Дора Габе – Нашите звезди са тъй големи и земята наша е безкрайна, а се сбира цялата в сърце ми!

magnifisonz.com /

„Жената не трябва никога да се разкрива докрай. Завинаги да остане тайнствена за мъжа. Да си остане неразкрита.”

„Жената трябва да превъзпита мъжа. Не с грубост, не с жестокост, а с живия пример. Със своята външност. И най-вече с духовната си красота.”

„Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само от една. Аз обичам истински само Яворов.” 

„Ако нямаше грешки, нямаше да има  противоречия, нямаше да има живот.“

Дора Петрова Габе (с рождено име: Изидора Пейсах) (28 август 1888, с. Харманлък, днес Дъбовик, Добричка област – 16 ноември 1983, София) е българска поетеса от еврейски произход.

Дора Габе
BASA 118K-2-85 Dora Gabe (crop).jpg
Псевдоним Дора Габе
Родена 28 август 1888 г.

Харманлък, Княжество България
Починала 16 ноември 1983 г. (95 г.)

София, Народна република България
Професия поет, писател, преводач
Националност българка
Активен период 1900 – 1983
Жанр поезия
Дебютни работи стихотворението „Пролет“ в сп. „Младина“ (1900)

Дъщеря е на Петър Габе, преселник от Русия, публицист и общественик. Завършва гимназия във Варна, записва естествени науки в Софийския университет (1904) и следва френска филология в Женева и Гренобъл (1905 – 1906). Учителка по френски език в Добрич (1907).

От 1911 до 1932 г. пребивава многократно (със съпруга си проф. Боян Пенев и самостоятелно, във връзка с преводаческата си дейност) в чужбина: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 20-те и 30-те години изнася в България и зад граница сказки по проблеми на българската литература и за съдбата на Добруджа. През 1925 г. Министерството на народната просвета ѝ възлага да редактира (съвместно със С. Андреев) библ. поредица „Библиотека за най-малките“. По-късно е редактор (1939 – 1941) на детското списание „Прозорче“.

Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947 – 1950), представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международното сътрудничество.

През 1968 г. е удостоена със званието „Почетен гражданин на град Толбухин“.

Творчество

За пръв път в Шумен публикува стихотворението „Пролет“ в сп. „Младина“ (1900).

Истинският ѝ творчески дебют са стихотворните цикли, поместени в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ през 1905 – 1906 г.

От началото на второто десетилетие до края на 30-те години обнародва поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“ и др., в детските периодични издания „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.

След 1944 г. публикува в литературния и периодичния печат, в детските списания „Славейче“, „Дружинка“, „Деца, изкуство, книги“ и др. Първата лирична стихосбирка на Дора Габе „Теменуги“ е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти – на налагащата се поетична конвенция на символизма. Създадена е с редакторската намеса на Пейо Яворов (стигаща до съавторство) и при съставителството на проф. Боян Пенев, чиито образи поетесата съхранява трайно в емоционалната си памет, вплита имплицитно и чрез посвещения в късното си творчество.

Дора Габе разгръща дарованието си и в областта на детската литература. Дебютира в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов през 1921 г. Книгите ѝ за деца от 20-те до 60-те години са настолно четиво на няколко поколения български деца, принадлежат към класиката на детското литературно наследство. Особено място в творчеството на Дора Габе за деца (осъществено и в прозаични жанрови форми) заемат мемоарните импресии, събрани в книжката „Някога“.

„ОБИЧ“

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!

Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че света във нея се побира,
че в света на нея равна няма?

Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.

Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми…

„ЕКСКУРЗИЯ“

Дайте ми чорапи,
дайте ми обуща –
колко е добричка
мама, че ме пуща!

Палтото на рамо,
хляба във торбичка –
оле, тази мама
колко е добричка!

Шаро, ти се връщай,
дириш си белята,
само хора ходят
горе в планината!

Оле, закъснявам,
тръгнали са всички!
Сбогом, татко, мамо,
много сте добрички!

„ЛЕДЕНИ ПРИКАЗКИ“

По стъклата приказчици има,
нареди ги снощи баба Зима,
ни с уста изказани,
ни с перо белязани.
Как ли ги е наредила,
как ли ги е нагласила?
Който нищо не разбира,
пръстчето да не въвира,
да не стресне птичките
среброперките,
мъничките –
само са за гледане,
само са за чудене,
мама рече:
те са сънища,
още несъбудени!

„ШАРО“

Шаро, тъй не бива,
тъй не ти прилича
и такова куче
никой не обича.

Гледаш да ми грабнеш
хляба от ръцете
крадешката, хитро,
без да се усетя!

Слушай, срамота е,
ще те види мама!
Никой не се храни
на света с измама.

„ГОРКИЯТ“

Пусто-опустяло,
да му се не види,
все на мене сипят
всичките обиди!

Все съм крив за нещо
и на зло налитам,
а пък тъй съм кротък
и за всичко питам!

Гърнето разляло
млякото в долапа,
сладкото самичко
снощи се излапа.

Гвоздеят разкъса
новите ми гащи,
аз съм бил научил
котката да дращи.

Дето си строшила
баба очилата –
аз съм й ги сложил
скришом под кревата.

Пусто-опустяло,
да му се не види,
аз ли ще преглъщам
всичките обиди?

И ЧАКАХ АЗ С ИЗМЪЧЕНО СЪРЦЕ…

И чаках аз с измъчено сърце,

към щастието поглед устремила –

и чаках го с копнеещо сърце –

сърце ми жажда беше изсушила.

И то дойде и с ангелска ръка –

и дивни се понесоха акорди.

И то дойде. Затворила очи –

от рози дъх аз сещах възхитена;

в неземен сън, затворила очи,

неземен химн аз слушах упоена.

БЕ ТИХА НОЩ…

Бе тиха нощ. В водите посребрени

оглеждаше се бледата луна.

На спещите листа сред тишина

замираха лъчите й разлени…

И ти до мен – и щаст’е, и тъга,

лъчи и мрак приплетени в душата –

и трепетно притисках аз ръка

до твоята… Не тупаха сърцата,

не дишаха препълнени гърди…

Какво мълвеше плахо тишината?

Що криеше и взора на луната,

насълзен под кристалните води?

АПОСТОЛЪТ

Какви са тия облаци над моята земя,

като от приказка родени,

и тия черни сенки, конници подплашени

без поводи и стреме,

и тия дълги пътища,

от изток тръгнали видения?

Ще минем ли през тях,

по пътя ли ще спрем без време?

Преминал ги е някога, отдавна,

с прекрасен образ, като рицар,

най-хубавият мъж на моя край,

най-светлият апостол – Караджата;

и спряло слънцето, а Черното море,

като огромна черна птица,

поело дъх и най-голямата вълна

разбило в рояк искри като злато.

Ще тръгна да го диря – зарад теб,

осиротяла малка земьо.

Във всички ще се вглеждам.

Ако ли очите ме измамят,

или ръцете ми не го познаят –

сърцето си в сърцето му ще впия

и ще извикам: ”Ето го,

дигни високо свойто първо знаме!”

А после, нека ме претъпчат,

паднала пчела без жило,

и облаците да летят

и сенките им да не спират,

земята да ме смеси с свойта пръст,

от мене всички сокове изпила –

очити ме, отворени от радост,

няма да угасват, няма да умират!

Facebook Comments