Рачо Стоянов – Мъдър е оня, който от камъните го замерят неговите врагове, може да си приготви стъпала към духовен възход

magnifisonz.com /

Рачо Стоянов Генов-Дуфев е български писател, драматург и преводач.

Рачо Стоянов
български писател, драматург и преводач
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8d/%D0%A0%D0%B0%D1%87%D0%BE-%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2.jpg
Роден: 7 октомври 1883 г.

Дряново, България
Починал: 12 януари 1951 г. (67 г.)

София, България

 

Рачо Стоянов е роден на 7 октомври 1883 г. в гр. Дряново в семейството на занаятчия. Учи в Априловската гимназия в Габрово до 1902 г. Установява се във Варна, където работи като чиновник. Впоследствие е актьор в пътуващ театър, коректор във вестник “Ден“ (1904 – 1910), библиотекар в Народното събрание (1910 – 1914) и в БАН (1914 – 1926), журналист в редакциите на вестниците “Мир“, „Македония“ и „Знаме“. Член на СБП.

Литературната дейност на Рачо Стоянов започва с интимна и социална поезия. За пръв път печата през 1904 г. в сп. “Летописи“ – разказа „Човекът“, който прави силно впечатление на Константин Величков и Антон Страшимиров. Сътрудничи на списанията „Летописи“, „Демократически преглед“, „Съвременник“, на вестниците „Ден“, „Македония“, „Литературен глас“ и „Литературен фронт“.

Първият му сборник „Разкази“ (1909) e посрещнат ласкаво от литературната критика. През 1927 г. Народният театър в София открива сезона си с драмата му „Майстори“, написана през 1922 г. Още приживе на автора драмата е поставяна и в театрите на Белград (1936), Прага (1938), Загреб (1943). През 1936 г. публикува повестта „Майка Магдалина“, наградена от БАН. Неговите стихотворения са издадени чак през 2010 г.

Превежда и художествена литература от руски, френски и английски език: Ръдиард Киплинг (романа „Ким“), Джек Лондон (романа „Мартин Идън“), Робърт Луис Стивънсън (романа „Островът на съкровищата“), Кнут Хамсун (романа „Редакторът Люнге“, от руски), Фьодор Достоевски (повестта „Бели нощи“), Антон Павлович Чехов (повестта „Кащанка“ и др.), Луис Бромфийлд и др.

Заради голямата му самокритичност много романи, пиеси и повести остават незавършени, понякога прекъсвани на средата на изречението; известен брой разкази са или непубликувани, или незавършени. Много от тези творби не са издавани, а дневниците от архива на автора, наследен от сестра му и преместен в родния му град, са разпилени и частично изгубени. Сравнително пълно описание и анотирано издание в два тома на внимателно подбрани произведения правят през 1976 г. Атанас Смирнов и Георги Крънзов.

https://knizhen-pazar.net/books/113/11322/1132241.jpg

„Младите синове на страната са пръснати като пилци из чужбина… Досега имаха емиграция от интелигентни хора само Русия и Турция… Сега и България се нареди в тая редица на мракобесието…“

„В разстояние само на една двайсет и пета част от столетието ние изгубихме това, което нашите бащи, деди и прадеди са спечелили за един век. Кръвта, която те са пролели за тия свободи, още не е изсъхнала; прангите, в които са били оковани, са още неизядени от ръждата – но това, което те са спечелили с кръвта, с прангите и с безбройните мъки, се топи днес като пролетен сняг в ръцете на една кърджалийска шайка, за срам на недостойните потомци на апостолите на свободата.“

„Едно мога да обещая в тая шестдесетгодишнина на моя живот: ако Бог ми продължи дните, да бъда до края на живота си с всички сили, доколкото и докогато ми достигат те, служител на обичта към човеците, неуморен търсач на истината и трудолюбив работник на нашата книжовна нива, на която работят с усърдие и любов толкова мои другари, с които ме свързват най-топли чувства на приятелство и братство.“

„Любовта към народа е била първа предпоставка за всяка работа на дейците от всебългарското възраждане и борба за освобождение и обединение, та всяка работа в полза на отечеството е била приятна и са я вършили с готовност. Не е имало за тях дилема: да обичам ли отечеството и защо да го обичам. Те са се раждали и са умирали с тая любов. Тя е била тъй естествена за тях, както е естествено дишането на един здрав, нормален човек. И са писали книги и учебници, и са отваряли училища, и са поддържали със свои средства ученици.“

„Който се е отчаял, сам се е погребал.“

„Чест се губи, а не се краде“

„Стара приказка е: всяко куче в къщата си е по-силно от лъв! Ала слабост е, когато мъжът насила иска да го обичат… Слабост е, когато потиска слабия, щом няма сила с по-силния от себе си мегдан да дели… Що стоиш и се тюхкаш? Не в къщата ти е злото, а в тебе самия!“ 

„Мъдър е оня, който от камъните го замерят неговите врагове, може да си приготви стъпала към духовен възход.“

„Крадете да крадем!…

Кражбата е Бог, кражбата е олтар, капище, пред което всички трябва да прекланят колена, всички трябва жертви да пренесат.

Кланяйте се вие, които стоите по всички стъпала на държавната служба, кланяйте му се и му въздавайте чест и хвала.

Кражбата е нещо питателно, нещо, което дава охолство, доволство от живота.

Кой не краде сега, та и вие, бедни чиновници, които имате роднини министри, да не крадете, да не се пооблажите от тая манна набесна, която се пръска по нашата земя?“

„Министерската къща е един омагьосан кръг, който не може да се прескочи от никаква власт… Министрите и къщите им закон не ги лови. Със серкме не можете улови кит…. Крийте се министерски къщи…“

––––––––––––

Чудомир за Рачо Стоянов :

„С Рачо Стоянов се познавам още от 1907–1908 год., когато той пишеше малки фейлетони във в. „Ден“ и се подписваше „Сатин“, винаги съм го ценял и уважавал като човек. По-късно, след като прописах и аз, когато съм искал честно и откровено мнение по някой литературен въпрос, който ме е вълнувал, или за някаква трудност в работата си, съм отивал при него. За мене е един от редките писатели и другари, който ще ти каже точно туй, което мисли. През 1947 година той единствен от неприобщените към властта се съгласи с мене, че трудовите бригадирски организации не са „празна работа“, а нещо много добро и полезно за една бедна държава като нашата. Прехранваше се с преводачество и минаваше за един от най-добрите преводачи у нас. Пиесата му „Майстори“ с години не слезе от сцените в страната ни и един ден ми каза: „Ако всички тия читалища, трупи и организации, които играеха пиесата ми, се сетеха да ми пратят по сто лева поне (тогавашни пари), щях по-малко да превеждам, а повече да се отдам на творческа работа.“ Дълги години е бил социалист. Пееше чудесно, но в съвсем редки случаи: „Изкарай, Гано, говеда, нашите, Гано, вашите, чичови руси биволи“… Около 1907–1908 г. бил отпечатал разказ в сп. „Художник“, подписан Рафаел Миленков. По този повод Трифон Кунев го беше закачил с някаква шега в своите фейлетони.“

Facebook Comments