Марина Цветаева – На света има ограничено количество души и неограничено количество тела

magnifisonz.com /

Ще умра, без да кажа: Аз бях.
Не скърбя, нито търся виновни.
Има нещо по-важно, разбрах,
от страстта на победи любовни.

Със крило хлопаш в мойте гърди,
млад виновнико, за вдъхновение.
Аз на теб заповядвам: бъди!
Аз – оставам докрай в подчинение.

30 юни 1918

Марина Ивановна Цветаева е руска поетеса и писателка, един от най-оригиналните руски поети на 20 век, творчеството ѝ принадлежи към модернизма в руската поезия.

Марина Цветаева

Портрет на Марина Цветаева от Пьотър Шумов, Париж, 1925 г.
Родена 8 октомври 1892 г.

Москва, Руска империя
Починала 31 август 1941 г. (48 г.)

Елабуга, СССР
Националност Флаг на Русия Русия
Активен период 1908—1941
Жанр стихотворение, лирична проза, мемоари
Направление модернизъм
Съпруг Сергей Ефрон
Деца Ариадна, Ирина, Георгий
Подпис Tsvetaeva signature 1941.jpg

Баща ѝ е професор по история на изкуството, а майка ѝ — високообразована концертна пианистка.

Марина Цветаева е родена на 8 октомври 1892 г. в Москва, в семейство на Иван Цветаев – филолог, изкуствовед и основател на Московския музей за изобразително изкуство „А. С. Пушкин“. През 1908 г. завършва гимназия в Москва, заминава за Париж, посещава лекции по старофренска литература в Сорбоната.

От 1911 г. живее в Коктебел, Крим, общува с Волошин и Бели. През януари 1912 г. се омъжва за офицера Сергей Ефрон, а през септември се ражда дъщеря им Ариадна. През 1917 г. се връща в Москва. През 1920 г. на тригодишна възраст умира втората ѝ дъщеря Ирина.

Къщата в Елабуга, където се самоубива Цветаева.

През 1922 г. емигрира заедно с първата си дъщеря в Берлин, по-късно живее в Прага, а от 1925 г. се установява в Париж.

През 1931 г. съпругът ѝ моли за съветско гражданство и става съветски разузнавач. През 1938 г. се връща в Москва. Същата година съпругът и дъщеря ѝ са арестувани от КГБ.

Поради настъплението на нацистите е евакуирана от Москва през август 1941 г. в Елабуга (Татарстан), кандидатства за миячка в столова. Самоубива се на 31 август 1941 г., като точното място на гроба ѝ е неизвестно.

Кой с тяло от камък, кой с тяло от глина,
а аз се сребрея и светя!
На дело – измяна, на име – Марина,
аз – тленната пяна в морето.

Кой с тяло от глина, кой с тяло от кости –
под гробните плочи почиват…
Аз в морския купел съм кръстена – после
във полета свой се разбивам!

През всяко сърце и през всякакви мрежи
аз ход своеволен проправям.
Не можеш – виж тези къдрици небрежни! –
от пяната сол да направиш.

В гранитните ваши нозе разпиляна,
с вълните възкръсвам и светя!
Да бъде нетленната весела пяна –
високата пяна в морето!

23 май 1920

Творчество

Корица на първата стихосбирка на Цветаева „Вечерен албум“ 1910 г. с дарствен надпис на Бела Файнберг.

През 1910 г. издава свой поетичен сборник „Вечерен албум“. През 1912 г. публикува книгите „Вълшебен фенер“ и „От две книги“. В периода 1915-1916 създава поетичните цикли „Стихове за Москва“, „Безсъници“, „Стенка Разин“, „Стихове към Блок“ и „На Ахматова“.

Публикува сборника „Версти“ (1921), създава поемите „На червен кон“, „Егорушка“ (1921), „Юнак“ (1922), завършва циклите „Ученик“, „Раздяла“, „Блага вест“ (1921), „Преспи“ и „Дървета“ (1922).

В Берлин излиза книгата ѝ „Занаят“ (1923), пише поемите „От морето“, „Стаен опит“, „Поема за стълбата“ (1926). През 1926 г. създава стихотворенията „Роман за тримата“, „Новогодишно“, „Поема за въздуха“.

През 1928 г. издава книгата „След Русия“. Следват поетичните цикли „На Маяковски“ (1929), „Стихове към Пушкин“ (1931),„Маса“ (1933), „Надгробен камък“ (1935), „Стихове към сирака“ (1936) и „Стихове към Чехия“ (1939).

Марина Цветаева – Стихотворения

МУЗА

Ни диплом, ни родственост,
ни момък сърдечен.
Тя идва – откъсва се –
такава отвлечена!

В клепачите мургави –
стокрили пожари.
С десница обветрена
тя взе – и забрави.

Поли неповдигнати,
отломки съсечени.
Ни зла, ни прощаваща,
а тъкмо – отвлечена.

Ни плач, ни роптание:
Дотука, любими!
С десница обветрена
дари – и отмина.

Отмина – във писъка,
в гръкляна изсечена…
Пази я, о, Господи,
такава отвлечена!

19 ноември 1921

Бог да ви спасе!

Бог да ви спасе!
Бъдете овце!
Ходете в стада недояли
без дамги, без собствени мисли
след Хитлер или след Сталин!

Явявайте се в тела, разлъчени
на свастични куки и петолъчки.

23 юни 1934

*     *     *

Кого ли не погълна тази бездна,

разтворена пред нас!

Ще дойде ден, когато ще изчезна

завинаги и аз.

Ще стихне всичко пеещо, желало

в мен да се извиси:

очите светли, нежното ми тяло

и златните коси.

Ще си тече животът – с хляб насъщен,

с утехи – ден за ден.

Земята ни въртенето могъщо

ще продължи без мен.

Мен, влюбената с обич несравнима

в промяната, в страстта,

в часа, когато в старата камина

изтлява пепелта,

в камбаната и тия кавалкади

в крайселската гора –

ще ме прежалят, истинска и млада,

когато аз умра.

Вас, близки и далечни – бях без мяра,

не търсех благослов, –

заклинам днес да ми дадете вяра

и моля за любов.

За да и не, за скритите причини

на всякоя лъжа,

за туй, че съм на двадесет години

и често аз тъжа;

че ми е съдено със неизбежност

на всички да простя,

за цялата ми безразсъдна нежност

под маска – гордостта,

за шемета на утрини и нощи,

за мъка и игра…          

О, чуйте ме! – Обичайте ме още

за туй, че ще умра!

1913

Прев. Н. Попова

         

                   *   *     *

Да бъда нежна, страстна, шумна

и с жаден взор!

Очарователна и умна,

с вид дързък, горд.

Най-прелестна и най-забавна

от всички тук…

– О, ужас – в гроба ще съм равна

на всеки друг!

Да стана като лед студена!

И да не знам

как дни и нощи ще се сменят

в света голям.

И да забравя на сърцето

туптежа див,

словата си, косите светли,

гласа звънлив.

И тюркоазената гривна –

като дъга

върху ръката тясна, дивна…

Каква тъга!

И как, забързано вървяща,

с вид замечтан

седефената дръжка хващах

със свойта длан,

как скачах през огради стари

в среднощен час,

със сянката си в надпревара

как тичах аз.

И да забравя за лазура –

спокоен, тих…

– Игрите, вечните си бури

и всеки стих!

Тъй странно всички ще ме гледат,

ще се дивят:

аз, румената, ще съм бледа –

за първи път.

И няма да се вдигнат вече –

каква печал –

към залеза, към поглед нечий,

към плод узрял –

очите ми – угаснал огън.

– Към свода син! –

Земя любима моя – сбогом!

Да се простим!

Все тъй луните ще се нижат,

сняг ще вали,

когато този млад, безгрижен

век – отлети.

                                     

1913

Прев. М. Шопова

*     *     *

С необяснима нежност – преди

да ме надвие смъртта, –

мисля си: кой ли ще наследи

свидните мои неща:

вълчата шубка, мекия шал,

който от студ ме укри,

гривната сребърна – с оня изгрял

рой от сапфирни искри…

Цветя и бележки, които почти

опазих от поглед лош…

Последната моя рима – и ти,

моя последна нощ!

1915

Прев. Ив. Николов

*     *     *

В църкви не влизах, не бях на реда им подвластна.

Явно, дорде понесат ме с краката напред,

все ще греша аз, тъй както грешила съм – страстно!

Със сетивата, дарени от Бог – с всичките пет!

Вий, съучастници! Мои учители нежни!

Сродници мои по грях! – Няма да бъда сама!

Юноши, деви, дървета, звезди, бури снежни –

всички пред Страшния съд ще се изправим, Земя!

26 септември 1915

Прев. М. Шопова

*     *     *

Един мой прадядо бил – цигулар,

ездач и крадец отчаян.

И своя нрав ми оставил в дар –

скитнически и потаен.

Май че той – смугъл, краде сега

със мойта ръка кайсии,

виновник за страстната ми съдба –

тъй гърбонос, без кесия?

Орача гледал, въртял глава

и дъвчел треви отровни.

Лош приятел той бил –

затова бил е ласкав любовник!

Лула обичал, луна – по мрак

обичал съседки млади…

Май че страхливец – и още как! –

бил моят любим прадядо.

Май че – душата продал за грош –

край гробище не минавал.

Мисля си още – сигурно нож

от пазвата му се подавал

и в драскотини целия, в прах –

ден и нощ – не стоял мирен…

И изведнъж – просто тъй, разбрах,

че той – не можел да свири!

И пет пари за живота мил

не давал – и било лесно!

Такъв цигулар моят прадядо бил.

Аз пък – такъв поет съм.

1915

Прев. В. Радинска

*     *     *

Един е от камък, а друг е – от глина,

а аз пък искря и се пеня!

Със орис – измяна, по име – Марина,

аз пяна съм – морска и тленна.

За тези, които от плът и от пръст са –

за тях са надгробните плочи…

– Покръстена в купела морски – на пръски

разбивам се все и клокоча!

През всякакви мрежи, през всички капани

промушва се моята волност.

И искаш къдриците мои да станат

на земна безчувствена сол ли?

Разбива ме всяко гранитно коляно,

но пак над вълните изскоквам!

Възкръсвам със всяка! – игривата пяна,

аз – морската пяна висока!

1920

Прев. М. Лилова

ДВЕ ПЕСНИ

1

Какво ще му е – щом за него

раздялата е занаят!

Случаен вятър го довее,

а друг – отвее го назад.

Нима ще запълзя без ропот

след милия си в този час,

когато идвам от утроба

не майчина, а морска аз!

Хапи, приятелче превзето,

земята – като плод зелен!

Щом разговаряш със морето,

ти все пак разговаряш с мен!

Като девица земнородна

не ще застина тук без глас –

че съм износена в утроба

не майчина, а морска аз!

При нас девойките не плачат,

не пишат и не чакат вест!

За мене нищичко не значат

опънатите мрежи днес!

В речта ми – сладостна отрова, –

сама не зная свойта власт –

че съм износена в утроба

не майчина, а морска аз!

И някога, когато тичат

след кораба вълни със смях,

ще кажеш: „Морска аз обичах!

В моретата потъна тя!”

В корала, на дърво подобен,

с опашка сребърна блестиш –

износената във утроба

не майчина, а морска – ти!

2

Уж вчера – влюбен до уши,

а днес – сърдит, не е за вярване!

Уж вчера – птиците дошли,

днес – чучулигите са гарвани!

Аз – глупава съм, ти – умник,

общителен, а аз – затворена.

О, вековечен женски вик:

„Какво, мой мили, съм ти сторила?”

Вода – сълзите и кръвта

за нея са; с вода е в жилите –

че мащеха е Любовта:

не чакайте от нея милости.

Пред милите ни – път трепти,

морета – сушата преборили…

И над земята стон ехти:

„Какво, мой мили, съм ти сторила?”

До вчера – лазеше в праха!

Дори с Китай бях коронясана!

Днес всичко даде на страха –

срещу монета плесенясала!

Детеубийца – пред съда

стоя, вината си повторила.

През плач и в ада ще редя:

„Какво, мой мили, съм ти сторила?”

Подред ще питам всяка вещ:

„Защо, защо е туй нещастие?”

„Насити се – и тръгна днес

при друга някоя” – ще кажат те.

В степ ледена ме прикова,

а все за огън ми говореше!

Ти, мили, стори ми това!

А аз на теб какво съм сторила?

Не възразявай – всичко знам!

Прогледнах пак – не съм любовница.

Отстъпва любовта и там,

след нея, идва Смърт – садовница.

Навреме – клона не клати! –

ще падне зрял плодът отгоре ни…

– За всичко, всичко ми прости,

каквото, мили, съм ти сторила!

1920

Прев. В. Радинска

*     *   *

С просяци съм се целувала, с крадци,

с цялата каторга съм била почти!

Устните ми алени не знаят срам –

и прокажен да си, пак ела насам!

Младостта, хубостта –

не стоят сами в нощта!

Досега на никой – не!

Само – да!

И какво, че бил си дрипав, бос, проклет?

Като Смърт с косата си – кося наред!

Чувам, циганин си бил, джамбаз,

ах, и други работи дочувам аз…

С копита, с рога –

не подбирах досега!

Досега на никой – не!

Само – да!

Цялата земя е жива рана, плач.

Няма да целуна никога палач!

Ноември 1920

Прев. М. Шопова

ВЛАК

Като щик – и зъб: всеки час-вагон –

в Безсмъртието пътува!

Дойдох и знаех едно: перон,

да се разхвърлям – не струва.

Със всичко тук – в равнодушен спор,

над всичко духът витае…

О, трета класа – какъв простор

след душните дамски стаи!

От гозби топли, от гръд без сок

изстинала… Я не се каляй,

душа! По-добре – във водоскок

се скрий – от фалша фатален:

Пелени, панталони,

маши, мигрени,

коси горени,

шапки, найлони,

о – де – ко – лони

семейни, ценни

връзки (kleinwenig!).

Джезвето взе ли?..

Сладки, салатки, салони,

бани, матрони.

Не искам във този сандък с женска плът

да плесенясвам!

Нека пием и пеем през целия път:

смъртта – няма класа!

В геройство, в безумие, в труд, в суета!

– Тези безбожници – лепнат! –

Някой странник да почне: „На оня свят…”,

ще го прекъсна: чудесно!

Площадка. – Траверси. – Последен храст

в ръката ми. – Пускам. – Късно

е вече. – Траверси. – От всички вас

съм уморена – всъщност.

И през дъгата, която чертай

планета изчезваща – чувам,

гледам и виждам – това е: край.

Да се разкайвам – не струва.

1923

Прев. В. Радинска

ОПИТ ЗА РЕВНОСТ

Как, по-лесно ли живеете

с друга? Удар на весло!

Сви ли бързо бреговете си

паметта – загърби зло

мене – островчето плаващо

(по небе – не по вода!).

Ех, души! – сестри прощаващи,

не любовници – за вас!

Как с жена обикновена

свикнахте? Без божества?

След царицата свалена

от престола (сам без власт),

как живеете? – Тревожно ли? –

Правите ли нещо? Как?

С дребните безсмъртни пошлости

как се справяте, бедняк?

„Стига страсти, стига мятане!

Дом ми трябва и покой!”

Как живеете с коя да е,

щом сте бил избраник мой!

Е, смилаемо е вашето

ядене! Дъвчи и трай!

Как живеете със фалша й

вие – покорил Синай!

Как живеете – прищявка ли

е случайната – в дома?

Зевсов бич – не изплющява ли

по челото ви срама?

Как я карате – как искате –

пеете ли още – как?

Язвата от съвест в мислите

как лекувате, бедняк?

Как сте – стока от пазара

купил? На каква цена?

И след мрамор от Карара

как живеете с жена

гипсова (преди отливан

Бог – на късчета разбит!)

Свиквате ли със стохилядна,

вие, любили Лилит!

Сит ли сте сега – с разменни

ласки? Без вълшебства днес

как живеете със земна,

делнична жена, без шест

чувства?

Е, щастлив ли сте, не сте ли?

Не? Пропаднал в плитко тук –

как сте, мой любими, зле ли –

тъй ли, както аз със друг?

1924

Прев. Ася Григорова

*     *     *

                             На Б. Пастернак

Раз-стояние: мили, версти…

Взе животът, че ни размести –

като палавниците в клас –

всеки кротък да е от нас.

Раз-стояние: версти, гари…

Не ни скара той, а раз-кара,

раз-крои ни, разби – на две,

но от мишци и стихове

ни е съдено сплав да бъдем…

Не разсърди ни, а раз-пъди,

а разпъна ни…

Разпили,

раздели ни – като орли –

съзаклятници: версти, мили…

Разпиля ни светът насила,

раз-пои ни, раз-едини

из различните си страни.

С теб разпръсват ни – март след март –

сякаш топки сме за билярд!

1925

Прев. М. Лилова

НА ЖИВОТА

1

Няма как кръвта ми да вземеш –

виж: горя, руменея пак!

Не, напразно се целиш в мене –

ти ловец си, но аз съм бяг.

Няма как душата ми жива

да получиш! Тъй, запъхтян

от гонитбата – свойта жила,

както тича, прегризва сам

арабският кон.

25 декември 1924

2

Няма как душата ми жива

да получиш, живот стремглав!

Вярна рима – живо: лъжливо –

на поета слухът е прав.

В тоя свят аз не ще векувам –

бряг жадуван пред мен лежи.

Ти, живот, със скот се римуваш:

сган преживяща! – Дръж! Режи!

Жив: ръждив. Неподвижни кости

и ръжда – във гръдния кош!

Не живот – по ножове остри

танц жесток.

                  – Закопнях за нож!

28 декември 1924

Прев. М. Шопова

*     *     *

Затисната, смазана от лавината

на битието, жива погребана под

минутите, дните, годините –

като каторга влача аз своя живот.

О, чудовищна, гробищна моя яма!

Върху устните оня скреж – смъртта!

Друго здраве за себе си вече няма

да поискам от Бога и пролетта.

11 януари 1925

Прев. М. Шопова

*     *     *

Носталгия ли?! Та нима

не е напълно без значение

къде напълно съм сама!

И все едно е – отегчено

със чанта по каква земя

ще се завръщам от пазара

в дом, който не е „у дома” –

като в приют или казарма.

В плен – безразлично сред какъв

кръг хорски, сред какви – край мене –

лица, като настръхнал лъв –

ще ме натикат – непременно –

обратно в себе си, назад

към чувствата ми еднолични.

Къде съм чужда в този свят,

къде – ненужна – безразлично.

Езикът – тази пъпна връв –

не ме привлича и езика.

Без разлика е на какъв

език не ме разбира никой!

(Читател, сплетник, във лъжи

от вестникарите оплетен…)

На тях векът принадлежи,

на мен пък – всичките столетия!

На мен като на ствол, ведно

със корените му отсечен,

отдавна всичко все едно

ми е и може би най-вече –

най-родното – следи, клейма

по мен, печати и години –

потъна – сякаш вдън земя:

душа без корен и – родина.

Не ме опази моят край

тъй, че следотърсачът диря

в душата ми – от край до край! –

от него – няма да издири!

За мене пуст е всеки храм

и всеки дом ми е чужбина,

ала ако край пътя храст

расте, особено – рябина…

1934

Прев. Милена Лилова

Facebook Comments