98 години от рождението на Рей Бредбъри – „Има по-лоши престъпления от това да гориш книги. Едно от тях е да не ги четеш“

magnifisonz.com / 

Рей Бредбъри  е роден в Уокиган, щат Илинойс. Той не получава висше образование и след 1943 г. започва да се занимава с професионална писателска работа. Неговото първо произведение – разказът „Pendulum“ е публикуван през 1941 г. в съавторство с Хенри Хъс. Първият му сборник с разкази излиза през 1947 г., но истинска популярност авторът постига при излизането на сборника „Марсиански хроники“ (1950). Тази известност продължава и със следващите му книги.

Рей Бредбъри
Ray Bradbury
Ray Bradbury (1975) -cropped-.jpg

Бредбъри през 1975 г.
Роден 22 август 1920 г.

Уокиган, Илинойс, САЩ
Починал 5 юни 2012 г. (91 г.)

Лос Анджелис, Калифорния, САЩ
Професия писател, поет
Националност Флаг на САЩ САЩ
Активен период 1942 – 2012
Жанр фантастика, ужаси, фентъзи, мистерии, поезия
Направление Златен век на научната фантастика
Дебютни работи „Марсиански хроники“ (1950)
Известни творби „451 градуса по Фаренхайт“ (1953)
„Вино от глухарчета“ (1957)

За себе си казва:

Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.

Рей Бредбъри е носител на наградите „О’Хенри“, награда „Бенджамин Франклин“, награда на Американската академия, премията „Гандалф“. Той е удостоен с титлата „гранд-мастер“ през 1988.

При Бредбъри често се наблюдава размиване между категориите, и категоризирането на някои негови произведения понякога е субективно. Например, той често пише няколко разказа за определен набор герои или пък тема, прави дребни редакции или добавя още материал, и нарича резултатите роман. Често бива описван като автор на научна фантастика, но той самият не се причислява към никоя литературна категория.

„Като начало, не пиша научна фантастика. Написал съм само една научнофантастична книга, и това е „451 градуса по Фаренхайт“, която е базирана на реалността. Научната фантастика е изобразяване на реалното. Фентъзито е изобразяване на нереалното. Така че „Марсиански хроники“ не са научна фантастика, а фентъзи. Те са невъзможни, не разбирате ли? Това е причината, че ще се четат още дълго време – всъщност са гръцки мит, а митовете имат качеството да остават задълго.“

Освен литературните си творби, Бредбъри е написал и много есета на тема изкуства и култура, привличайки вниманието на критиците в тези области. Бил е консултант на американския павилион в Нюйоркския световен панаир през 1964 г, и на изложбата, показана в геосферата „Космически кораб Земя“ в парка EPCOT, намиращ се в Уолт Дисни Уърлд.

Ето няколко цитата от „Вино от глухарчета“, „Сбогом, лято“ и „451 градуса по Фаренхайт“:

1. „- Ето, в това е нещастието на вашето поколение – възкликна дядото. – Слушай, Бил, срам ме е заради тебе, и ти си ми бил журналист! Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестите ни времето, пестите ни труда — друго не знаете! – Той подритна презрително тревните чимове.

– Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш.“ (Вино от глухарчета)

2. „… И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в ясносиньо.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято.“ (Вино от глухарчета)

3. „Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчетата и кукувичата прежда – също. Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целият град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе с, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи.“ (Вино от глухарчета)

4. „- Аз съм Алис, това е Джейн, а този е Том Споулдинг.

– Приятно ми е. Аз пък съм мисис Бентли. Викаха ми Хелън.

Децата я загледаха удивени.

– Не вярвате ли, че са ми казвали Хелън? – запита старицата.

– Не знаех, че и старите жени носели малки имена – примигна Том“ (Вино от глухарчета)

5. „Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, картина или къща, дори стена – която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях.

Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има следа, градинарят ще остане там цял живот. “ (451 градуса по Фаренхайт)

6. „Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършват. А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждив прах.Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо.“ (Сбогом, лято)

7. „Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем дори да си представим, за да накара една жена да остане в горящата къща; в тях непременно трябва да има нещо. Човек не остава ей така, за нищо.“(451 градуса по Фаренхайт)

8. „Казват, че съм била необщителна. Не съм се разбирала с хората. А това е толкова странно. Аз всъщност съм много общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под общуване, нали? Според мен общуването е да мога да говоря за ей такива неща – тя подхвърли в ръка няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. – Или пък да приказваме за това колко странен е светът. Приятно е да бъдеш сред хора. Но не мисля, че общуване значи да събереш няколко души и след това да не им позволиш да кажат нито дума.

… Според тях това означава, че не съм нормална. Но всички, които познавам, или крещят, или танцуват като полудели, или се бият. Забелязал ли си как днес хората се нараняват един друг?“ (451 градуса по Фаренхайт)

9. „Има по-лоши престъпления от изгарянето на книги. Едно от тях е да не ги четеш.“ (451 градуса по Фаренхайт)

10. „Напълни очите си с чудеса, живей,като че ли ще умреш след 10 секунди! Опознай света! Той е по-фантастичен, отколкото всяка мечта,изработена във фабриките и за която си заплатил с пари.“ (451 градуса по Фаренхайт)

11. „Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем дори да си представим, за да накара една жена да остане в горяща къща; в тях непременно трябва да има нещо. Човек не остава ей така, за нищо.“ (451 градуса по Фаренхайт)

12. „Библиотеката на дядото беше приятно тъмно кътче, сякаш иззидано от книги, затова тук можеше да се случи какво ли не… И се случваше. Достатъчно беше да издърпаш книга от рафта,да я разгърнеш – и изведнъж мракът вече не тъмнееше толкова.“ (Сбогом, лято)

13. „Трябва да се научиш как да не се вкопчваш, преди да се научиш как да придобиваш. Животът трябва да бъде докосван, а не удушаван.“ (Сбогом, лято)

14. „Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.“ (Вино от глухарчета)

15. „… човек не иска вечно да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрекъснато да благоухае? След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, такъв е човекът, Лио. Как си могъл да забравиш това?

– Нима съм го забравил?

– Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо се свършват.

– Но това е много тъжно, Лина.

– Не е. Ако залезът продължаваше и се отегчаваме от него, тогава наистина би било тъжно.“ (Вино от глухарчета)

16. „Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелството. Както когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти…“ (451 градуса по Фаренхайт)

17. „Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, струва ти се, че винаги си бил на девет и всякога ще бъдеш. Когато си на трийсет, струва ти се, че всякога си бил закрепен на този светъл ръб на средната възраст. А станеш ли на седемдесет, винаги и завинаги си на седемдесет. Човек живее в настоящето, той е впримчен в своето младо „днес“ или в старото си „днеска“, но друго „днеска“ на този свят не съществува.“ (Вино от глухарчета)

18. „О – каза тя сериозно; – не бива да очаквате от една млада жена да разговаря като мене. Това идва с годините. Първо на първо, те са още твърде зелени. И второ, в момента, в който усети, че жената има ум, всеки обикновен мъж побягва презглава. Не може да не сте срещнали и умни жени, но те умело са се прикрили. Човек трябва да се озърта внимателно, за да открие подобна буболечка“ (Вино от глухарчета)

19. „- За света аз не зная нищо.

– Началото на мъдростта, както се казва. Когато е на седемнадесет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнадесет.“ (Вино от глухарчета)

20. „Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макар че тялото понякога отказва да го признае. Тялото води самостоятелен живот. То живее единствено, за да се храни и да очаква нощта. То е по същността си създадено, за да живее през нощта.

Ала какво да кажем за ума, който е рожба на слънцето и през хиляди часове от живота на човека трябва да бъде буден и нащрек? Нима може да се сравнява тялото, това жалко, себично творение на мрака, с цял един живот, озарен от слънце и интелект?“ (Вино от глухарчета)

От есето „Радостта да пишеш“.

Жар. Увлечение. Колко рядко чуваме някой да употребява тези думи. Колко рядко виждаме хора, които живеят или всъщност творят с жар и увлечение. Но ако ме попитат кои са най-важните градивни елементи на една писателска конструкция, нещата, които оформят текста му и го водят по пътя към целта му, бих могъл само да го посъветвам да се замисли дали пише с жар, дали това, което прави, го увлича.

Вие си имате своите любими автори, аз – моите. Дикенс, Твен, Улф, Пийкок, Шоу, Молиер, Джонсън, Уичърли, Сам Джонсън. Поети: Джерард Менли Хопкинс, Дилън Томас, Поуп. Художници: Ел Греко, Тинторето. Композитори: Моцарт, Хайдн, Равел, Йохан Щраус (!). Прехвърлете в главата си тези имена и ще се сетите за големи или малки, но при всички положения значими жар, апетит и глад. Сетете се за Шекспир и Мелвил и ще извикате мисълта за буря, светкавица и вятър. Всички те са познавали радостта от творческия процес в голяма или малка форма, върху платно без край или пък вкарано в рамка. Те са децата на боговете. Те са изпитвали удоволствие от работата си. Независимо че творческият процес на моменти може да е бил съпроводен с големи трудности или пък в най-съкровените кътчета на живота им да са се промъквали болести и трагедии. Важното е онова, което е достигнало до нас благодарение на техните ръце и ум, а то е пълно до пръсване с животинска страст и интелектуална енергия. Омразата и отчаянието на творците са предадени със своеобразна любов.

Вгледайте се в удължените човешки фигури на Ел Греко и ми кажете, ако можете, възможно ли е да не е изпитвал радост от работата си? Наистина ли бихте допуснали, че „Сътворението на животните“ на Тинторето почива на нещо различно от „забавление“ в най-широкия и най-пълния смисъл на думата? Най-добрият джаз твърди: „Ще живея вечно, не вярвам в смъртта“. Най-добрата скулптура, например главата на Нефертити, заявява пак и пак: „Красивата беше тук, тук е и ще бъде тук завинаги“. Всеки от изброените по-горе творци е уловил частица от живака на живота, замразил го е за вечността и – в буйния огън на творческия акт – се е обърнал да го посочи с вик: „Не е ли хубаво!“. Да, хубаво е.

Какво общо има всичко това с писането на разказ в наши дни?

Общото е само едно – ако пишете без жар, без увлечение, без любов, без да се забавлявате, вие сте писател само наполовина. Това означава, че сте толкова ангажирани да следите комерсиалния пазар или да надавате ухо за авангардното си обкръжение, че не сте себе си. Дори не се познавате. Един писател трябва да бъде преди всичко въодушевен. Да е кълбо от ентусиазъм и трескава енергия. Без тази страст може просто да бере праскови или да копае канавки. Бог ми е свидетел, че би било по-полезно за здравето му.

Откога не сте писали разказ, в който да излеете върху белия лист съкровената си любов или яростната си омраза? Кога за последен път се осмелихте да споделите грижливо пазено предубеждение, което да удари хартията като мълния и да я овъгли? Кое е най-хубавото и най-лошото в живота ви и кога ще намерите време и ще положите усилия да го прошепнете или да го изкрещите?

Нима не би било чудесно да захвърлите броя на „Харпърс Базар“, който прелиствате небрежно в чакалнята пред зъболекарския кабинет, и да се втурнете към пишещата машина, за да излеете с язвително чувство за хумор впечатлението си, че списанието е снобско по един глуповат и понякога скандален начин? Преди години направих тъкмо това. Попадна ми брой, в който фотографите на списанието с извратеното си чувство за равенство за пореден път бяха използвали за декор местни хора от пуерториканско гето. Манекенките изглеждаха измършавели от глад, а фотосесията беше предназначена за очите на по-кльощави дори и от тях подобия на жени, посещаващи най-изисканите салони в страната. Фотографиите ме вбесиха дотолкова, че не вървях, ами направо тичах към пишещата си машина, написах „Слънце и сянка“ – разказ за старец от Пуерто Рико, който съсипва следобеда на фотограф на „Харпърс Базар“, като се промъква във всичките му кадри и си смъква панталоните.

Смея да твърдя, че малцина от вас биха го направили. Но на мен ми беше забавно – освиркванията, виковете и грубият смях имаха пречистващ ефект. Редакторите на списанието едва ли са ги чули, но много от читателите ги доловиха: „Давай, „Базар“, давай, Бредбъри!“. Не твърдя, че съм победил, но когато окачих ръкавиците на пирона, по тях имаше кръв.

Кога за последен път сте писали разказ, водени от чисто възмущение? Кога за последен път полицията ви е спирала в квартала само защото обичате да се разхождате – а вероятно и да мислите – нощем? На мен ми се случваше достатъчно често, за да събуди раздразнението ми и да напиша „Пешеходецът“ – разказ, чието действие се развива през 2053 година, когато един мъж бива арестуван и изпратен в психиатричния център за изследване на случаите на умопомрачение, защото обича да се разхожда и да разглежда града без посредничеството на телевизионния екран, както и да диша въздух, който не е минал през климатична инсталация.

Да оставим настрана раздразнението и гнева.

Ами любовта? Какво обичате най-много на света? Имам предвид както големите, така и малките неща. Трамвай или чифт кецове. В детството ни тези неща са били заредени с магия. През 1989 г. публикувах разказ за момче, което за последен път се вози в трамвай, който ухае свежо на надвиснал дъжд и буря, има хубави седалки, тапицирани със зелено като мъх кадифе, и синьо осветление, но е обречен да бъде заменен от по-прозаичен, по-практично миришещ автобус. В друг разказ момче иска да има чифт нови кецове, с които ще се чувства достатъчно силен да прескача реки, къщи и улици, дори храсти, тротоари и кучета. За него тези кецове са стремителният бяг на антилопите и газелите из африканския велдлете. В тях е събрана енергията на полуделите реки и летните бури и момчето иска да ги притежава повече от всичко на света.

Та просто казано – ето я моята формула.

През 1974 г. Браян Сибли пише на Рей Бредбъри с въпрос, какво мисли за роботизираните кукли в увеселителните паркове „Дисниленд“, след толкова много научнофантастични произведения и филми, разказващи за опасността машините да надделеят над човечеството.

Бредбъри му отговаря със следното писмо:

Скъпи Браян Сибли,

Налага се да отговоря кратко. Съжалявам, но съм затънал в сценария на „Нещо зло се задава“ и нямам секретарка, никога не съм имал, така че пиша всичките си писма… по 200 на седмица!!!

Дисни е бил мечтател и реализатор, докато останалите от нас говорят за бъдещето, той го построи. Нещата, които ни учат в „Дисниленд“ за уличното планиране, движението на големи маси хора, създаването на удобство, човечност и т.н., ще влияят на архитектите и градостроителите ни в следващите 100 години.

Благодарение на него ще направим градовете си по-удобни за хората, отново ще планираме по-малки градове, където отново ще можем да контактуваме и да накараме демокрацията да действа креативно, защото ще познаваме хората, за които ще гласуваме. Той толкова е изпреварил времето си, че ще трябват 50 години да го догоним. Трябва да дойдете в „Дисниленд“ и да си върнете думите назад, да преодолеете съмненията си. Повечето от другите архитекти в модерния свят са задници и глупаци, говорещи за Big Brother и строящи затвори, за да ни натикат в тях; всичките тези модерни специалисти по жизнена среда, които ни задушават и унищожават. Т.нар. консервативен Дисни се оказва Дисни великият човек, визионер и строител.

Късмет и престани да съдиш от толкова голяма дистанция. Просто не си квалифициран за това. Дисни е бил пълен с грешки и парадокси. Но също е бил пълен с живот, красота, прозорливост. Кое от всичко това ни въздейства? Ние всички сме една мистерия от светлина и мрак. В света няма истински консерватори, либерали и т.н. Само хора.
Рей Б.

П.П. Не устоях на изкушението да коментирам страховете ти от роботите на Дисни. А защо не те е страх от книгите, тогава? Всъщност в историята хората са се страхували от книгите. Те не са хора, но са продължение на хората. Всяка машина, всеки робот е това, за което го използваме. Защо да не махнем всички устройства с камери и средствата за възпроизвеждане на всичко, което влиза в тези устройства – нещата, които наричаме прожекционни апарати в кината? Един прожекционен апарат е робот, повтарящ истината, която сме вкарали в него. Нехуманно ли е? Да. Прожектира ли човешка истина, за да ни направи повече хора? Да.

Винаги може да се намери оправдание да горим книги, защото някои книги са опасни.

Трябва да натрошим всички коли, защото някои коли катастрофират.

Да изгорим всички кина в света, защото някои филми са боклук и простотии.

Казваш, че се страхуваш от роботите? Защо да се страхуваш от нещо? Защо не създаваш с него? Защо да не изработим роботи-учители, които да ни помогнат в преподаването на нещо, отегчаващо абсолютно всички? Защо да не си направим един Платон за часовете по гръцки, който да отговаря на въпросите за своята „Република“? Бих експериментирал с това. Не се страхувам от роботите. Страхувам се от хората, хората, хората. Искам да си останат човешки същества. Мога да им помогна да останат човеци чрез използването с мъдрост и любов на книги, филми, роботи и собствените ми ум, ръце и сърце.

Страх ме е от католици, убиващи протестанти и обратното.

Страх ме е от бели, убиващи черни и обратното.

Страх ме е от англичани, убиващи ирландци и обратното.

Страх ме е от млади, убиващи стари и обратното.

Страх ме е от комунисти, убиващи капиталисти и обратното

Но… роботите? Боже, обичам ги. Бих ги използвал хуманно да науча всички на изброеното по-горе. Гласът ми ще говори от тях и ще бъде дяволски хубав глас.

Всичко най-добро,
Р.Б.

Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *