Навършиха се 109 години от рождението на Елия Казан – един от най-великите холивудски режисьори, предизвикал раздвоение сред многобройните си почитатели, заради укоримото си от морална гледна точка поведение по времето на маккартизма в САЩ.

На 67-ия Венециански кинофестивал (преди 4 години) бе представен документалният филм на Мартин Скорсезе и Кент Джоунс „Писмо до Елия” (A Letter to Elia), който е посветен на Елия Казан – създателят на „Трамвай „Желание” с Марлон Брандо и „На изток от рая” с Джеймс Дийн, чиято блестяща кариера е засенчена от неговото сътрудничество с маккартистите, спечелили си печална слава с масовите преследвания на хората с леви идеи в САЩ през 50-те години на миналия век.

Елия Казан в кадър от документалния филм на М. Скорсезе „Писмо до Елия“

Елия Казан е роден на 7 септември преди 105 години в Истанбул в семейство на гърци, търгуващи с памук. Истинското му име е Елия Казанджоглу (Elia Kazancıoğlu). През 1913 година заедно с родителите си емигрира в Ню Йорк, където баща му става търговец на килими. Там през 1947-а Елия Казан (заедно с група театрални ентусиасти) основава прочутото „Актърс студио”, допринесло за актьорското израстване на самородни таланти, като Марлон Брандо, Ал Пачино и Робърт Де Ниро, а системата, преподаван в него, повлиява силно върху оформянето като режисьори на  редица големи кинотворци – от Джон Касавитис до Мартин Скорсезе.
Създадената от Елия Казан и Лий Страсбърг театрална школа е базирана върху актьорските методики на Константин Станиславски и Михаил Чехов. Марлон Брандо е един от първите, които са я завършили. Възхитен от таланта му, Елия Казан му поверява ролята на Стенли Ковалски в пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание”. И след нейното изпълнение на сцената Брандо се превръща в театрална звезда.
През 1951г. Казан екранизира прочутата пиеса, поверявайки главната роля отново на Марлон Брандо, а за женската роля избира носителката на „Оскар“ Вивиан Лий. Филмът „Трамвай „Желание” имал огромен успех и на следващата година Казан кани Брандо да изиграе мексиканския революционер Емилио Сапата в биографичната драма „Вива Сапата“. За тази роля младият Брандо получава номинация за „Оскар“ и награда за най-добър актьор на Международния кинофестивал в Кан.
През 1954 г. Американската филмова академия присъжда първия „Оскар” на Брандо за ролята му на Тери Малой във филма „На кея”, а самият Елия Казан получава престижната награда за най-добър режисьор.

Марлон Брандо във филма на „На кея“ (1954)

„Аз бях героят на младите бунтовници от работническата класа.“

„Добрият режисьор никога не знае какво точно ще направи на снимачната площадка.“

„Истината се погребва – затова хората пишат автобиографии.“

„Всеки боец води битка, която или го пречупва, или го прави по-силен.“

„Всеки си носи някаква маска и зад нея крие истинското си „аз“ и истинските си чувства.“

 „Смятам, че се иска смелост да не приемеш истината на други хора за собствена. Нужна е смелост да се обърнеш назад, да се погледнеш с презрение и да си кажеш: „Не, не съм доволен от себе си; или да погледнеш този свят в лицето и да му кажеш: Не, не съм доволен от теб.“

Годишнината на Елия Казан ме подтиква да се замисля за пореден път над следните трудни, но важни въпроси: Как укоримото от морална гледна точка поведение се отразява върху творчеството на един блестящ режисьор? И дали творецът е свободен да постъпва както намери за добре в своето гражданско битие? Правилно ли е да оценяваме творчеството на великите кинематографисти, откъснато от техните биографии?
В живота на Елия Казан, който е син на гръцки емигранти в Америка, настъпва прелом през ужасната за САЩ маккартистка 1952 година, когато на едно заседание на сенатската комисия за разследване на антиамериканска дейност под председателството на Джоузеф Маккарти (Joseph Raymond McCarthy) прославеният режисьор назовава имената на 17 свои познати, които членували в комунистическата партия на САЩ или по някакъв начин й симпатизирали.

Актьорите и режисьорите, посочени от него, влизат в черните списъци на Маккарти, което става причина да загубят работата си. Приятелите на Казан твърдят, че решението му да издаде колегите си е било провокирано от заплахи за изгонването му от страната и разбиване на кариерата му в Холивуд. „Онова, което сторих, беше правилно, но беше ли редно“, казва години по-късно самият Казан и признава, че дори и преди тези събития се е чувствал аутсайдер, заради „имигрантската си природа“.
Ако бе устоял на разпита, на Казан със сигурност би му се наложило подобно на много други да напусне Холивуд и да потърси реализация някъде в Европа или пък да се отдаде само на работата си в театъра. В решителния момент обаче мъжеството му изневерява и той се поддава на слабостта си, превръщайки се по този начин в най-известния информатор на скандалния Комитет за разследване на антиамериканските прояви на интелектуалците от тогавашна Америка. Тази негова постъпка води и до скъсване на приятелските му отношения с прочутия драматург Артър Милър, който е сред тези, които категорично са отказали да назоват имена на хора, обвързани с комунистическата партия.

Елиа Казан и Артър Милър преди да развалят приятелството си.

През 1999 година, когато много леви кинематографисти протестират срещу връчването на почетния „Оскар” на Казан, бяха изречени и написани много горчиви, но верни думи за това, че със своята недостойна постъпка великият режисьор се е разрушил като творец, посвещавайки по-нататъшното си творчество и живот на опитите да намери оправдание за стореното. Именно в тази връзка обикновено се тълкува и великолепния му филм „На кея” (1954), в който героят на Марлон Брандо в нарушение на принципите на докерската солидарност издава на властите корумпираните профсъюзни босове, сред които е и собственият му брат.
Но ситуацията във филма е твърде различна от онази по времето, когато самия Казан приема а сътрудничи на властта. Срамните холивудски „черни списъци”, за съставянето на които има принос и прочутият режисьор, на практика допринасят за изхвърлянето от работа на немалко хора с леви убеждения, които си изкарвали прехраната във филмовата индустрия. Някои от тях преживяват трудностите и впоследствие се връщат отново на работа, но много други се пропиват, а има и такива, които не издържат изолацията и се самоубиват.

Мартин Скорсезе поздравява Елиа Казан след като му връчва почетния „Оскар“.

---

През 1999 г. Казан получава почетен „Оскар” за цялостно творчество, връчен му от Мартин Скорсезе и Робърт Де Ниро. Две години по-рано обаче филмовата академия отказва да му присъди отличието, заради проявеното малодушие от него по време на маккартизма в Америка преди близо половин век.

Елия Казан умира на 94-годишна възраст в дома си в Манхатън. Неговата противоречива личност и до днес разделя критиците и почитателите му на два лагера. След смъртта му вестник „Ню Йорк таймс” го определя като един от най-великите кинематографисти на XX век, а агенция Ройтерс напомня и за неговите театрални постижения, включващи наградите „Тони” за режисурата на „Смъртта на търговския пътник” и „Всички мои синове” на Артър Милър.
В автобиографията си „Елия Казан: Един живот“, издадена през 1988 г., самият той се определя като „черна змия”. „Сменял съм няколко кожи в живота си, живял съм няколко живота и съм познал жестоки обрати”, признава Казан.

Лично за мен създателят на филма „На кея“  ще си остане един от любимите ми режисьори, независимо от всичко. Дали съм прав или не – не бих се наел да споря. Но не мога и да си кривя душата – най-малкото защото мисля, че нямам правото да бъда съдник на никого.

Истината е, че Елия Казан създаде доста филми, които днес заслужено са смятани за „безсмъртни класики”. Сред тях са „Трамвай „Желание”, „На изток от рая”, „Джентълменско споразумение”, „Америка, Америка” (екранизация на неговата първа книга) и разбира се „На кея” (On the Waterfront), отличен общо с 8 „Оскар”-а. Филмовата академия е удостоявала постиженията му в киното с номинации за „Оскар” общо 21 пъти, а с награди – девет пъти.

Коментирайте с Фейсбук профила ви >