magnifisonz.com / 

Иън Макюън ( роден 21 юни 1948 г.) е британски писател, носител на наградата „Букър“ (за романа „Амстердам“) и смятан за един от най-ярките британски белетристи на своето поколение.

Иън Макюън
Макюън, Салон на книгата в Париж, 2011 г.
Роден	21 юни 1948 г. (68 г.) Олдършот, Англия
Професия	писател, драматург
Националност	Великобритания
Активен период	1975 – досега
Жанр	роман, разказ
Направление	постмодернизъм

За ранното му творчество, определяно като „модерна готика“, са характерни мрачната атмосфера, усещането за злокобност и безсилие на индивида, и постмодерната игра с литературните условности и относителността на времето и пространството. Впоследствие Макюън се ориентира към много по-реалистичен стил, завръща се към по-традиционни изразни средства и към по-хуманистична нагласа, но съчетава всичко това с фина ирония към литературната традиция и собственото творчество (в романите „Изкупление“ и „Събота“). Характерни за повечето произведения на Макюън са засиленият интерес към науката (особено физиката) и медицината.

Романът му „Изкупление“ се смята за най-успешният сред читателите. Според „Ню Йорк Обзървър“ „той предлага любовна история, военен разказ и разказ за разказването, като уцелва сърцето, стомаха и ума.“ Романът е екранизиран в също силно успешен филм с участието на Джеймс Макавой и Кийра Найтли.

„Аз не съм противник на религията, до толкова, че да съм нетолерантен. Но мисля, че религиозните писания се базират на своя собствена истина. В момента има над 6000 религии, които се практикуват по цял свят. Не може всички те да са истината. Само свободният дух може да гарантира свобода и само свободният дух може да се бори за нея“

„Черните кучета” от Иън Макюън (ревю)

Това е историята на Джун и Бърнард. Той е ентомолог, рационалист, скептик, яростен атеист. Джун е вярваща. Сляпата й среща с Господ се случва през 1946 година, замесени са двете зли кучета от заглавието. Но да оставим настрана символите и душевния хаос. Според Джун има една деструктивна „сила”, която периодично катурва и пренарежда живота на индивидите или на нациите, а после се „оттегля” в очакване на следващ удобен случай.

Рационалист и мистичка, политкомисар и йога, колективист и индивидуалистка, вярващ в науката и вярваща в интуицията си, Бърнард и Джун са две крайности, два огледални полюса, около чиято хлъзгава ос не спира да се колебае собственото ми неверие.

В обясненията на Бърнард винаги липсва някаква брънка, и ключът към нея води към вселената на Джун. Светогледът му е безпардонен, много неща подценява, други директно отрича. Джун е отблъскваща с натрапчивата си вяра, с недекларираното убеждение, че всички вярващи са добри по презумпция, а неверието е „достойно за съжаление”. Тя изопачава фактите, за да ги пригоди към идеите си. Той зачита единствено обективната истина. Светогледите на двамата са коренно различни. И еднакво арогантни.

В зората на връзката им Джун и Бърнард имат две обсесии. Сексът и комунизмът. Като всеки идеалист в началото са готови да простят на партията нейната „незрялост” и неадекватните решения. („Присъщо е на човешката природа: нашите желания се просмукват във възприятията ни.”) От споделения мираж се пръква двойката, третият пол, съюз на тела и умове. А когато времето им започва да изтича, остават спомените. Те обаче са като ръжен, не спират да ровят из душите им и да ги тласкат един към друг…

Джереми, разказвачът на „Черните кучета”, се жени за Джени Тремейн, дъщерята на Джун и Бърнард, сближава се с двамата и решава да им посвети мемоари. Ранната загуба на родителите му дава отражение: до трийсет и седмата година Джереми не е привързан към нищо. Не съумява да се отъждестви с никаква смислена кауза, нито осезава някакви “трансцендентални реалности”, чието съществуване да му се струва наложително:

Бърнард например беше уверен, че човешките дела и съдби следват единствено посоката и моделите, наложени от човешкия ум. Джун не беше съгласна: животът имал цел и в наш интерес било да сме склонни да я приемем. Не би имало смисъл да изкажа мнението, че всеки от тези възгледи е правилен. В моите представи да вярваш във всичко и да не правиш избор, е почти равносилно с това да нямаш вяра в нищo.

През тази ювелирно изтъкана частна драма, раздирана от политически страсти, големият британски стилист Иън Макюън насочва вниманието към фундаментални дебати като историческата вина на индивида и морала на политическата пропаганда, като темата за митовете, които сами си създаваме, за утопиите и самозаблудите, от които често произлизат чудовища, и плахо се прекланя пред единствената рационална вяра, която не отстъпва по красота и на най-имагинерните убеждения – вярата в неподкупната, целителна мощ на любовта.

Не съм сигурен, че проклятието на нашата цивилизация от края на века е в прекалената или в недостатъчната вяра; не знам дали проблемите ѝ се дължат на хора като Бърнард и Джун, или на хора като мен. Ще изневеря обаче на собствения си опит, ако не обявя вярата си във възможностите на любовта да преобразява и спасява човешкия живот.

Спомняте ли си онази история, според която Иван Вазов получил двойка, след като помогнал през 1919 г. на племеника си Александър за съчинение върху „Под игото“? Или пък за двойката, която отнася Ивайло Петров за съчинението по „Преди да се родя и след смъртта ми“ за дъщеря му София?

Оказва се, че слабите оценки на велики автори не са приоритет само на българските учители. Носителят на наградата „Букър“ Иън Макюън признава, че се колебае какво да мисли за хората, които преподават творбите му, особено след като лично помогнал на сина си с есе върху един от романите му и оценката била… „среден“, пише английското издание „Телеграф“.

Авторът допълва, че не е убеден в смисъла да се карат учениците да анализират творбите му: „Винаги ми е било странно да карат хората да четат книгите ми. Представяте ли си, синът ми трябваше да чете книга от баща си. Горкият! Признавам, че му дадох насоки в разсъжденията. Не прочетох есето, но се оказа, че учителят му изобщо не е съгласен с написаното. Мисля, че оценката му беше „среден“.

Запитан за мнението му за литературния пейзаж през 2018 г., Макюън изразява скептицизъм: „Художествената литература отбелязва любопитен спад в продажбите в световен мащаб в последните 5 години с около 35%. И всеки си има теория за това: телевизионните сериали, някакъв тип умора, кой знае. А може би просто нивото й не е достатъчно добро. Когато хората ме попитат кои са прекрасните писатели под 30-годишна възраст, аз не знам какво да отговоря. Започвам много съвременни романи, но не изпитвам желанието да ги завърша“.

Последният проект на писателя включва да напише сценарий по романа си „На плажа Чезъл“, след като няколко други негови книги бяха адаптирани от различни сценаристи. „Научих от опит, че ако искаш да окажеш влияние с това, което правиш, трябва първо да си измърсиш ръцете. Във филма има сцена, която бих включил в романа, ако го пишех днес. В книгата отсъства и краят на лентата, която обаче е невероятен от кинематографична гледна точка“, допълва Макюън, а световната премиера на филма се очаква в края на май.