magnifisonz.com / 

Уилям Кътбърт Фокнър (William Cuthbert Faulkner) е американски писател-романист от щата Мисисипи, който е носител на Нобелова награда. Два пъти награждаван с „Пулицър“, той е смятан за един от най-влиятелните белетристи на Америка.

• Ако се преродя, бих искал да се върна обратно като ястреб. Никой не го мрази, не му завижда, не го иска, няма нужда от него. Той никога не е загрижен или в опасност, и може да яде всичко.

• Артистът няма време да слуша критиците. Ония, които искат да бъдат писатели, четат рецензиите, а ония, които искат да пишат, нямат време да ги четат.

• Винаги мечтайте и се целете по-високо, отколкото знаете, че можете. Не се задоволявайте само с това да бъдете по-добри от съвременниците или предшествениците си. Опитвайте се да бъдете по-добри от самите себе си.

• Всички ние не успяхме да реализираме мечтата си за съвършенство. Така че аз ни оценявам въз основа на нашия блестящ неуспех да извършим невъзможното. — за себе си и своите съвременници

• Най-добрата работа, която ми е предлагана някога, беше да стана съдържател на публичен дом. По мое мнение това е перфектната обстановка за работата на един артист. Тя му дава перфектна икономическа свобода; той е свободен от страх и глад; има покрив над главата си и никаква друга работа освен няколко прости сметки, както и да отива веднъж месечно, за да плати на местната полиция. Мястото е тихо в утринните часове, което е най-доброто време за работа през деня. Вечерта има достатъчно социален живот, ако той би имал желание да участва, за да не се отегчава; работата му придава известен статус в неговото общество; той няма никаква работа, защото мадам се грижи за счетоводството; всички обитатели на дома са жени, които го уважават и наричат „сър“. И той може да нарича полицаите с малките им имена.

• Няма нещо такова като беше – само е. Ако беше би съществувало, не би имало скръб и печал.

• По мое мнение е срамота, че по света има толкова много работа. Едно от най-тъжните неща на тоя свят е, че единственото, което човек може да върши в продължение на осем часа дневно, ден след ден, е работа. Не можете да ядете по осем часа на ден, нито пък да пиете по осем часа, нито да правите любов по осем часа – всичко, което можете да правите по осем часа, е работа. Което е и причината, поради която човекът прави самия себе си, и всички останали, толкова нещастни.

Речта на Уилям Фокнър при получаване на Нобелова награда за литература – 10 декември 1949 г.

Смятам, че тази награда се дава не на мен, а на моя труд – трудът на цял един живот, извършван в агонията и потта на човешкия дух, не за слава и най-малко от всичко за печалба, а за да се създаде от материала на духа нещо, което не е съществувало преди това. Ето защо тази награда ми се дава на доверие.

За паричната й част няма да бъде трудно да се намери предназначение, съизмеримо с нейната цел и значение. Но аз бих искал да сторя същото и с аплодисментите, използвайки този момент като връх, от който мога да бъда чут от младите мъже и жени, посветили себе си на същото страдание и труд, сред които вече се намира онзи, който някой ден ще стои там, където сега стоя аз.

Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени? Именно затова младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.

Той трябва да ги научи отново. Той трябва да разбере, че страхът е най-низкото от всички неща и, учейки се на това, да го забрави завинаги, да изхвърли от работилницата си всичко освен старите идеали и истини на човешкото сърце, старите универсални истини – любовта и честта, жалостта и гордостта, състраданието и жертвоготовността, без които всяка история е ефимерна и осъдена.

Докато не направи това, той ще работи под знака на едно проклятие. Той ще пише не за любов, а за страст, ще пише за смърт, в която никой не губи нещо значимо, за победи без надежда и – което е най-страшното – без жалост и състрадание. Неговите страдания няма да докосват всеобщата плът, няма да оставят белези. Той ще пише не от сърцето, а от жлезите си.

Докато не научи тия неща отново, той ще пише така, сякаш стои и наблюдава края на човека. Аз отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен, просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ.

Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща.

Негова е привилегията да помогне на човека да издържи като възвишава сърцето му, като му напомня за смелостта, честта, надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността, които са били славата на неговото минало.

Гласът на поета трябва да бъде не просто летопис на човека, той може да бъде една от опорите, от стълбовете, които ще му помогнат да издържи и надделее.