magnifisonz.com /
Николай Лилиев (истинско име Николай Михайлов Попиванов; р. 26 май 1885, Стара Загора – п. 6 октомври 1960, София) е виден български поет символист и драматург.
Николай Лилиев | |
---|---|
![]() Портретна снимка на Николай Лилиев, 1938 г.
|
|
Псевдоним | Одуванчик, Анонимус, Лилипут |
Роден | 26 май 1885 г.
Стара Загора, Източна Румелия
|
Починал | 6 октомври 1960 г.
София, България
|
Роден е в семейство на потомствени учители и свещеници, но от малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, а после завършва търговска гимназия в Свищов през 1903 г.
Литературните му интереси се проявяват още през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само две пародии в сп. „Българан“, подписани с инициали.
През 1905 – 1906 г. следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“. Поради липса на средства се завръща в България. Живее в една квартира с Хр. Досев и е близък до неговите толстоистки търсения. През 1907 г. е чиновник в Долна баня, където се запознава със С. Ничев – основал толстоистка комуна там; запознава се и с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908–09 г. е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Димчо Дебелянов се радва на покровителството на Димитър Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов.
През есента на 1909 г. Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където учи търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура.
През 1910 г. Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912 г.) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912–13) и в Свищов (1913–15).
По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 г. участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Александър Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Първата му книга „Птици в нощта“ излиза в две издания. От началото на 1920 г. Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник.

През 1921 г. Лилиев заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 г. работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 г. излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението).
От есента на 1924 до 1928 г. и от 1934 г. е драматург на Народния театър в София.
След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 6 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 г. се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 г. в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ – последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932 – 1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.
Като драматург в Народния театър в София (1934 – 1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на българската драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Хенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г.
След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика. Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия.
Творчество
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.
„ | „Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, ако имаме предвид красотата на задушевното звучене и голямата изисканост на стихотворната техника. Докато го чета и препрочитам, аз непрекъснато си повтарям, че за него е говорено и писано много по-малко, отколкото той заслужава като поет, като образец на европейско мислене, но и на национална самобитност на езика, като един от забележителните строители на българския театър, като цялостно присъствие в нашия духовен живот. (…) Лилиев се прекланя пред сложността на човешката душа. Но и се стреми да я разбере, като потъва в не малко от нейните дълбочини, в нейните тайни. Поетът често чува нечувани гласове. Пътува извън границите на очевидното. Прекрачва доста прагове пред неизвестното от вътрешния живот на индивидуалността.“ (Из книгата на Юлиан Вучков „Върхове в историята на българската литература“) | “ |
Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.
–––––
–-
Безнадеждни са моите думи,
безнадеждна е мойта любов,
моя стих е лъча на безумие,
мойта песен е горестен зов.
В самотата на морната утрин
гасне моята мъртва звезда
и душата ми, трепетна лютня,
безприютна трепти и ридай.
–
Съмна в сънните градини…
Съмна
в сънните градини,
всяка капчица роса
отразява ведросини,
ведросини небеса.
Сребърни лъчи долавят
на живота песента
и смирено благославят,
благославят вечността.
Събуди се, дух замрежен
среди рой самолъжи,
за блена си – чист и нежен,
чист и нежен разкажи.
1910
–
Тихият пролетен дъжд…
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!
1918
–
Светло утро, ти прокуди…
Светло утро,
ти прокуди
всяка пара и мъгла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
–
КРЪГОЗОРИ надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.
В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.
––––––
Тихата бащина стряха…
Тихата бащина стряха!
Тамо шумяха някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.
Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.
Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.
ЗАЩО МИ ВДЪХНА…
Защо ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;
сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?
Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас
на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?
БЕЗКРАЙНА ЖАЛ…
Бзкрайна жал и жив мъртвец смутяват мойто ложе,
и саван бял, и бял венец ранена мощ тревожи.
Долавям звук, и нечий глас да стене из простора —
не съм за тук, не съм за вас, о бедни, бедни хора!
Отрано глух, отрано лед останах за живота,
загубих слух, загубих глед, загубих всяка нота.
Сред мойта нощ, пред моя праг, лъча не ще ли блесне?
О мрачен вожд, о черен знак, о тъжни, тъжни песни!
Безкрайна жал и мрак ранил покриват мойто ложе.
Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни боже!