Рабиндранат Тагор – Затворихме вратата, за да не влезе заблудата, но сега как ще влезе истината?

magnifisonz.com /

Рабиндранат Тагор  индийски писател, поет, философ, педагог, композитор, общественик, променил дълбоко бенгалската култура в края на 19 век и началото на 20 век. През 1913 година получава Нобелова награда за литература и става първият неевропеец, удостоен с това отличие, което го превръща в един от най-широко известните по света индийци, наред с Махатма Ганди. Двамата са политически съмишленици в движението за независимост на Индия, като Ганди получава прозвището си Махатма („велика душа“) от Тагор, а от своя страна го нарича Гурудев („божествен учител“).

https://encrypted-tbn0.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcQ3aeWMXFQNzNBNZiPce6mVruO8p_tEMJwQN0ONLyTQkaIbkM3G4w

Произхождащ от бенгалско семейство от кастата на брахмините, Рабиндранат Тагор започва да пише стихове едва осемгодишен,  а на шестнадесет години вече публикува поезия под псевдонима Бханушинго и пише първите си разкази и пиеси.

Най-важните си произведения пише на бенгали, но превежда голяма част от поезията си и на английски. Сред най-известните му произведенията са стихосбирките „Гитанджали“ и „Градинарят“, романа „Гора“ (1910) и сборника с философски есета „Садхана“.

Рабиндранат Тагор
রবীন্দ্রনাথ ঠাকুর
Rabindranath Tagore in 1909.jpg
Псевдоним Бханушинго
Роден 7 май 1861 г.

Калкута, Британска Индия
Починал 7 август 1941 г. (на 80 г.)

Калкута, Британска Индия
Професия писател, поет, философ, педагог, общественик, композитор, оратор, певец, спиритуалист
Националност индиец
Награди
Нобелова награда за литература Нобелова награда за литература

  • Водата в каната е прозрачна; водата в морето е тъмна.
  • Всичко безкрайно свършва.
  • Дори шайка разбойници трябва да се подчинява на някои морални правила. Те могат да ограбят целия свят, но за да останат банда, не трябва да крадат един от друг.
  • Затворихме вратата, за да не влезе заблудата, но сега как ще влезе истината?
  • Звездите не се боят, че ще ги помислят за светулки.
  • Какъв е твоят език, море? — Езикът на вечния въпрос. — Какъв език е твоят отговор, небе? — Езикът на вечното мълчание.
  • Когато е звяр, човек е по-лош и от звяра.
  • Реката на истината протича през каналите на заблужденията.
  • Свещенослужителю, къде ме търсиш?
    Виж! Аз съм до теб.
    Не съм нито в храма, нито в джамията.
    Не съм нито в Кааба , нито на Кайлаш.
    Нито в ритуалите и празничните церемонии,
    Нито в техниките на йога или пък в отричането от света.
    Ако си истински търсач, ти тутакси ще ме срещнеш още в този миг.
    Кабир казва: „О, садху , Бог е дъхът във всяко дихание.“

https://www.scienceandnonduality.com/wp-content/uploads/2014/09/einstein-tagore.jpg

  • След като известно време живяхме до реката, брат ми Джотиндранат купи къща в Калкута на Съдър стрийт 215, близо до музея. Останах при него. Докато продължавах да пиша романа и “Вечерни песни”, се случи много важен прелом вътре в мен.
    Веднъж късно следобед крачех на терасата на нашата къща. Блясъкът на залеза се смеси с бледия здрач, така че придаде на приближаващата вечер особено очарователна привлекателност. Дори стените на съседната къща сякаш красиво блестяха. Чудех се дали това издигане от баналността на всекидневието се дължи на някакво вълшебство във вечерната светлина? Не!
    Веднага разбрах, че влиянието на вечерта беше влязло в мен. Нейните сенки бяха заличили усещането за “аз”. Докато “азът” беше необуздан през блестящия ден, всичко, което усетих сега, “аз” беше на заден план, можех да видя света в истинския му вид, в който няма и капка баналност. Той беше изпълнен с красота и радост.
    Тогава получих дълбоко прозрение, което продължи през целия ми живот.
    Това състояние се повтори още веднъж. Дръвчетата в двора на училището на края на Съдър стрийт се виждаха от къщата ни. Една сутрин стоях на верандата и гледах в тази посока. Слънцето тъкмо изгряваше над разлистените дървета. Докато продължавах да се взирам съсредоточено, изведнъж сякаш падна покривало от очите ми. Открих света, окъпан във великолепно сияние, погълнат отвсякъде от вълни на красота и радост. В един момент това сияние прониза гънките от тъга и безнадеждност, които бях събрал в сърцето си и го потопи във всеобхватна светлина.
  • Смъртта е угасване светлината на лампата при лъчите на изгрева, а не угасване на слънцето.
  • Спях и сънувах, че животът е радост.
  • Хората са жестоки, но човекът е благороден.
  • Щастието е в това да отдадеш сърцето си на другия.

https://www.pravakta.com/news/wp-content/uploads/sites/3/2016/05/tagore1.jpg

Рабиндранат Тагор е роден на 07 май 1861 година в Калкута в знатно бенгалско семейство с вековни традиции. На бенгалски език името му означава „Повелител на Слънцето“.

От най-ранно детство Рабиндранат се развива във високо интелектуална и напредничава среда. Неговият баща Дебендранат Тагор е един от най-дейните членове и организатори на религиозното общество Брахмо Самадж, което води борба с идолопоклонството, със старите обреди и предразсъдъци и с ограниченията на кастовата система. Шарада Деби – майката на Рабиндранат – дарила Дебендранат с общо 15 деца – четиринадесетото, от които е Рабиндранат.

Негов дядо е Дварканат Тагор, роден през 1794 г., създател на първата индийска банка и първата индийска флотилия, основател на медицинската академия в Калкута и основен дарител на почти всички големи институции в Бенгалия. Фамилното богатство достигнало своя връх по време на живота и кариерата му.

Бащата, задълбочен в своето съзерцание, прекарва по-голямата част от своето време като отшелник в имението си Шантиникетан и предприема дълги пътувания из Хималаите. На едно от своите пътувания взима и малкия Тагор, което оказва всестранно влияние за оформянето на бъдещия световноизвестен поет.

Обучението на Рабиндранат започва рано и се води главно от частни учители. Той изучава санскрит и богатата съкровищница на древнооиндийската литература. Брат му – Джйотиндранат – се грижи за музикалното му образование. Други преподаватели се занимават с анатомия, английски език, дори с борба.

Педагогическото училище и Бенгалската академия не задоволяват младия Рабиндранат. Поетът казва за себе си: „Никой друг, освен самия мене, не беше виновен за това, че нищо не можеше да ме накара да вървя много дни наред по утъпканата пътека на учението. Щом ми хрумнеше, аз криввах настрана и пълнех своята торбичка най-безразборно с всяко зрънце знание, което ми се случеше на пътя.“

По решение на семейството, на седемнадесетгодишна възраст, Рабиндранат отива в Англия да следва право. Много скоро напуска университета и насъбрал нови впечатления от Европа и живота на западните народи, усъвършенствал английския език и прочел много произведения на английската литература, той се връща в Калкута. Първата творба на Тагор, „Историята на поета“, се появява, когато той е едва петнадесетгодишен, в издаваното от семейството му списание „Бхарати“. Това семейно списание, излиза почти половин век.

Тагор се оженва на 22-годишна възраст, има 5 деца. След седемнадесет години семеен живот загубва жена си Мринолини и три от децата си.

През 1901 г. в семейното имение Шантиникетан, Рабиндранат основава училище, чиято програма се отличава от програмата на английските училища и предвижда задълбочено изучаване на бенгалски език, индийска и световна литература, природни науки и математика. Заниманията се провеждат сред природата и се състоят главно от свободни беседи между учителя и учениците според най-добрите примери на древните училища. През 1921 г. училището се превръща в университета Вишва Бхарати.

Животът на поета в Шантиникетан е много плодовит по отношение на творчеството му. Тук написва: „Читра“, „Царят на тъмния чертог“, „Поща“, романът „Крушение“, „Го̀ра“, „Дом и свят“ и др.

През 1912 г. Рабиндранат Тагор заминава на голяма обиколка из Европа и Америка. По време на посещението си в Англия той се среща с видни интелектуалци и творци. Възхитен от интензивната духовност на поезията му, изразена в сетивни образи, ирландският поет Уилям Бътлър Йейтс пише знаменития си предговор към стихосбирката „Гитанджали“

През 1913 г. Рабиндранат Тагор е удостоен с Нобелова награда за стихосбирката си „Гитанджали“, а скоро след това получава и английска благородническа титла. През 1919 г., в писмо до вицекраля на Индия, Тагор се отказва от тази титла, в знак на протест срещу кърваво потушения мирен протест в Амритсар.

През 1926 година Тагор прави голяма обиколка на Европа. След Атина, Букурещ и Белград на 17 и 18 ноември 1926 г. великият хуманист посещава София и изнася две беседи.

През юли следващата година започва голямото пътуване на писателя в Югоизточна Азия и Япония, а през 1932 г. посещава Персия, Ирак и Цейлон. През ранната 1930 г. той напуска родната си Бенгалия за едногодишно пътуване в Европа и Съединените Щати. Оттогава датира приятелството му с Алберт Айнщайн и Хърбърт Уелс. В лекциите си, които изнася в Европа и Америка, освен философките теми за „хуманността на Бога и за човека като Вечност“, той споделя и огорчението си от „тъмната бездна на надменността“, която отделя англичаните от индийците. През същата година Тагор посещава Съветския съюз и в писма до племенницата си Индира пространно описва впечатленията си от мащабите на ограмотяването и мястото на индивида в колективизацията на тази страна.

В края на живота си Тагор открива рисуването като нова форма на изява на твореческия си гений.

Великият индийски писател умира на 7 август 1941 г.

Огромно е литературното наследство на Р. Тагор – 12 романа, над 100 разказа, около 2000 песни, около 30 поеми и 50 стихосбирки и други.

Той е единствения поет удостоен с честта да бъде автор на химните на две държави. Стихотворението му „Джана Гана Мана“ става химн на Индия, а стиховорението му „Амар Сонар Бангла“ – химн на Бангладеш

Първият директен превод от бенгали на български е превода на Писмо №13 от книгата на Рабиндранат Тагор „Писма за Русия“, превод на Николай Николаев, публикуван в сп. Пламък, 1992, бр. 1 – 2.

Реч на Рабиндранат Тагор в София през ноември 1926 г.

https://stzagora.net/wp-content/uploads/2011/09/Tagore-and-Einstein.jpg

Рабиндранат Тагор (1861-1941г.) е забележителен индийски поет, композитор, художник и общественик. Участва в движението за независимост на Индия, изявява се като реформатор в културната, в образователната и социална област. На западното материално мислене Рабиндранат Тагор противопоставя източната духовна сила. Застъпва се за синтез на положителните елементи от източното и западно мислене. Основното в неговото светоусещане е ценностното разбиране за човека като вечност и преклонението пред истината: „Затворихме вратата, за да не влезе заблудата. Но сега как ще влезе истината?”

Публикуваме спомени на политика и журналист Димо Казасов (Политическият път на Димо Казасов е проблематичен като последователност и устойчивост на позициите; нас ни интересува написаното от него като журналист, макар и неговото политическо дело да хвърля огромна сянка върху написаното) за този гениален човек по време на неговото пребиваване в България през месец ноември 1926 година, като част от европейската обиколка на Тагор в трудните години след Първата световна война.

„В тогавашния „Свободен театър” (днешния Музикален театър на ул. „Васил Левски”) се състоя публично събрание с вход и то доста висок. Билетите бяха разграбени и посетителите мъчно можеха да си пробият път сред множеството, блокирало улицата пред театъра. Когато Рабиндранат Тагор се появи на сцената, паянтовият салон на театъра потрепера от бурните и продължителни овации.

С няколко думи открих събранието, като припомних следното изказване на оратора пред европейския печат: „Европа – това е лудница, в която хората танцуват над гробовете на своите синове.” В речта си Рабиндранат Тагор каза:

Още съм под впечатлението на трогателното посрещане, което намерих тук. Бих искал да бъда един музикален инструмент, защото само музиката може да изрази човешките чувства.

Обиколих цяла Европа от севера на Швеция до вашия юг и видях много. Мисля и се мъча да отгатна тайната, която ви е събрала тук и идвам до заключението, че вие сте един млад народ, с проста душа, който още не е покварен от западната цивилизация. Бях в страни, където се цени физическото и материалното, бях сред цирка на грубата сила. А вие сте млад народ, който иска да се приобщи към духовното начало. Вие сте народ, който вярва в идеалите на бъдещето.

Аз не ида при вас като поет и философ, но в качеството си на поет искам дави кажа, че съм ваш човек, защото поетът пее за любовта, която усеща и която аз чувствам, че препълва вашите души. Аз идвам да подчертая онова, което ще възроди човечеството и на което изцяло служа – любовта между народите.

Аз принадлежа на една нация, която притежава млада литература, която не е засегната от атмосферата на западната литература, тровеща читателя. Идвам от страната, където сме по-близо да природата, до човека и до народа и където по-ясно и по-пълно долавяме въжделенията и стремежите на света.

Нашата литература не се бои от критиката, която често си служи с отвлечени неща. Ние ценим произведенията по вложения в тях максимум от човещина. Ние сме прости, не познаваме рекламата и сме равнодушни към нейните похвати. На нас са скъпи народните песни и нашата лирика. В тях намираме ценности, които са чужди на сложната и богата европейска литература.

В моето отечество имаше тенденция за подражаване на всичко, което идва от Запад. Това подражаване води към фалш и затъпяване. Баща ми и аз винаги бяхме чужди на всяко изкуствено присадено нещо. Което съм създал, то е дълбоко мое собствено. То е искрено и вярвам, че е истинско.

Нашите критици не знаеха дали да ме приемат или да ме отрекат. Тяхното отрицание не ме отчая. Напротив, то укрепи моя дух. Когато на бреговете на Ганг пишех съчиненията си, аз не мислех, че пиша за другите, мислех, че пиша за себе си. Като малък не обичах училището и своите възпитатели. Бях непокорен. Непокорен, защото търсех свободата.

Едва към петдесетата си година почувствах нужда да опозная външния свят и един ден се озовах в Лондон с ръкописа на „Гатанджали’’ (Рабиндранат Тагор е удостоен за стихосбирката си „Гатанджали” с Нобелова награда за литература). В интимен кръг прочетох нещо от произведенията си, но не забелязах у присъстващите интерес към прочетеното. Почувствах се унизен. Исках да избягам. Но на другия ден се появиха похвални отзиви и аз станах известен на западните читатели. Аз обаче съм източен човек и си оставам източен поет.

Вярвам, че и вие имате голяма литература и богата народна поезия. Уверен съм, че вие не сте още заразени от фалшивите порочни похвати на Запада и на неговите школи. Вие не сте като изкуствените цветя: наглед пресни и благоуханни, а всъщност сухи и без всякакъв аромат.

Нашите два народа имат това общо, че са млади и затова вярвам, че ще бъда разбран от вас. Вярвам във великите заложби, които се крият във вашия народ и от сърце ви желая да бъдете щастливи.”

Димо Казасов, „Следи от изминали дни”

Издателство на Отечествения фронт, София, 1971 година

Facebook Comments