вятърът бе почти стихнал и тъй като тя трябваше да пътува надолу по реката, не и оставаше нищо друго, освен да изчака отлива.
Устието на Темза се простираше пред нас като началото на безкраен воден път. Далеч от брега морето и небето се сливаха в едно. В сияйното пространство потъмнелите, високо изправени платна на шлеповете се поклащаха с отлива и стояха на червени кичури, по които се гонеха отблясъците на излъсканите мачти. Небето над Грейвсенд тъмнееше, а още по-навътре изглеждаше сгъстено в печален мрак, неподвижно замислен над най-големия и велик град на земята.
Капитан и домакин ни беше директорът на компаниите. Ние, четиримата, с обич наблюдавахме гърба му, докато той стоеше на носа на яхтата, загледан в морето. По цялата река той имаше най-подчертан морски вид. Приличаше на лоцман, което е истинско олицетворение на благонадеждност за всеки моряк. Човек трудно би си представил, че работата му не е свързана с блестящото устие ей там, а със замисления мрак зад него.
Срещу нас беше морето, което ни свързваше един с друг. Освен че бе свързвало сърцата ни през дълги периоди на раздяла, морето ни бе направило търпими към разказите, дори към убежденията ни. Поради напредналите си години и множество добродетели адвокатът — превъзходен възрастен човек, се ползуваше от единствената възглавница на палубата и лежеше на единствения килим. Счетоводителят бе вече извадил кутия домино и като архитект подреждаше от него разни фигури. Марлоу седеше по турски, с лице към кърмата, облегнат на бизанмачтата. Бузите му бяха хлътнали, цветът на лицето му бе восъчен, гърбът му бе изправен, а видът му — аскетичен. С отпуснати ръце и с обърнати нагоре длани, той напомняше някакъв идол. Доволен, че котвата бе пусната както трябва, директорът дойде и седна при нас. Разменихме лениво няколко думи. След това на палубата настана мълчание. Не зная защо, но не започнахме играта на домино. Чувствувахме се по-разположени към размисъл и спокойно съзерцание. Денят догаряше със застинал, стихнал и великолепен блясък. Водата сияеше неподвижно; от безкрайната шир на небето, без нито едно петънце, струеше блага и чиста светлина; мъглите над блатата в Есекс приличаха на лека и блестяща материя с прозрачни дипли, спусната над ниския бряг от залесените склонове на сушата. Само мракът на запад, над горното устие, ставаше все по-черен с всеки изминал миг, сякаш се сърдеше на залязващото слънце.
Слънцето потъна неусетно в ослепително бяла светлина, след това стана мътночервено и изгуби лъчите и топлината си, сякаш изгасна изведнъж, поразено смъртоносно при допира с мрака, който тежеше над нас.
Незабавно настъпи промяна във въздуха над водата и ведрината изгуби блясъка си, но увеличи силата си. С широкото си устие древната река лежеше гладка при залез-слънце след векове, прекарани в служба на хората, които населяваха бреговете и. Тя се простираше със спокойното достойнство на воден път, водещ към най-затънтените краища на земята. Ние гледахме вековната река не в яркия цвят на един къс ден, който идва и си отива завинаги, а във вечния зрак на неугасващите спомени. И наистина няма нищо по-лесно за човек, който, както се казва, е „бил по море“, изпълнен с благоговение и обич, да пробуди в душата си гордия дух на миналото, когато се намира при устието на Темза. Реката се движи с прилива напред-назад в непрекъснатата си служба, изпълнена със спомени за хора и кораби, които течението е довеждало у дома или е отвеждало към морски битки. Течението е познавало мъжете и е служело на тези, които са били гордостта на нацията: от сър Франсис Дрейк до сър Джон Франклин, на всички рицари с титли и без титли — на великите странствуващи рицари на морето. Морето бе носило кораби, чиито имена блестят като скъпоценни камъни в нощта на времето, от „Златната кошута“, върнала се пълна със съкровища и посетена от нейно кралско величество, до „Еребус“ и „Терър“, тръгнали към друг вид завоевания, които изобщо не се завърнаха. Реката бе познавала кораби и хора. Те бяха тръгвали от Детфорд, от Гринуич, от Ерит — авантюристи и заселници; кораби на крале и кораби на търговци; капитани, адмирали, тъмни контрабандисти от Изток и официално произведени „генерали“ от флотилиите на Ист Индия. Златотърсачи или преследвачи на слава, те всички бяха тръгвали по тази река, със сабята, а често и с факела в ръка, посланици на могъществото на страната, пазители на искра от свещения огън. Какво величие бе плувало по тази река към тайните на непознати земи!… Бляновете на хора, семето и зародишът на империи.
Слънцето залезе; мракът се спусна над реката и по брега заблещукаха светлини. Заблестя фарът Чапман — трикрака постройка, издигната върху калния бряг, — засия ярко. Светлинки на кораби се движеха по реката: дълга броеница от светлинки, които сновяха нагоре-надолу по течението. А още по на запад страхотният град се отразяваше злокобно върху небето, като замислен мрак, огрян от слънчева светлина, като зловещ блясък под звездите.
— Това също — каза Марлоу внезапно — е било едно от тъмните петна на земята.
Сред нас той бе единственият, който все още „беше по море“. Но той не представляваше професията си. Бе колкото моряк, толкова и странник, докато повечето моряци водят, ако можем така да се изразим, заседнал живот. Нагласата на съзнанието им е свързана с дома им — корабът е винаги с тях, а също и тяхната родина — морето. Всички кораби си приличат, а и морето е винаги едно и също. В неизменното им обкръжение чуждите брегове, чуждите лица, променящата се безкрайност на живота се плъзгат покрай тях, забулени не от чувство на загадка, а от презрително невежество; защото за един моряк няма друго загадъчно освен морето, което е господар на съществуването му; и неведомо като съдбата. Защото времето след работа, една случайна разходка например или случаен гуляй са достатъчни да му разкрият тайната на цял континент, но той не счита, че си заслужава да узнае тази тайна. Разказите на моряците притежават простотата и смисълът им се побира в черупката на един орех. Но Марлоу не бе обикновен моряк (като се изключи склонността му да разказва) и за него смисълът на случката не се криеше вътре, като ядката на ореха, а отвън; този смисъл блестеше като жарава, като мъгла, осветена призрачно от лунна светлина.
Забележката му не ни изненада. Бе съвсем в стила на Марлоу. Тя бе приета с мълчание. Никой не се потруди дори да промърмори нещо и скоро той каза много бавно:
— Мислех си за старите времена, когато римляните са дошли тук преди хиляда и деветстотин години — завчера… Светлината идва от тази река от времето на — вие казвате рицарите? Да, но тя е като бродещ огън сред полето, като светкавица в облаците. Ние живеем с трептенето на този блясък — дано той свети, докато Земята се върти! Но тук до вчера лежеше мрак. Представете си чувствата на капитана на някоя изящна — как ги наричате? — трирема в Средиземно море, който изведнъж получава заповед да замине на север; пресича набързо Галия; командувайки някой от тези съдове, които римските легионери — те сигурно са били много сръчни хора — са строели очевидно със стотици за месец или два, ако, разбира се, вярваме в това, което четем. Представете си го тук — на края на света, сред море с цвета на олово, под небе с цвета на дим, който пътува с кораб, подобен на хармоника, нагоре по тази река. Пясъчни брегове, блата, гори, диваци — никаква храна, подходяща за цивилизован човек, никаква вода за пиене освен водата на Темза. Никакво фалернско вино, никакво слизане на брега. Тук-там военен лагер, захвърлен сред пустошта, като игла в копа сено — студ, мъгли, бури, болести, заточение и смърт; смърт, която дебне във въздуха, във водата, в горите. Да, той е устоял. Без съмнение е устоял, без да мисли много, а по-късно може би се е хвалил с това, което е преживял. Той е бил достатъчно силен, за да срещне мрака. А може би го е крепяла надеждата, че ще бъде прехвърлен скоро във флотата на Равена, ако е имал добри приятели в Рим и ако преживее ужасния климат. Или помислете си за някой млад, възпитан гражданин в тога, който е загубил може би на комар и дошъл тук като придружител на префект или бирник, или дори търговец, за да спечели пари. Слиза в някое блато, тръгва на поход през горите и в някой лагер във вътрешността изведнъж започва да чувствува, че варварщината, късната (абсолютната) варварщина, го огражда отвсякъде — тайнственият живот на пустинята, който надига глава в гората, в пустошта, в сърцата на варварите. Никой не го посвещава в тази тайна. Той трябва да живее сред неразгадаемото, което е и отвратително. А в същото време върху него започва да действува магията. Магията на отвращението, разбирате, нали? Представете си растящото съжаление, копнежа за бягство, безпомощното отвращение, отстъплението, омразата.
Той млъкна.
— Имайте предвид — започна Марлоу отново и повдигнал ръка с обърната нагоре длан, с крака, прибрани пред себе си, приличаше на Буда, проповядващ в европейски дрехи, без лотосов цвят, — обърнете внимание: никой от нас не би се почувствувал така. Спасява ни нашата експедитивност — нашата преданост към експедитивността. Но онези хора не са притежавали това качество. Те не са били заселници; тяхното управление е било само грабеж и нищо повече. Те са били завоеватели, а за това е нужна груба сила, с която не можеш да се хвалиш, когато я имаш, защото силата е само една случайност — резултат от слабостта на другите. Те са грабили заради плячката. Това е било просто обир с насилие, убийство в огромни размери и хората са се хвърляли в него слепешката — както подхожда на тези, които трябва да победят мрака. Завоюването на земята, което обикновено означава да отнемеш нещо от други, които имат различен цвят на кожата, или малко по-плоски носове от нашите, е грозно, когато се вгледаш в него. Само идеята го спасява. Идеята, скрита в него; не сантиментална преструвка, а идея; не егоистична вяра в идеята — а нещо, което можеш да издигнеш на пиедестал, да му се кланяш и да му принасяш жертви…
Той спря. По реката се плъзгаха пламъчета, зелени пламъчета, бели пламъчета, които се гонеха, настигаха, пресичаха и след това се разделяха бързо или бавно. В тъмнеещата нощ животът на големия град течеше по безсънната река. Ние продължавахме да гледаме, да чакаме търпеливо — само това ни оставаше до прилива; но след дълго мълчание, когато Марлоу изрече колебливо:
— Вероятно си спомняте, че веднъж за кратко време плавах по река — ние разбрахме, че ни е съдено, преди да дойде приливът, да чуем историята на някаква странна преживелица.
— Няма да ви отегчавам с това, което стана с мен — поде отново той, като показа с тази забележка слабостта на много разказвачи, които често не съзнават какво най-много искат да чуят слушателите им; — и все пак, за да разберете какво въздействие упражни върху мен преживяното, трябва да знаете как отидох там, какво видях, как стигнах по реката до мястото, където за първи път се срещнах с онзи нещастник. Това бе най-затънтеното място и връхна точка на преживелиците ми. Сякаш то освети всичко, което ме заобикаляше — а също и мислите ми. Беше достатъчно мрачно преживяване — и тъжно, — не необикновено, нито пък много ясно. Не, не много ясно. И все пак то сякаш излъчваше някаква светлина.
По това време току-що се бях завърнал в Лондон, след като бях плавал дълго из Индийския и Тихия океан и Китайските морета — бях прекарал достатъчно дълго в Ориента, шест години или нещо подобно. Мотаех се и ви пречех да работите, като ви идвах на гости, сякаш ми бе възложена небесната мисия да ви цивилизовам. За известно време това ми бе приятно, ала твърде скоро започнах да се изморявам от почивката. Започнах да си търся кораб, а вероятно това е най-трудната задача на света. А корабите дори не поглеждаха към мен. Изморих се и от тази игра.
Когато бях малко момче, изпитвах страст към географските карти. С часове можех да гледам Южна Америка, Африка или Австралия и да се опивам от славата на изследователите. По това време на картата имаше много празни места и когато видех някое особено привлекателно (но те всички изглеждат така), слагах пръста си на това място и казвах, че ще отида там, когато порасна. Помня, че Северният полюс бе едно от тези места. Там още не съм ходил и сега едва ли ще отида. Очарованието му е пресъхнало вече. Другите места бяха пръснати от двете страни на екватора (околовръст), в най-различни географски ширини из двете полукълба. В някои съм бил… Е, сега няма да говорим за това. Но имаше едно място, най-голямото, най-празното, така да се каже — за което жадувах най-много.
Наистина по онова време то не беше вече празно. От детството ми то се бе пълнило с реки, езера и имена. Бе престанало да бъде празно бяло петно, пропито с очарователна загадъчност, за което едно момче може само да мечтае. То бе станало място на мрака. Но там течеше една река, огромна река, която се виждаше на картата и която приличаше на грамадна змия, с глава в морето, с тяло над обширната страна и с опашка, потънала в недрата на земята. Когато гледах картата във витрината на някой магазин, тя ме хипнотизираше, както змия може да хипнотизира птичка. Малка глупава птичка. Тогава си спомних, че един голям концерн, една компания търгуваше по тази река. По дяволите! — помислих си аз. Те не могат да търгуват без плавателни съдове! Параходи! Защо не опитам да стана капитан на един от тях! Продължих да вървя по Флийт Стрийт и не можех да се освободя от тази мисъл. Змията ме бе хипнотизирала.
Става дума за един европейски концерн, за една търговска компания; но аз имах много роднини, които живееха в Европа, защото, казват, там било по-евтино и не толкова отвратително, както изглежда.
Със съжаление трябва да си призная, че започнах да им досаждам. Това бе ново и за мен. Не бях свикнал да получавам нещата по този начин. Дотогава винаги бях следвал пътя си и бях стигал със собствените си крака, където поискам. Сам не бих повярвал, че съм способен на това. Но, както разбирате, чувствувах, че трябва да отида там на всяка цена. И така, започнах да им досаждам. Мъжете казваха „Млади момко“ и не правеха нищо. След това, няма да повярвате, опитах с жените. Аз, Чарли Марлоу, накарах жените да ми намерят работа. Небеса! Ясно ви е, че тази идея ме тласкаше към това. Имах леля, мила, въодушевена душа. Тя ми писа: „Чудесно! Готова съм да направя всичко за теб. Идеята е блестяща. Познавам съпругата на една високопоставена личност в администрацията, а също и един човек, който има голямо влияние пред…“ Тя бе решила да стори всичко възможно, за да ме назначат капитан на речен параход, щом желая това.
Разбира се, получих назначението си, получих го много бързо. Оказа се, че един от капитаните на Компанията бил убит в сблъсък с туземци. И така, щастието ми се усмихна и аз изпитах още по-силно желание да замина. Месеци, месеци по-късно, когато се бях опитал да открия тленните останки на предшественика си, разбрах, че спречкването започнало заради някакви кокошки. Да, две черни кокошки. Фреслевен — това бе името на човека, датчанин; той решил, че е излъган в пазарлъка, отишъл на брега и започнал да налага с пръчка вожда на селото. Никак не бях изненадан да чуя това, а също и уверението, че Фреслевен бил тих и кротък като божа кравичка. Сигурно е така; но след като бил там от няколко години, в служба на благородното дело, и той вероятно е почувствувал нуждата най-накрая да изяви самоуважението си по някакъв начин. Следователно набил безмилостно стария негър, докато голяма тълпа местни жители наблюдавали изумено сцената. Най-сетне някой, вероятно синът на вожда, отчаян от писъците на стареца, замахнал нерешително с копието си към белия човек и, разбира се, копието потънало между ключиците му. След това цялото население избягало в гората в очакване на всякакъв род беди. От друга страна, параходът, на който Фреслевен бил капитан, също изпаднал в паника и вдигнал котва под командата на механика. Никой не се бе заинтересувал за тленните останки на Фреслевен до момента, в който заех неговото място. Разбира се, не можех да оставя така тази работа. И когато удобният случай ми даде най-накрая възможност да се срещна с предшественика си, тревата, избуяла между ребрата му, бе скрила костите. Всичко стоеше на мястото си, както е било преди. Никой не се бе докоснал до свръхестественото същество след смъртта му. Селото бе опустяло, колибите зееха черни и изгнили сред порутените плетове. Това бе наистина нещастие. Хората бяха изчезнали. Див ужас бе разпръснал мъже, жени и деца из джунглата и те не бяха се завърнали повече. Нито пък узнах какво бе станало с кокошките. Вероятно делото на прогреса бе обсебило и тях. Както и да е, получих назначението си поради този славен епизод.
Започнах да се приготовлявам трескаво и след четиридесет и осем часа вече прекосявах Ламанша, за да се представя на работодателите си и да подпиша договора. След няколко часа пристигнах в един град, който винаги ми е напомнял бяла гробница. Вероятно предубеждение. Лесно открих канторите на Компанията. Тя бе най-голямата фирма в града и всички говореха за нея. Тя щеше да управлява цяла задморска империя и търговията щеше да й донесе несметни богатства.
Тясна и пуста улица, потънала в дълбока сянка. Високи къщи, безброй прозорци с венециански капаци, мъртва тишина, трева, покълнала между камъните, внушителни арки за каляски отляво и отдясно, грамадни двойни врати, които стояха полуотворени. Промъкнах се през една от тези пролуки, качих се по изметено и голо стълбище, безжизнено като пустиня, и отворих първата врата, която ми попадна. Две жени, едната пълна, а другата слаба, седяха на столове със сламени дъна и плетяха черна вълна. Слабата стана и тръгна право към мен, като продължаваше да плете с наведени очи — и тъкмо когато реших да се отместя от пътя й, тя застана неподвижно и ме погледна така, сякаш бе сомнамбул. Дрехата й беше проста, тя се обърна безмълвно и ме въведе в чакалнята. Казах името си и се огледах. Чамова маса в средата, прости столове, наредени покрай стените, в един край голяма лъскава географска карта, нашарена с всички цветове на дъгата. На нея се виждаше много червено — приятен цвят по всяко време, защото човек знае, че там се върши истинска работа; страшно много синьо, малко зелено, петна оранжево и на източния бряг едно мораво петно, което показваше къде веселите пионери на напредъка пият също тъй весело бирата си. Но аз нямаше да отида там. Заминавах за жълтата част. Точно в средата. Там беше реката — омайваща, смъртоносна — като змия. О! Отвори се една врата и белокоса секретарска глава се появи със състрадателен израз на лицето, а след това костелив показалец ме покани в светилището. Светлината бе неясна, в средата се мъдреше тежко бюро. Зад бюрото се появи някаква бледа тлъста фигура в сюртук. Самият големец! Както го прецених, той беше средно висок човек, който си играеше с пет-шест милиона. Ръкувахме се, той промърмори нещо и остана доволен от моя френски. Bon voyage[1].
След четиридесет и пет секунди се озовах отново в чакалнята при състрадателния секретар, който, изпълнен с униние и съчувствие, ми даде да подпиша някакъв документ. Мисля, че между другото се задължих да не разкривам никакви търговски тайни. Няма да ги разкрия.
Започнах да се чувствувам малко неспокоен. Знаете, че не съм свикнал с такива церемонии, а в атмосферата имаше наистина нещо зловещо. Сякаш бях посветен в някакъв заговор — не зная. Нещо не съвсем редно; и ми се прииска да се махна оттук. Във външната стая двете жени плетяха трескаво черната вълна. Пристигаха хора и по-младата сновеше напред-назад, за да ги въвежда. Старата седеше на стола си. Плоските й чехли бяха подпрени на малко столче за крака, а в скута й почиваше котка. На главата си имаше бяла колосана шапчица, на едната й страна се чернееше брадавица, а на края на носа й висяха очила със сребърни рамки. Тя ме погледна над тях. Равнодушното спокойствие на този поглед ме разтревожи. В този миг водеха двама младежи с весели и глупави лица и тя им хвърли същия бърз поглед на равнодушна мъдрост. Сякаш знаеше всичко за тях и за мен. Овладя ме зловещо чувство. По-късно там, далеч, си спомнях често тези две жени, които пазеха Вратата на мрака, плетяха черна вълна, като за саван, едната въвеждаше, непрекъснато въвеждаше хора в неизвестното, а другата оглеждаше радостните и глупави лица с равнодушните си старчески очи. Стара плетачко на черна вълна. Ave! Morituri te salutant. Малцина от тях я виждаха повторно.
Предстоеше и посещение при лекаря. „Чиста формалност“ — ме увери секретарят, като си даваше вид, че взема живо участие във всичките ми митарства. От горния етаж се появи млад човек, който носеше шапката си, килната над лявото око: предполагам, че бе чиновник — сигурно е имало чиновници в компанията, при все че къщата бе тиха, като че ли се намираше в града на мъртвите, — и ме поведе. Видът му бе запуснат и опърпан, мастилени петна се синееха по ръкавите на палтото, вратовръзката му бе голяма и бухнала под брадата с форма на носа на стар ботуш. Бяхме подранили за лекаря и аз предложих да се почерпим, след което той стана изведнъж много сърдечен. Пиехме вермута си, а той славословеше Компанията. По едно време изразих небрежно изненадата си от това, че не заминава. Изведнъж той се вледени. „Не съм такъв глупак, какъвто изглеждам“ — казал Платон на учениците си — промълви той мъдро и изпи чашата си с подчертана решителност, след което станахме от масата.
Старият лекар ми премери пулса, като очевидно си мислеше за нещо друго. „Чудесен, чудесен е за там!“ — промърмори той, а след това с оживление ме попита дали ще му позволя да ми премери главата. Доста изненадан, аз казах: „Да!“. Тогава той извади нещо като шублер и взе измеренията ми отпред, отзад и отвсякъде, като през цялото време внимателно си водеше бележки. Той беше небръснат, дребен човек, с износено палто от габардин, с пантофи и аз реших, че е безобиден глупак. „В интерес на науката винаги моля за разрешение да измеря черепите на тези, които заминават за там“ — каза той. „И също, когато се завръщат?“ — попитах аз. „О, аз не ги виждам повторно.“ И добави: „Още повече че в черепа настъпват изменения. Разбирате, нали?“ — усмихна се той, сякаш това бе някаква шега. „Значи, вие заминавате за там. Чудесно. Интересно!“ Погледна ме изпитателно и отново си отбеляза нещо. „Имате ли луди в семейството ви?“ — попита с безразличен делови глас. Много се разсърдих. „И този въпрос ли е в интерес на науката?“ „Би било — каза той, без да обръща внимание на раздразнението ми — интересно за учения да наблюдава умствените промени в отделния човек на самото място, но…“ „Да не би да сте психиатър?“ — прекъснах го аз. „Всеки лекар би трябвало да е по малко“ — отговори този оригинал, без ни най-малко да се смути. „Съществува една теория и вие, господата, които заминавате за там, трябва да ми помогнете да я докажа. Това е моят дял от облагите, които ще пожъне страната ми, сдобила се с такава великолепна колония. Богатството оставям на другите. Извинете за въпросите ми, но вие сте първият англичанин, когото имам възможност да наблюдавам…“ Побързах да го уверя, че аз ни най-малко не съм типичен. „Ако бях такъв — казах аз, — сега нямаше да разговарям с вас. А това, което казвате, е вероятно погрешно.“ Той отговори със смях: „Избягвайте раздразнението повече от слънцето. Сбогом. Как казвате на английски — гуд бай? Е добре, гуд бай. Сбогом. В тропиците преди всичко трябва да запазим спокойствие…“ И ме предупреди, като вдигна пръст: „Du calme, du calme. Adieu.“[2]
Оставаше ми само едно — да се сбогувам с чудесната си леля. Тя ликуваше. Пих чай, последната чаша истински чай за много дълго време — в стая, която изглеждаше така, както бихте си представили гостната на една дама, и там говорихме дълго и спокойно до камината. По време на този поверителен разговор ми стана ясно, че съм бил представен пред съпругата на големеца и бог знае пред колко още други хора като изключително и надарено същество — невероятна находка за Компанията, — човек, какъвто не се среща всеки ден. Боже мой! Щях да командувам речно корабче с парна свирка. Стана също ясно, че съм един от работниците с капитал. Разбирате, нали? Нещо като посланик на светлината. Нещо като апостол от по-низша категория. По това време тези глупости се ширеха из печата и в частни разговори и чудесната жена, която живееше сред водовъртежа на тази измама, бе буквално не на себе си. Тя говореше за това, че е „необходимо да се отучат милиони невежи човешки същества от ужасиите им навици“, докато накрая се почувствувах съвсем неловко. Осмелих се да забележа, че Компанията е създадена да трупа печалби.
„Забравяш, скъпи Чарли, че работникът е достоен за своето възнаграждение!“ — каза тя оживено. Странно как жените не разбират истината. Те живеят в своя собствен свят и нищо друго не прилича на него. Този свят е прекалено красив и ако те трябва да го изградят, той ще рухне преди първия залез. Някой объркан факт, с който ние, мъжете, живеем доволно от сътворението на света, ще изскочи и ще събори цялата постройка.
След това тя ме прегърна, каза ми да нося фланелено бельо и да пиша често и т.н., и аз тръгнах. На улицата, не зная защо, ме обхвана особеното чувство, че съм мошеник. Странно бе, че аз, който преди бях тръгвал за най-далечни краища на света за двадесет и четири часа, замисляйки се по-малко от всеки тръгнал да пресича улицата, преживях миг — не бих казал на колебание, но на известно сепване пред това обикновено назначение. Най-добре ще го обясня, ако ви кажа, че за миг изпитах чувството, като че вместо към сърцето на един континент се отправям към сърцето на земята.
Заминах с френски параход, а той спираше във всяко загубено пристанище, доколкото можех да разбера, с единствената цел да остави на брега войници и митнически чиновници. Наблюдавах брега. Да наблюдаваш морския бряг, когато той се плъзга покрай кораба, е все едно да съзерцаваш неразгадаема загадка. Ето го пред вас — усмихнат, намръщен, примамващ, великолепен, нисък, блудкав или див, но винаги обкръжен с безмълвен шепот: „Ела и виж сам!“ Този бряг бе почти безличен, сякаш все още в процес на сътворяване, с еднообразен и мрачен вид. Краят на исполинската джунгла, толкова тъмнозелена, че изглеждаше почти черна, опасана с белите крайбрежни вълни, минаваше непосредствено покрай синьото море, чийто блясък бе приглушен от пълзящи мъгли. Слънцето печеше жестоко и земята искреше и изпускаше капки пара. Тук-таме се виждаха сивобелезникави петънца, скупчени до белите вълни на морето, над които се вееше флаг. Многовековни селища, като карфици върху девствената шир. Ние продължавахме, спирахме, оставяхме войници; продължавахме, оставяхме митничари да събират такси в тази страшна пустош и да живеят под ламаринен навес с развято знаме; оставяхме още войници — вероятно да пазят митничарите. Някои, както чувах, намирали смъртта си в прибоя край брега, но никой не се интересуваше от това. Просто ги захвърляха там, а ние продължавахме. Всеки ден брегът изглеждаше все същият, сякаш стояхме неподвижно; но минавахме покрай различни търговски пунктове — с имена като Големия Басан, Малкият Попо; имена, сякаш взети от долнопробен фарс, разиграван на зловещ фон. Безделието ми на пътник, самотата ми сред тези хора, с които нямах нищо общо, мазното лениво море и неизменната мрачност на брега сякаш ме криеха от истината и ме държаха в плен на някаква тъжна и безсмислена измама. Гласът на прибоя бе истинско удоволствие, като гласа на роден брат. Той беше естествен. Знаеше защо съществува, имаше смисъл. От време на време някоя лодка от брега ни връщаше за миг към действителността. Караха я винаги черни мъже. Отдалеч се виждаше блясъкът на бялото в очите им. Те викаха и пееха, а телата им се обливаха в пот. Лицата на тези хора бяха като чудновати маски; те имаха кости, мускули, неудържима жизненост, напрегната енергия в движенията, която бе естествена и истинска като прибоя край техния бряг. Те не търсеха извинение, че са тук. Беше много приятно да ги наблюдава човек. За известно време имах чувството, че съм все още част от свят на неизкривени факти; но това чувство не продължи дълго; винаги се случва нещо, което да го прогони. Спомням си, че веднъж се приближихме до военен кораб, пуснал котва недалеч от брега. А там нямаше дори и навес. Корабът обстрелваше джунглата. Французите водеха една от войните си в този район. Бойното знаме на кораба висеше като дрипа, дулата на шестинчовите оръдия стърчаха над ниския корпус; мазното и мръсно течение поклащаше лениво кораба и люлееше тънките му мачти. В безкрайното, пусто пространство от земя, небе и вода параходът стоеше неразгадаем и стреляше по цял един континент. Едно от шестинчовите оръдия гръмваше, малък пламък се изскубваше и изчезваше, разпръскваше се бяло облаче дим, мъничък снаряд изохкваше слабо — и нищо не ставаше. Нищо не можеше да стане. Тази дейност беше безумна и тази гледка представляваше печална комедия. Не изгубих това чувство и когато някой на палубата се опита да ме увери, че там се намирал лагер на местни жители — той ги нарече врагове! — скрити някъде на брега.
Предадохме пощата на военния параход (чух, че хората на този самотен кораб умирали по трима на ден от треска) и продължихме пътя си. Спряхме на още няколко места с фарсови имена, където се виеше веселият танц на смъртта и търговията в неподвижния, миришещ на пръст въздух като в претоплена катакомба; плавахме покрай безформения бряг, пазен от страшния прибой, сякаш самата природа искаше да пропъди нашествениците; влизахме и излизахме от реки, от течения на смъртта и живота, чиито брегове тънеха в кал, чиито гъсти като тиня води навлизаха в разкривени лесове, а те се гърчеха пред нас в безсилно отчаяние. Никъде не спряхме достатъчно дълго, за да получим подробно впечатление, но постепенно ме обхвана чувство на неясна и потискаща почуда. Сякаш това пътешествие бе морно поклонничество, някакъв свят от кошмари.
Бяха изминали повече от тридесет дни, когато зърнах устието на голямата река. Пуснахме котва до седалището на властите. Но работата ми щеше да започне двеста мили по-нагоре по реката. Затова веднага се приготвих да потегля към някакво населено място, отдалечено на тридесет мили от устието.
Пътувах с малък морски параход. Капитанът беше швед и след като разбра, че съм моряк, ме покани на мостика. Той бе млад човек, слаб, рус и намръщен, с права коса, който влачеше краката си, като вървеше. Когато напускахме малкия жалък кей, той посочи презрително с глава към брега. „Там ли живеете?“ — попита. Аз казах „да“. „Хубава пасмина са тия правителствени чиновници, нали?“ Той продължи, като говореше английски точно и жлъчно. „Странно е какво могат да вършат някои хора за няколко франка на месец. Интересно, какво ли ще стане с тях, когато отидат във вътрешността на страната?“ Аз му казах, че се надявам скоро да разбера това. „Така ли? — възкликна той, като продължи да гледа зорко напред. Не бъдете толкова сигурен. И продължи: Завчера прибрах един човек на кораба. Беше се обесил. И той беше швед.“ „Обесил се! Но защо?“ — извиках аз. Той продължи да гледа напред. „Кой знае? Не могъл да понесе слънцето или може би страната.“
Най-сетне стигнахме до завой в реката. Изникна скала, след това могили от изровена земя на брега, къщи върху хълм, други къщи с железни покриви, пръснати сред пустошта на някакви разкопки или прилепени към склона. Над това опустошение бумтеше непрекъснато реката. Множество хора, повечето черни и голи, се движеха като мравки напред-назад. Дървен кей се врязваше дълбоко в реката. Ослепително слънце удавяше тази гледка във внезапни изблици от блясък. „Това е лагерът на вашата компания — каза шведът и посочи три дървени постройки като казарми, разположени на скалистия склон. — Там ще ви изпратя вещите. Четири парчета, нали? Сбогом.“
Натъкнах се на един котел, който се търкаляше из тревата, след това открих пътека нагоре по хълма. Пътеката се отбиваше встрани заради скалите, а също така заради един малък железопътен вагон, който лежеше върху покрива си и колелата му стърчаха във въздуха. Едно от тях липсваше. Вагончето изглеждаше мъртво, като труп на животно. Видях още няколко гниещи машини, а също цяла камара ръждясали релси. Отляво на пътеката се чернееха няколко дървета и хвърляха сянка, в която някакви тъмни същества се движеха с мъка. Премигах, пътеката бе стръмна. Отдясно изсвири клаксон и черните хора се разбягаха. Тежък, приглушен взрив разтърси земята. Изскочи облаче дим и това бе всичко. Никаква промяна не се появи по лицето на скалата. Строяха железопътна линия. Скалата не пречеше; но безсмислените взривове бяха единствената работа, която се вършеше там.
Слаб шум от триене на метал ме накара да обърна глава. По пътеката се изкачваха в индийска нишка шестима черни мъже. Те се движеха изправено и някак тромаво. Носеха малки кошници, пълни с пръст, върху главите си и този шум звучеше в такт със стъпките им. Около кръста си носеха завързани черни парцали, чиито краища се люлееха като опашки. Можех да преброя ребрата им, ставите на крайниците им приличаха на възли от въже; всеки един от тях носеше на врата си желязна яка и всички бяха свързани с обща верига, чиито краища се люлееха и издаваха ритмичен звук. Друг взрив от скалата ме накара изведнъж да си спомня военния кораб, който стреляше по цял един континент. Това бе същият зловещ глас; но тези хора не можеха да бъдат врагове по никакъв начин. Бяха ги нарекли престъпници и разгневеният закон, неразгадаема загадка, връхлетяла от морето, ги бе настигнал също като разбиващите се снаряди. Хлътналите им гърди дишаха на пресекулки, страшно разширените им ноздри трепереха, а очите им гледаха втренчено с каменно безжизнен поглед нагоре по хълма. Те минаха на шест стъпки от мен, без да ме погледнат, с мъртвешкото безразличие на нещастни туземци. Зад тези сурови лица един от приобщените, резултат на новите сили, които действуваха сега, вървеше унило, хванал пушката си през средата. Носеше куртка, на която липсваше едно копче, и когато видя бял човек по пътеката, той прибра бързо оръжието към рамото си. Това бе чисто и просто благоразумие, тъй като белите много си приличаха отдалеч и той не знаеше кой съм. Успокоен, с широка негодяйска усмивка, той хвърли поглед към затворниците, сякаш искаше да ме приобщи към себе си и да ми се довери. В края на краищата аз също бях част от великото, възвишено и справедливо дело. Вместо да тръгна нагоре, обърнах се и започнах да слизам наляво. Исках да изгубя каторжниците от погледа си, преди да се изкача на хълма. Знаете, че не съм особено чувствителен; налагало ми се е да удрям, за да отблъсвам удара. Налагало ми се е да се съпротивявам и понякога да нападам: това е единственият начин да се съпротивяваш — без оглед на цената, според изискванията на условията, в които съм попаднал. Виждал съм дявола на насилието, дявола на алчността и дявола на знойното желание; кълна се в звездите, това бяха силни, страстни, червенооки дяволи, които блъскаха и гонеха хората, казвам ви, хората. Но сега, на този хълм, аз усетих, че в ослепителната слънчева светлина на тази земя ще се срещна и опозная с мекушавия, лъжлив, слабоок дявол на едно хищническо и безжалостно безумие. Колко коварен може да е той, щях да разбера след няколко месеца и хиляди мили нагоре по реката. За миг стоях ужасен, сякаш от някаква поличба. Най-накрая слязох от хълма и тръгнах косо към дърветата, които бях видял.
Заобиколих огромна дупка, изкопана на хълма, предназначението на която не можах да разгадая. Но тя не бе нито каменна кариера, нито пясъчна. Просто дупка. Може би бе свързана с великодушното желание да се намери някаква работа на престъпниците. Не зная. След това едва не хлътнах в една много тясна урва, която се извиваше като белег от рана върху хълма. Долу, на дъното, лежаха множество нахвърляни отводнителни тръби за селището. Всички бяха счупени. Това бе безсмислено разхищение. Най-после се намерих под дърветата. Целта ми беше да походя малко на сянка; но там веднага изпитах чувството, че съм навлязъл в последния кръг на ада. Бързеят на реката бе наблизо и непрекъснатият, монотонен, стремглав, остър шум на водата изпълваше тъжната тишина на леса, където не се чуваше друг звук и където не потрепваше лист, сякаш главоломната бързина на въртящата се земя бе станала изведнъж осезаема.
Между дърветата, облегнати на стволовете, придържайки се към земята, в полумрака клечаха, лежаха и седяха черни същества във всички пози на страданието, омаломощени и отчаяни. На скалата избухна нова бомба, последвана от лек трепет на земята под краката ми. Работата продължаваше. Работа! А това бе мястото, където някои от работниците се бяха оттеглили да умрат.
Те умираха бавно — това бе ясно. Те не бяха врагове, не бяха престъпници, сега не бяха дори земни същества — а черни сенки на болест и глад, които лежаха в безпорядък сред зеления мрак. Докарани от всички части на брега с цялата законност на договорите, захвърлени сред ужасни условия, хранени с непривична храна, те се разболяваха, преставаха да работят, а след това им разрешаваха да изпълзят, колкото да умрат. Тези мъртвешки сенки бяха свободни като въздуха — и почти толкова плътни. След малко започнах да различавам блясъка на очите им в мрака на дърветата. Поглеждайки надолу, видях едно лице до ръката си. Черните кости се облягаха на дървото, клепачите бавно се отвориха и хлътналите очи ме погледнаха, огромни и празни, след това в дълбочините на зениците блесна сляпо, бяло пламъче и бавно изгасна. Човекът изглеждаше млад, почти момче. Но знаете, че е трудно да се определи възрастта им. Можех само да му предложа сухари от шведския кораб, от които имах още в джоба си. Пръстите бавно стиснаха сухара, без друго движение и без друг поглед. Той бе вързал бял конец около врата си. Защо? Къде го бе намерил? Какво представляваше този конец? Значка, украшение, магия, заклинание? Свързана ли бе някаква мисъл с него? Конецът изглеждаше чудноват около черния му врат, този бял конец от задморските земи.
До същото дърво седяха още два вързопа остри кости със свити колене. Единият от тях, с брада подпряна върху коленете, гледаше втренчено по един ужасен и ужасяващ начин, без да вижда. Другият призрак бе облегнал назад главата си, сякаш сразен от тежка умора; останалите лежаха, покосени сякаш от сеч или чума. Докато стоях обезумял от ужас, едно от тези същества се изправи на колене и запълзя на четири крака към реката да пие вода. То лочеше от ръката си, след това седна на слънцето, кръстоса крака и не след дълго къдравата му глава увисна на гърдите.
Не можех да се скитам повече из този полумрак и бързо се отправих към лагера. Близо до постройките срещнах бял човек, така необикновено елегантен, че в първия миг го помислих за привидение. Видях висока, колосана яка, бели маншети, сако от светла алпака, снежнобели панталони, чиста вратовръзка и лъснати ботуши. Без шапка. Косата — вчесана на път, намазана с брилянтин, под чадър на зелени ивици в едната бяла ръка. Той бе поразителен и зад ухото си бе затъкнал перодръжка.
Ръкувах се с това чудо и разбрах, че е главният счетоводител на компанията и че цялото счетоводство се извършвало в този лагер. Той бил излязъл за миг „да подиша малко чист въздух“. Изразът прозвуча невероятно странно с намека си за заседнал чиновнически живот. Не бих споменал изобщо тази среща, ако тогава не бях чул за първи път името на човека, така неразривно свързан със спомените ми от онова време. Още повече че изпитах уважение към този екземпляр. Да, уважение към яката му, към огромните му маншети, сресаната му коса. Неговият вид наистина напомняше бръснарски манекен, но в ужасната безнравственост на тази земя той бе запазил външността си. А това говореше за силна воля. Колосаната му яка и нагръдник бяха постижение на твърдия му характер. Той бе прекарал тук почти три години; по-късно не се въздържах и го попитах как бе успял да поддържа така бельото си. Той се изчерви съвсем слабо и отговори скромно: „Научих една туземка в лагера. Беше много трудно, тя ужасно мразеше тази работа.“ Наистина този човек бе постигнал нещо. По същия начин бе грижлив към документите в счетоводството, което поддържаше в изряден вид.
Всичко останало в лагера бе истински хаос — началници, предмети, постройки.
Група страшни негри с изкривени крака пристигаха и заминаваха; към дълбочината на мрака течаха стоки, лошокачествена памучна басма, мъниста и медна жица, а в замяна на това се стичаше безценната слонова кост.
Наложи се да чакам в лагера десет дни — цяла вечност. Живеех в колиба на двора, но за да не гледам хаоса, понякога влизах в кантората на счетоводителя. Тя бе построена от дъски и така лошо сглобена, че когато той се навеждаше над високото си бюро, по него играеха от глава до пети тесни ивици слънчева светлина. Нямаше нужда да отваря големия капак на прозореца. Тук също бе горещо; огромни мухи, които не жилеха, а просто режеха, бръмчаха адски. Обикновено седях на пода, а той с безупречната си външност (бе дори леко парфюмиран), кацнал на високия си стол, пишеше ли, пишеше. Понякога ставаше да се раздвижи. Когато внасяха в кантората походно легло с болен, някой агент от вътрешността на страната, той проявяваше кротко раздразнение. „Стенанията на тази болна особа — казваше той — ме разсейват. И без това е много трудно да не правя грешки в този климат.“
Един ден той каза, без да вдигне глава: „Без съмнение във вътрешността ще срещнете господин Курц.“ На въпроса ми кой е господин Курц, отговори, че бил първокласен агент. Като видя разочарованието ми от това сведение, добави бавно, като остави перото си на бюрото: „Той е много забележителна личност.“ Следващите ми въпроси изтръгнаха факта, че господин Курц оглавява понастоящем много важен търговски лагер, където се вади най-много слонова кост. „Изпраща толкова слонова кост, колкото всички други, взети заедно…“ Започна да пише отново. Болният се чувствуваше твърде зле, за да стене. Само мухите бръмчаха в замрелия покой.
Изведнъж се чуха гласове и шум от нозе. Бе пристигнал керван. Яростно гъмжило от грозни звуци избухна отвъд дъсчените стени. Всички носачи говореха едновременно и посред шумотевицата се чу тъжният глас на главния агент, който „отказваше да работи“ със сълзи в гласа си за двадесети път този ден… Счетоводителят бавно се надигна от стола си. „Каква ужасна врява“ — каза той. Тихо прекоси стаята, погледна болния, върна се и додаде: „Не чува нищо.“ „Какво! Да не е умрял?“ — попитах стреснато. „Не. Още не“ — отговори той с голямо самообладание. След това, като поклати глава към врявата на двора, прибави: „Когато човек трябва правилно да вписва цифри, започва да мрази тези диваци — да ги мрази до смърт.“ За миг се отдаде на мислите си. „Когато видите господин Курц — продължи той, — кажете му от мое име, че всичко тук — и погледна към бюрото си — е наред. Не обичам да му пиша. С нашите писмоносци човек никога не знае в чии ръце може да попадне писмото му. Например в централния лагер.“ Той ме изгледа втренчено с кротките си изпъкнали очи. „Курц ще отиде далеч, много далеч — започна отново. — Не след дълго ще заеме голям пост в администрацията. Там горе, в съвета в Европа, разбирате, нали?… Искат да го издигнат.“
След това продължи да работи. Шумът навън бе стихнал и на излизане аз се спрях на вратата. Сред монотонното бръмчене на мухите агентът, който си заминаваше за родината, лежеше пламнал от температура и безчувствен; другият, надвесен над книгите си, коректно вписваше цифри на съвършено коректни сделки; а петдесет стъпки под прага на вратата аз виждах неподвижните върхари на гората на смъртта.
Най-сетне на следния ден напуснах лагера с керван от шестдесет души. Чакаше ни път от двеста мили.
Не е необходимо да ви разказвам подробности от пътуването — пътеки, навсякъде пътеки. Утъпкана мрежа от пътеки, които браздяха пустата земя, провираха се през високата и изгоряла трева, през шубраци; те се изкачваха и слизаха по хладни урви, по каменисти нажежени хълмове и накрая самота, каква самота! Никъде никаква човешка душа, нито колиба. Населението бе отдавна избягало. Но представете си, че множество тайнствени негри, въоръжени с всякакъв вид оръжие, изведнъж започнат да сноват по шосето между Дийл и Грейвсенд и да ловят фермери наляво и надясно, за да им носят тежките товари. Сигурно и тогава всяка ферма и всяка къща наоколо много скоро ще се обезлюдят. Само че тук и жилищата бяха изчезнали. Въпреки това минах през няколко изоставени села. Има нещо по детски тъжно в развалините. Ден след ден бях следван от тропота на шестдесет чифта боси нозе, всеки чифт превит под тежестта на сто и двадесет килограма. Нощуване, хранене, сън, вдигане на лагера, поход. От време на време впрегнат носач спи вечен сън сред високата трева до пътеката, а до него лежат празната му кратунка за вода и дългата му тояга. Страшна тишина наоколо и навсякъде. Може би през някоя тиха нощ само се долавяше трепет на далечни тъпани, който изчезва и нараства, трепет огромен и нищожен; звук кобен, умоляващ, подстрекаващ и див — може би криещ такъв дълбок смисъл като звука на камбани в някоя християнска страна. Веднъж срещнах бял човек с разкопчана униформа да лагерува до пътеката край въоръжен ескорт от високи занзибарци, много гостоприемен и празнично настроен, да не кажа пиян. Грижел се за поддържането на пътя, заяви той. Не мога да твърдя, че видях някакъв път или някакво поддържане, освен ако тялото на негър на средна възраст с дупка от куршум в челото, в когото едва не се спънах три мили по-нагоре, би се смятало за постоянно подобрение на пътя. С мен пътуваше бял, не бе лош човек, но много пълен и с досадния навик да припада по горещите хълмове, които бяха отдалечени с мили от най-близката сянка или вода. Отегчително е да придържаш сакото си като сенник над главата на човека, докато той се свести. Не можах да се въздържа и веднъж го попитах защо въобще е дошъл тук. „Да натрупам пари, разбира се. Ти за какво мислиш, че съм дошъл?“ — каза той презрително. След това се разболя от треска и трябваше да го носим в плетена люлка, закачена на прът. А тъй като тежеше много, имах непрекъснати разправии с носачите. Те се дърпаха встрани, противяха се, бягаха и изчезваха с товарите си в нощта — истински бунт. Така една вечер произнесох реч на английски с помощта на жестове, които шестдесет чифта очи разбраха, и на следващата сутрин въжената люлка тръгна начело на колоната. След един час всичко се изтърси на земята в един храсталак — човекът, люлката, стоновете, одеялата. Истински ужас! Тежкият прът му бе протрил носа. Той много настояваше да убия някого, но наоколо нямаше и следа от носач. Припомних си стария лекар: „Би било интересно за учения да наблюдава умствените промени, в отделния човек на самото място.“ Имах чувството, че ставам интересен обект за научен експеримент. Но всъщност това няма връзка с разказа ми. На петнадесетия ден огромната река отново се ширна пред мен и аз влязох, накуцвайки, в централния лагер. Той бе построен на затънтено място, заобиколен от лесове и шубраци. От едната страна бе ограден с воняща кал, а на останалите три се издигаше невероятна ограда от тръстика. Вместо врата в оградата зееше дупка и още от пръв поглед ми стана ясно, че това предприятие се ръководи от някой мекушав, нещастен дявол. От зданията се появиха лениво бели мъже с дълги тояги в ръка. Те дойдоха да ме погледнат, а после изчезнаха някъде. Един от тях, дебел, лесно възбудим човек с черни мустаци, ми съобщи с голяма голословност и много отклонения, щом разбра кой съм, че параходът ми се намирал на дъното на реката. Новината ме смая. Какво? Как? Защо? О! Всичко било наред! Сам управителят бил там. Всичко било съвсем наред! Всички се държали великолепно! Великолепно! „Непременно — каза той много възбудено — трябва да отидете и да се срещнете веднага с главния управител. Чака ви!“
В момента не схванах истинското значение на крушението. Сега мога да го разбера, но всъщност не съм сигурен — дори никак. Във всеки случай историята бе твърде глупава — като си мисля сега за нея, — за да бъде естествена. И все пак… Но в момента погледнах на нея като на досадна неприятност. Параходчето бе потънало. Два дни преди това управителят тръгнал внезапно и набързо нагоре по реката. Параходчето се командувало от някакъв волнонаемен капитан и след три часа успели да разбият дъното му в камъните по реката и параходчето потънало до южния бряг. Запитах се какво ще правя сега, когато параходът ми бе пропаднал. Всъщност се оказа, че трябва да свърша много работа, за да го измъкна от реката. Започнах на следващия ден. Тази дейност, а също и поправката на параходчето, след като занесох частите му в лагера, ми отнеха няколко месеца. Първата ми среща с управителя бе любопитна. След като бях вървял двадесет мили сутринта, той не ме покани да седна. Цветът на лицето му, чертите, обноските, гласът му не правеха особено впечатление. Среден на ръст, с нормално телосложение. Очите му, най-обикновени сини очи, бяха особено студени и той гледаше с режещ и тежък като брадва поглед. На устните му се четеше неуловим потаен израз — нито усмивка, нито не; сега си я спомням, но не мога да я опиша точно. Ако това бе усмивка, тя бе несъзнателна, като че ли се появяваше само за миг, след като той бе казал нещо. Тя идваше като завършек на монолозите му, като печат върху думите, така че смисълът и на най-обикновеното му изречение ставаше съвършено неразгадаем. Той бе най-обикновен търговец, скитал се от млади години по тези места — и нищо повече. Подчиняваха му се, но той не събуждаше нито любов, нито страх, нито дори уважение. Само безпокойство. Точно така! Безпокойство. Не определено недоверие — чисто и просто безпокойство, нищо повече. Нямате представа колко ефектна може да бъде такава способност. Той не притежаваше гения на организатора, на инициативния човек, дори не разбираше нищо от ред. Това личеше от окаяното състояние на лагера. Не бе образован, нито пък умен. Длъжността си бе получил… как? Може би защото никога не се бе разболявал. Бе служил три пъти по три години тук… Защото цъфтящото здраве при общата разруха на организма на другите е само по себе си сила. Когато се прибирал за отпуск в родината, отдавал се на голяма разюзданост.
Разбрах това от случайните ми разговори с него. Той не бе създал каквото и да било, само можеше да поддържа рутината — нищо повече. Но бе забележителен. Бе забележителен с тайната си, която не ти позволяваше да разбереш какво властвува над този човек. Той никога не издаваше тайната си. Може би в него нямаше нищо. Това подозрение ме стресна — защото проверката бе невъзможна. Веднъж, след като разни тропически болести били съборили почти всички агенти в лагера, той казал: „Хората, които идват тук, не трябва да имат черва“ — и бе запечатал изказването си с обичайната си усмивка; сякаш тя бе врата към мрака, чийто властелин бе той. Човек можеше да си въобразява, че вижда това или онова — но печатът си оставаше. Когато веднъж по време на обеда постоянните разправии за старшинство на белите служители го ядосаха, той заповяда да се направи огромна кръгла маса, за която трябваше да се изгради специална постройка. Такъв бе стилът на лагера. Там, където стоеше той, бе първото място, а останалите не бяха никъде. Човек чувствуваше, че това е неотменимото му решение. Той не бе нито учтив, нито неучтив. Не говореше много. И позволяваше на своя „прислужник“ — дебел млад негър от брега — да се отнася с белите пред собствените му очи с предизвикателно нахалство.
Той започна да говори, щом ме видя. Бил съм се готвил прекалено дълго. Не можел повече да чака. Трябвало да тръгне без мен. Хората в лагерите нагоре по реката трябвало да бъдат сменени. След толкова много бавене той не знаел вече кой е умрял и кой не, нито пък как работели и т.н., и т.н. Не обърна никакво внимание на обясненията ми и като си играеше с парче червен восък, няколко пъти повтори, че положението е „много сериозно, много сериозно“. Носели се слухове, че един много важен лагер бил в опасност и че неговият ръководител, господин Курц, бил болен. Надяваше се, че това не е истина. Господин Курц бил… Почувствувах, че съм уморен, че ставам раздразнителен. „По дяволите Курц!“ — помислих си аз. Прекъснах го и му казах, че на брега съм чул вече за господин Курц. „А! Значи и на брега говорят за него!“ — промърмори той. След това поде отново, като ме уверяваше, че господин Курц бил най-добрият му агент, изключителен човек, от огромно значение за Компанията; следователно можех да разбера тревогата му. Бил „много, много неспокоен“. Наистина, той се въртеше непрекъснато, сякаш не го свърташе на стола, възкликваше: „А, господин Курц!“, счупи пръчката червен восък и за миг като че остана поразен от случилото се. След това пожела да знае „колко време ще ми трябва да…“ Отново го прекъснах. Разбирате, че бях гладен, стоях прав и почнах да ставам жлъчен. „Откъде да зная? — казах аз. — Още не съм видял развалината — сигурно няколко месеца.“ Целият разговор ми изглеждаше безплоден. „Няколко месеца — каза той, — да кажем, три месеца. Да. Би трябвало да стигне това време.“ Изскочих от колибата му (той живееше съвсем сам в глинена колиба с нещо като веранда) и промърморих на себе си какво мисля за него. Той бе глупак. По-късно си взех думите назад, когато осъзнах с каква голяма точност бе преценил времето, необходимо за ремонта на параходчето.
Залових се за работа още на следващия ден и, така да се каже, обърнах гръб на лагера. Само по този начин можех да удържа властта над основните моменти в живота ми. И все пак от време на време човек се обръща да хвърли поглед около себе си; и тогава виждах лагера и тези мъже, които се разхождаха безцелно в обляния от слънце двор. Понякога се питах какво значи всичко това. Те се скитаха с глупавите дълги геги в ръце като някакви обезверени поклонници, омагьосани и хванати в плен от изгнилата ограда. Думите „слонова кост“ кънтяха във въздуха, те се носеха като шепот, като въздишка, човек би казал, че тези хора се молеха на тях. Над всичко тежеше като мирис на труп дъхът на безумна алчност. Господи! Никога преди не бях виждал такъв недействителен свят. А извън лагера безмълвната пустош, която ограждаше това петънце върху земята, бе огромна и непобедима, като зло или като истина, търпеливо очакваща края на това невероятно нашествие.
Тези месеци! Но няма значение. Случиха се най-различни неща. Една вечер един навес от трева, пълен с цветна басма, мъниста и бог знае още какво, пламна изведнъж, така, сякаш земята се бе разтворила отмъстително, за да изгори този боклук. Аз си пушех спокойно лулата до разглобения параход и видях как всички заподскачаха в светлината като луди с високо вдигнати ръце. Дебел мустакат човек се втурна към реката с ламаринено ведро в ръка. Той ме увери, че всички „се държат великолепно, великолепно“, загреба половин ведро вода и изтича обратно. Забелязах, че ведрото е пробито. Тръгнах бавно към лагера. Разбира се, навесът бе изгорял като кутия кибрит. Нищо не можеше да се спаси. Пламъците бяха лумнали високо, бяха прогонили всички, бяха осветили всичко — и бяха изгаснали. Навесът представляваше купчина въглени, които все още пламтяха яростно. Наблизо биеха негър. Говореше се, че той бил причинил пожара. Той крещеше неистово. По-късно, след няколко дни, го видях да седи на сянка, много болен, и да се мъчи да се възстанови. След това стана и изчезна — джунглата го прибра в пазвата си, без звук и без следа. Като се приближих до пожара, застанах случайно зад гърба на двама души, които си говореха нещо. Чух да споменават името на Курц, а след това думите: „Да се възползуваме от този нещастен случай.“ Единият от тях бе управителят. Казах му „Добър вечер“. „Виждали ли сте някога такава… невероятна гледка?“ — отвърна той и отмина. Другият остана. Той бе много добър агент, млад, с обноски на джентълмен, малко сдържан, с разперена брадичка и нос като клюн. С другите агенти се държеше студено. А те от своя страна твърдяха, че е шпионин на управителя. Аз почти не бях разговарял с него. Разприказвахме се и след малко се отдалечихме от съскащото разорение. Той ме покани в стаята си, в главното здание на лагера. Запали клечка кибрит и аз забелязах, че този млад аристократ не само имаше тоалетна масичка с инкрустирано сребро по нея, но също и цяла свещ за свои нужди. Точно по това време само управителят имаше право на свещи. Местни рогозки покриваха глинените стени; копия, щитове и ножове висяха като трофеи. На този човек бе поверена задачата да прави тухли — така поне ми бяха казали; но в целия лагер нямаше нито една тухла, а той бе прекарал тук повече от година — в чакане. Изглежда, не можеше да произвежда тухли без нещо, но не зная точно какво — навярно слама. Както и да е, това нещо го нямаше тук и тъй като бе малко вероятно да пристигне от Европа, не ми стана ясно какво всъщност чакаше той. Може би някакво чудо. Така или иначе, всичките шестнадесет или двадесет поклонници чакаха нещо; честна дума, това занимание, изглежда, не им бе неприятно, ако се съди по начина, по който запълваха времето си, въпреки че само болести ги спохождаха. Те непрекъснато клюкарствуваха и злословеха един срещу друг по много глупашки начин. Над лагера се носеше заговорнически шепот, но, разбира се, от това не излизаше нищо. И заговорът бе недействителен, както всичко останало, като великодушната измама на цялото начинание, като разговорите им, управлението им, като преструвките им, че работят. Действително беше само желанието им да бъдат назначени в лагер, където има слонова кост, и да печелят проценти. Те интригантствуваха, клеветяха се и се мразеха поради процентите, но никой не би вдигнал и малкия си пръст за нищо, съвсем не. Небеса! Има нещо гнило в света, който позволява на един човек да открадне кон, докато друг не бива да поглежда дори оглавника. Направо открадва кон. Много добре. А друг погледне по особен начин оглавника и докарва до изстъпление и най-снизходителния светец.
Нямах представа защо бе решил да бъде любезен, но докато говорехме, изведнъж ми хрумна, че той се мъчи да открие нещо, да изкопчи нещо от мене. Непрекъснато споменаваше Европа, хората, които предполагаше, че са ми известни — разпитваше ме за познатите ми в града-гробница и т.н. Малките му слюдести очи горяха от любопитство, въпреки че се стараеше да изглежда надменен. В началото бях изумен, но много скоро на свой ред изпитах острото любопитство да узная какво точно иска да разбере от мен. Просто не можех да си представя какво у мен е събудило любопитството му. Беше ми приятно да гледам неговата озадаченост, тъй като наистина тялото ми бе пронизвано само от студени тръпки и не можех да мисля за нищо освен за нещастната история с параходчето ми. Бе очевидно, че той ме взе за безсрамен лъжец. Накрая се разсърди и за да скрие страшното си раздразнение, се прозина. Аз станах. В този миг забелязах малка маслена картина в рамка, която представляваше жена със завързани очи и със запален факел. Фонът беше мрачен, почти черен. Движението на жената бе царствено; а светлината от факела върху лицето й излъчваше нещо злокобно.
Картината ми направи силно впечатление. Той застана учтиво до мен, като държеше празна бутилка от шампанско (използувано като лекарство), със свещта, сложена в гърлото на бутилката. На въпроса ми той отговори, че господин Курц нарисувал картината в този лагер преди повече от година — докато чакал да замине за собствения си лагер. „Кажете ми, моля ви, кой е този господин Курц?“
„Управителят на вътрешния лагер“ — рече той кратко и отвърна очи. „Много ви благодаря — казах аз и се засмях. — А вие сте тухларят на централния лагер, всички знаят това.“ Събеседникът ми замълча за известно време. „Господин Курц е истинско чудо — каза накрая. — Посланик на милосърдието, науката, напредъка и дявол знае още какво. На нас са ни необходими — той започна да декламира внезапно — висока интелигентност, дълбоко съчувствие и целенасоченост за ръководство на делото, поверено ни от Европа.“ „Кой казва това?“ — попитах аз. „Всички — отговори той. — Някои дори го пишат; и така, Курц пристигна тук, особен човек, както знаете.“ „Защо да зная?“ — прекъснах го наистина изненадано. Той не ми обърна внимание. „Да. Днес той е ръководител на най-добрия лагер, следващата година ще стане помощник-управител, а след две години… Но, предполагам, знаете какво ще стане Курц след две години. Вие сте от новите — носители на добродетели. Същите хора, които го изпратиха специално, препоръчаха и вас. О, не казвайте «не». Вярвам на очите си.“ Изведнъж ми проблесна. Влиятелните познати на милата ми леля бяха направили неочаквано впечатление на този млад човек. Едва се сдържах да не се разсмея. „Изглежда, четете поверителната кореспонденция на Компанията“ — полюбопитствувах аз. Той не промълви нито дума. Беше много забавно. „Когато господин Курц стане главен управител — продължих строго, — няма да имате такава възможност.“
Той духна внезапно свещта и ние излязохме навън. Луната бе изгряла. Наоколо се движеха лениво черни фигури, които изливаха вода върху тлеещия съскащ огън, пара се виеше нагоре в лунната светлина, а пребитият негър стенеше някъде наблизо. „Това животно вдига такъв шум! — каза неуморимият мустакат човек, който се бе приближил до нас. — Пада му се. Престъпление — и наказание! Без милост, без милост! Това е единственият начин да предотвратим за в бъдеще всички пожари. Току-що казвах на управителя…“ Той забеляза събеседника ми и изведнъж се оклюма. „Още не сме в леглото — каза той с раболепно въодушевление. — Напълно естествено. Ха, ха! Опасност и — вълнение.“ След това изчезна. Аз тръгнах към реката, а другият ме последва. Чух жлъчна забележка, промълвена тихо: „Страхливци.“ На групи поклонниците ръкомахаха и разискваха, някои от тях с геги в ръце. Сигурен съм, че спяха с тях. Отвъд оградата джунглата се възправяше призрачна в лунната светлина и чрез неясното шумолене и звуците, които се чуваха в този жалък двор, тишината на земята проникваше в човешкото сърце със своята загадъчност, своето величие, с поразителната реалност на тайния си живот. Раненият негър изохка слабо някъде наблизо, а след това въздъхна така дълбоко, че аз се отдалечих с бързи стъпки. Изведнъж нечия ръка хвана моята. „Уважаеми господине — каза онзи. — Не искам да бъда криво разбран, а още по-малко от вас. Вие ще видите господин Курц много скоро, преди аз да имам това удоволствие. Не бих желал той да получи погрешна представа за моето благоразположение…“
Оставих го да бърбори, този Мефистофел от папиемаше. Стори ми се, че ако провра пръста си през него, вътре няма да намеря нищо освен може би малко мръсотия. Той бе решил да стане помощник-управител при сегашния си началник и разбрах, че пристигането на Курц бе разстроило съвсем и двамата. Говореше възбудено и аз не го спрях. Бях се облегнал на развалината, която представляваше параходът ми, измъкнат на склона като трупа на голямо речно чудовище. Миризмата на вековна кал се бе напластила в ноздрите ми, а страшната тишина на девствената гора тежеше над мен; по черната река блестяха малки петънца. Луната бе пръснала над всичко тънък пласт сребро — над буйната трева, над калта, над стената от сплъстена растителност, която се издигаше по-високо от храм, над голямата река, която виждах през мрачния процеп, блестяща, безмълвна и велика в своето широко течение. Природата чакаше величествена и няма, а този до мен приказваше за себе си. Не знаех дали тишината върху лицето на безкрая, който ни наблюдаваше и двамата, не бе зов или заплаха. Кои бяхме ние, как се бяхме заблудили тук? Можехме ли да се справим с това безмълвно присъствие или то щеше да се справи с нас? И почувствувах колко огромно, колко ужасно огромно е това присъствие, което не може да говори, а навярно и не чува. Какво се криеше в него? Виждах слоновата кост, а също бях чувал, че господин Курц се намира там. Достатъчно бях слушал за него, бог ми е свидетел. И все пак това, което бях чул, нямаше свой собствен образ — все едно, че там някъде се криеше ангел или демон. Вярвах на тези разкази, както човек би повярвал, че живеят същества на Марс. Едно време познавах един шотландец, който правеше платна на кораби и който беше уверен, абсолютно сигурен, че на Марс живеят хора. Ако някой го попиташе как изглеждат и как се държат тези хора, той щеше да се усмихне стеснително и да промърмори, че се движат на четири крака, а само ако се усмихнеше, щеше да го накара да се бие с него, въпреки че бе на шестдесет години. Не бих се бил за Курц, но бих излъгал. Знаете много добре, че ненавиждам, презирам и не мога да понасям лъжата не защото съм по-честен от другите, а просто защото тя ме ужасява. От лъжата се излъчва дъх на смърт, вкус на тленност — а това ненавиждам и презирам на този свят, — това искам да забравя. То ме прави нещастен и болен, сякаш съм ял нещо гнило. Характер по всяка вероятност. Оставих този млад глупак да вярва каквото си ще за влиянието ми в Европа. За миг станах нечестен като останалите омагьосани поклонници. Помислих си, че това ще бъде от полза за Курц, когото все още не бях видял, разбирате, нали? За мен той беше само дума. Не можех да видя човека в името, както и вие не можете да го видите сега. Можете ли да го видите? Разбирате ли разказа ми? Разбирате ли изобщо нещо? Сякаш се опитвам да ви разкажа сън — правя безплоден опит, защото никой разказ не може да предаде чувството, породено от съня, тази смесица от безумие и почуда в гърча на яростен бунт, чувството, че сте в плен на невероятното, което е най-съществената черта на сънищата…
Той замълча за малко.
— Не, не е възможно; не е възможно да се предаде чувството от който и да е период от живота на човека, това, което съставлява неговата истина и неговия смисъл — неговата потайна и дълбока природа. Не е възможно. Ние живеем, както и сънуваме — сами…
Той спря отново, сякаш потънал в размисъл, а после добави:
— Разбира се, в това сега можете да откриете по-голям смисъл, отколкото аз тогава. Виждате ме, а и ме познавате…
Бе паднал толкова непрогледен мрак, че ние, слушателите, едва се виждахме. Вече дълго време, седнал настрани, той се бе превърнал само в глас. Никой не бе отронил нито дума. Другите може би спяха, но аз бях буден. Слушах, очаквах изречението, думата, която щеше да ми даде ключа към мъглявото безпокойство, събудено от този разказ, който сякаш се раждаше без помощта на човешки устни в тежкия нощен въздух над реката.
— … Да. Оставих го да говори — започна Марлоу отново. — И го оставих да си мисли каквото иска за силите, които стояха зад мен. Оставих го! А зад мен нямаше нищо! Нищо освен злощастното старо и разбито параходче, на което се облягах, докато той говореше красноречиво за „необходимостта да се издигне всеки човек“. Разбирате, че когато дойде човек тук, в джунглата, той не идва да съзерцава луната. Господин Курц бе „универсален гений“, но дори един гений има нужда от „добри оръдия, т.е. умни хора“. Той не правеше тухли, защото съществуваше някакво непреодолимо физическо препятствие, в което бях дълбоко убеден; и ако вършеше секретарска работа за управителя, това бе, защото „нито един разумен човек не би отхвърлил безразсъдно доверието на началника си, разбирате ли“? Разбирах. Какво повече ми трябваше? Имах нужда само от нитове. Нитове. За да продължа работата си и да запълня дупката, ми трябваха нитове. На брега имаше сандъци с нитове, сандъци, натрупани един върху друг, пълни до пръсване! На всяка крачка в този лагер и на хълма се търкаляха ръждясали нитове. Гората на смъртта бе пълна с нитове. Можеше да си напълниш джобовете с нитове само ако се наведеш, а там, където бяха необходими, нямаше нито един. Имахме пластинки, но нямахме с какво да ги закрепим. Всяка седмица пощальонът, самотен негър с чанта писма, преметната през рамо, и с гега в ръка тръгваше от нашия лагер към брега. Няколко пъти през седмицата пристигаше керван от брега, натоварен със стоки за размяна — ужасна, лъскава басма, която те караше да настръхваш само като я погледнеш. Стъклени мъниста, противни памучни кърпички на точици. Но никакви нитове. Трима носачи биха могли да донесат необходимите нитове, за да пусна параходчето в движение.
Моят събеседник говореше с повелителен глас, но предполагам, че неоткликващото ми поведение го раздразни накрая, защото ми съобщи, че не се страхува нито от бога, нито от дявола, а камо ли от някакъв си човек. Казах, че разбирам това много добре, но аз имах нужда само от известно количество нитове — и господин Курц също имаше нужда от нитове. Ако той знаеше… Всяка седмица заминаваха писма за брега… „Но, уважаеми господине — извика той. — Аз пиша под диктовка.“ Аз настоявах за нитове. Имаше начин — за един умен човек. Той промени държанието си, стана много студен и изведнъж заговори за някакъв хипопотам. Попита ме дали, като спя на парахода (а аз прекарвах ден и нощ на измъкнатия от водата кораб), хипопотамът не ме смущава. Това бе стар хипопотам с лошия навик да излиза нощем на брега и да броди из лагера. Поклонниците излизаха до един и изпразваха пушките си в животното. Някои дори бяха уредили нощни дежурства. Но цялата тази енергия бе напразна. „Този звяр има вечен живот — каза той, — обаче това важи само за зверовете в тази страна. Никой човек — разбирате ли ме, — никой човек тук няма вечен живот.“ За миг той застана в лунната светлина, орловият му нос стърчеше малко настрани, слюдестите му очи блестяха, без да трепнат, и след едно рязко „лека нощ“ си отиде. Разбрах, че е смутен и озадачен, а този факт ме изпълни с надежда за първи път от дълго време насам. Стана ми много приятно да се обърна към влиятелния си другар — разбитото, изкривено и разрушено параходче. Покатерих се на палубата. Корабчето звънтеше под краката ми като празна тенекиена кутия от бисквити (произведена от фирмата „Хънтли & Палмърс“), която подритваме в някоя канавка. То не бе солидно, не беше и красиво. Но толкова много бях работил по него, че вече ми бе станало скъпо. Никой влиятелен приятел не би могъл да ми служи по-добре. Това параходче ми бе дало възможност да тръгна по света и да открия на какво съм способен. Не, не обичам да работя. Обичам да се излежавам и да си мисля за красивите неща, които мога да извърша. Не обичам работата — никой не я обича, — но обичам това, което се крие в нея — възможността да разбереш себе си. Твоята собствена реалност — за самия тебе, не за другите; това, което никой друг не може никога да узнае. Те могат да видят само външната страна, но никога не могат да разберат какво означава тя всъщност.
Не се изненадах, че някой седи на кърмата на кораба с крака, провесени над речната кал. Бях станал приятел с няколко механици от лагера, а поклонниците, естествено, ги презираха вероятно поради неизисканите им обноски. Това бе надзирателят — правеше бойлери и бе добър работник. Той бе висок, кокалест човек с жълто лице и с големи напрегнати очи. Видът му издаваше тревога, а главата му бе плешива като дланта на ръката ми. Но опадала от главата му, косата му сякаш се бе полепила по бузите и брадичката и на новото място й бе понесло, защото брадата му стигаше до пояса. Той бе вдовец с шест малки деца (бе ги оставил на грижите на сестра си, за да дойде тук), а голямата му страст бе отглеждането на гълъби. Беше ентусиаст и познавач. Можеше да бълнува с часове за гълъби. След работното време понякога идваше от колибата си, за да разговаря с мен за децата и гълъбите си. Когато трябваше да изпълзи в калта под кораба, завързваше брадата си в бяла салфетка, която си бе донесъл за целта. Тя имаше примки за ушите му. Вечерно време клечеше на брега и грижливо переше салфетката в реката, а след това я разперваше на някой храст, за да я изсуши.
Тупнах го по гърба и извиках: „Ще получим нитове!“ Той скочи на крака и възкликна: „Сериозно! Нитове!“, сякаш не вярваше на ушите си. След това каза ниско: „Да не би вие?…“ Не зная защо се държахме като луди. Сложих пръст на устните си и поклатих глава тайнствено. „Браво на вас!“ — извика той, като щракна с пръсти и повдигна крак. Опитах се да танцувам. Започнахме да лудуваме по желязната палуба, понесе се страшен шум и девствената гора от другия бряг на заливчето го върна с гръм към спящия лагер. Поклонниците сигурно се стреснаха в колибите си. Тъмна фигура се мярна пред осветения вход на колибата на управителя и изчезна, а миг по-късно входът също изчезна. Спряхме да танцуваме и прокудената тишина отново потече от тайните кътчета на земята. Високата стена от растителност, пищна и сплъстена маса от дънери, клони, стволове, листа и лиани, неподвижна в лунната светлина, приличаше на неудържимо нашествие на безмълвен живот, на търкаляща се вълна от растения, готова всеки момент да се разбие над заливчето и да помете всички нас, дребните хора, да ни унищожи. Но тя не се движеше. Отдалеч чухме приглушения звук на мощни гмуркания във водата, като че в голямата река се къпеше ихтиозавър. „В края на краищата — каза помощникът ми разумно — защо да не получим нитове?“ Наистина не ми бе известна нито една причина защо да не ги получим. „Ще пристигнат след три седмици“ — казах уверено.
Но те не пристигнаха. Вместо нитове върху нас връхлетя наказание, напаст божия. Следващите три седмици нашествието идваше на части, като всяка част се водеше от магаре. Върху магарето седеше бял човек с нови дрехи и обувки и се кланяше отвисоко наляво и надясно към смаяните поклонници. По петите на магарето вървеше шумна тълпа от ядосани негри с набити крака, в двора се стоварваха множество палатки, походни столчета, ламаринени кутии, бели сандъци и кафяви бали, а над хаоса в лагера непрекъснато се сгъстяваше атмосферата на загадъчност. Пристигнаха пет такива кервана и всеки от тях напомняше бегълци с плячка, отвлечена от безброй магазини. Човек си мислеше, че те ще я закарат в джунглата, за да си я поделят. Всичко това представляваше невъобразима каша от предмети, хубави сами по себе си, но напомнящи плячката на разбойници поради това човешко безумие.
Тази предана група носеше името „Изследователска експедиция Елдорадо“ и мисля, че се бяха заклели да пазят пълна тайна. Ала разговорите им бяха разговори на най-долнопробни бракониери: те бяха безразсъдни, но без жилавост, алчни, но без смелост, жестоки, но без храброст. В никой от тях нямаше капчица далновидност или следа от сериозно намерение, а те не разбираха, че тези качества са необходими, за да може светът да се движи напред. Съкровеното им желание бе да грабят съкровища от недрата на земята без каквато и да е нравствена цел, тъй както крадци разбиват хранилища със скъпоценности. Не зная кой плащаше разходите на това благородно начинание, но предводителят на тази пасмина бе чичо на нашия управител.
По външен вид приличаше на касапин от бедняшки квартал, а в очите му се четеше израз на сънливо лукавство. Той носеше наперено тлъстото си шкембе над късите си крачета и докато тази шайка пръскаше зараза сред лагера, новодошлият не размени нито дума с никого освен с племенника си. Двамата се мотаеха заедно по цял ден, сврели глава до глава, и разговаряха безкрайно.
Бях вече престанал да се тревожа за нитовете. Човешката издръжливост пред този вид безумие е по-ограничена, отколкото си мислите. Казах си: „По дяволите!“ — и престанах да се интересувам. Имах много време за размисъл и сегиз-тогиз се сещах за Курц. Не че се интересувах много от него. Не. И все пак любопитствувах да узная дали този човек, дошъл тук с известни морални идеи, ще се изкачи до върха и какво ще направи, когато се издигне.