Пиер-Жан дьо Беранже – Та кой откри Америка, кажете? Безумец, луд, навсякъде осмян А кой създаде Бог за вековете? Отново луд, на кръста прикован

magnifisonz.com /

https://www.traces-h.net/idpmt/seine_beranger.jpg

Пиер-Жан дьо Беранже –  френски поет и текстописец, роден на 19 август 1780 г. Възпява любовта, виното и жените, но сатирата му е изключително злъчна към политиците и техните прояви. Ползвал се с изключителна популярност – сочен е като първата суперзвезда на френската песен.  В някои от творбите му се забезлява влияния от утопичния социализъм. Той е един от създателите на  романтичните митове за Наполеон. На български са преведени творбите му „Към младите“, „Лудите“, „Цензурата“, „Маркиз дьо Караба“ и др. 

Пиер-Жан дьо Беранже
Pierre-Jean de Béranger
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/95/Pierre_Jean_de_Beranger.jpg
Роден 19 август 1780 г.

Париж, Франция
Починал 16 юли 1857 г. (76 г.)

Париж, Франция
Професия поет, текстописец

„Смея се на света и светът се смее на мен.“

„Раят е отворен за всички видове сърца.“

„Макар шапките им да са много грозни, по дяволите, обичам англичаните!“

„След време край вълни успокоени, когато седнете на ласкав бряг, спомнете си плувците, уморени от бури, следващи в неспирен бяг. Нима не заслужават спомен тия, които до последния си час, в смъртен бой със страшната стихия, посочваха пристанище за вас?“

„Та кой откри Америка, кажете? Безумец, луд, навсякъде осмян! А кой създаде бог за вековете? Отново луд, на кръста прикован. И слънцето в надоблачните сфери, ако прекъсне вечния си ход, отново някой луд ще изнамери, светлик за целия човешки род.“

 „В наши дни религията се използва като двигател за политика.“

„Славата е наметало за идните поколения, съшито от сълзите на тези, които са го носили преди това.“

„Умерено вкусвайте наслаждението, където е крайността – там няма наслада.“

„Добре е да решим каква е разликата между приятели и врагове, защото със сигурност някой от приятелите ще се превърне във враг, а някой враг – в приятел.“

„Душата винаги бърза към своя дом.“

„Майчиното сърце е неугасващ източник на чудеса.“

Подбрал и превел от френски : Пенчо Симов

„Лудите“

Като калаени войници стари
в редици подравнени се редим;
ако пред строя някой изпревари,
„Хванете лудия!“ — във хор крещим.
Едничката награда за такива
е глад, преследване и смърт на скот
или след време статуя красива
за чест на целия човешки род.

А колко често някоя идея
като девица чака свой жених!
Глупците все безумство виждат в нея,
„Почакай!“ — казва й мъдрецът тих.
Но среща я един от тези луди,
които вярват в бъдния възход,
и млад живот в утробата й буди,
за нас, за целия човешки род.

Видях пред мене Сен-Симон, пророка,
богат отпърво, после — задлъжнял,
зает да отстрани докрай порока,
да промени докрай живота цял.
Увлечен от започнатото дело,
уверен беше той, че сочи брод,
по който към успех ще тръгне смело
след време целият човешки род.

И Фурие ни казва: „Тръгвай вече,
народе, и не стой презрян в калта!
Труди се във фаланги; надалече
сияе и очаква те целта.
След толкова нещастия земята
се свързва с грейналия небосвод —
сега за мир надеждата крилата
повежда целия човешки род.“

И Анфантен* жената възвисява —
[* _Анфантен._ — Инженер и икономист, последовател на Сен-Симон. Опитвайки се да приложи на практика социалните си идеи, придобил широка популярност и прозвището Татко Анфантен.]
да бъде тя наравно със мъжа.
А вие казвате: „Напразна врява
на трима луди, вярващи в лъжа.“
Но, господа, безумие нима е
да търсиш щастие за цял народ?
Велик е, който кара да мечтае
за радост целия човешки род!

Та кой откри Америка, кажете?
Безумец, луд, навсякъде осмян
А кой създаде бог за вековете?
Отново луд, на кръста прикован.
И слънцето в надоблачните сфери
ако прекъсне вечния си ход,
отново някой луд ще изнамери
светлик за целия човешки род.

 

Пиер-Жан Беранже „Цензурата“
Песен, разпространявана в ръкопис през месец август 1814
 
Всеки автор грижа има,
роб ще е от днеска той
и на цензори безброй —
плъхове, тълпа незрима.
  Но смехът е с нас, нали?
  Знай, човече,
ще се смеем вече,
  без да питаме дали
  кралят ще ни позволи!
 
Пресата министри кара
да треперят все от страх;
в бъдеще ще бъде грях
пак това да се повтаря.
  Но смехът е с нас, нали?
  Знай, човече,
ще се смеем вече,
  без да питаме дали
  кралят ще ни позволи!
 
Сбраните почтени хора
в парламента ни сега
готвят хубава шега —
пращат мисълта в затвора.
  Но смехът е с нас, нали?
  Знай, човече,
ще се смеем вече,
  без да питаме дали
  кралят ще ни позволи!
 
Цензорът ще впримчи здраво
волния човешки дух;
за творците ще е глух,
в спора той ще има право.
  Но смехът е с нас, нали?
  Знай, човече,
ще се смеем вече,
  без да питаме дали
  кралят ще ни позволи!
 
Тъй решили господата
днес — сред мрака на света;
уж подрязват те свещта,
а загасват светлината.
  Но смехът е с нас, нали?
  Знай, човече,
ще се смеем вече,
  без да питаме дали
  кралят ще ни позволи!
 
Где министърът ще бяга?
Ето тая песен пак
ще лети до него чак —
в ръкопис ще се предлага.
  Да, смехът е с нас, нали?
  Знай, човече,
ще се смеем вече,
  без да питаме дали
  кралят ще ни позволи!

„Това ли е Лизет“

Какво! Наричат ви Лизет?
Лизет — в пера, с бижута!
Лизет — с разкошен тоалет!
Лизет — така надута!
Ах! Не, не не,
не сте Лизет — за мен поне.
Ах! Не, не, не,
не се правете на Лизет!

С пантофки сякаш за балет —
от сърма и от свила
и с тоя руж, лика си блед
нелепо разкрасила?
Ах! Не, не не,
не сте Лизет — за мен поне.
Ах! Не, не, не,
не се правете на Лизет!

В дома ви всеки скъп предмет
е само за богати;
алковът с балдахин, с паркет,
в дантели и брокати.
Ах! Не, не не,
не сте Лизет — за мен поне.
Ах! Не, не, не,
не се правете на Лизет!

С усмивка истинска наглед —
усмивките нима са
да крият чувства като лед
и горестна гримаса?
Ах! Не, не не,
не сте Лизет — за мен поне.
Ах! Не, не, не,
не се правете на Лизет!

Как бърза времето напред!
Мансардата къде я
и вие — с простия корсет —
като кралица в нея?
Ах! Не, не не,
не сте Лизет — за мен поне.
Ах! Не, не, не,
не се правете на Лизет!

Обичахте и с луд късмет
дарявахте десетки,
най-мила — с устни като мед —
сред другите гризетки.
Ах! Не, не не,
не сте Лизет — за мен поне.
Ах! Не, не, не,
не се правете на Лизет!

Държанка на старик проклет,
на него днес държите,
с парите всичко е наред,
но как ли е с мечтите?
Ах! Не, не не,
не сте Лизет — за мен поне.
Ах! Не, не, не,
не се правете на Лизет!

Амур крилат е и навред
девойчетата гони.
Е, сбогом, сбогом, свят предвзет
на тежките поклони.
Ах! Не, не не,
не сте Лизет — за мен поне.
Ах! Не, не, не,
не се правете на Лизет!

 

„Свещеният съюз на народите“

Песен,
пята в Лианкур на празника, даден от
дук дьо ла Рошфуко
по случай евакуирането на френската територия
през месец октомври 1818

Видях Мирът да слиза на земята,
да пръска злато, класове, цветя…
Престана да гърми, замря войната
и чух Мирът да казва на света:
„По храброст вий сте равни, помислете,
французи, немци — чуйте този зов,
в свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.

Тежи над всички ви омраза дива,
насън ви стряска грозният й глас.
Земята разделете справедливо;
ще стигне тя за всекиго от вас.
Далеч от щастие — към боевете
ви води винаги деспот суров;
в свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.

Подпалвате съседен дом, но вятър
пренася и при вас бедата зла,
а щом изстинат от пожар нивята,
затъва плугът в кървави тела
и с кръв са напоени класовете
край всеки опустял граничен ров…
В свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.

Пристига крал между развалините,
останали в града след кървав бой,
със скиптър сочи и брои душите
и кралската печалба смята той.
А вие? Тъй стоят със страх овцете
пред вълк, дошъл в кошарата на лов
В свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.

От Марс се отречете, със закони
във своите страни сложете ред;
на алчните безделници с корони
не давайте кръвта си занапред
и от звезди лъжливи се пазете —
угасват те в небесния покров;
в свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.

Да си отдъхне най-подир човека,
злини предишни да не му тежат,
засявайте нивята, пейте — нека
изкуството да служи на мирът.
Надеждата да сбира плодовете,
които ще даде животът нов,
в свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.“

Така говореше Мирът пред мене
към хората от всичките страни…
Настъпи есен необикновена —
напомняща за пролетните дни;
със вино чужденеца почерпете,
защото да си тръгва е готов!
В свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.

„Към младите“

След време край вълни успокоени
когато седнете на ласкав бряг,
спомнете си плувците, уморени
от бури, следващи в неспирен бяг.
Нима не заслужават спомен тия,
които до последния си час,
във смъртен бой със страшната стихия,
посочваха пристанище за вас?

„Славеите“

Нощта забави часовете
и слезе над Париж сънят.
Не спете, с песен огласете,
любими птички, всеки кът.
Щастлив е; който вниква в своя
душевен мир след пъстър ден!
Обичам на нощта покоя:
запейте, славеи, за мен.

Певци на верността, не спете!
Зовът на Фрина е капан —
нощта за нея е, помнете,
свидетел нов на нов роман.
Макар че има изневяра
и плам от искреност лишен,
във нежността не губя вяра:
запейте, славеи, за мен.

Зоил за вас не съществува;
но нежният ви зов дори
не би могъл да развълнува
скъперника, броящ пари.
Когато в нощен час измами
и кражби вижда той смутен,
при музите е бедността ми:
запейте, славеи, за мен.

Не бихте в робство вий живели,
затуй не лейте сладък глас
пред хора, робството приели,
та в робство да държат и нас.
На стража те са пред кревата
на крал, с дантели украсен,
пък аз прославям свободата:
запейте, славеи, за мен.

О, знам, не бихте вий стояли
при някой, който зло кове.
Дъхът на пролетта ме гали
със нежните ви гласове
и влива хубост непозната
във моя дух опиянен;
очаквам радостно зората:
запейте, славеи, за мен.

„Маркиз дьо Караба“

Маркизът грохнал, беловлас
като със роби се държи със нас;
на мършав кон, след дълъг път,
завърна се във родния ни кът.
Към замъка си стар
ей този господар
върви и отдалеч
размахва жалък меч.
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!

„Васали мои — казва той, —
прислужници и крепостни безброй,
благодарение на мен
на трона кралят бе възстановен.
Но искам аз сега
от него пак блага
и власт — че инак сам
беди ще му създам.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!

„Макар че клеветата тук
ме сочи за воденичарски внук,
родът ми почва от един
наследник на прочутия Пипин.
По род и герб съм пръв
и имам знатна кръв,
та с право бих стоял
и над самия крал.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!

„Прочут съм в цялата страна!
До трона сяда моята жена.
Епископ ще се назове
последният от моите синове.
А първият от тях
изпитва често страх,
но иска орден, знам;
и аз ще му го дам.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!

„Да си живеем тъй в покой.
Но кой за данък ми говори, кой?
Не може никой в тоя свят
да иска данък от аристократ!
Във замъка съм сбрал
огромен арсенал —
пред кмета мога аз
да повишавам глас.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!

„Попове, ние ви крепим,
десетък взимайте — и ще делим;
а ти, народе, гладно псе,
под тежко иго ще въздишаш все.
И който встъпва в брак,
да знае: имам пак
права с вековна мощ
на първа брачна нощ.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!

„Кюре, дълга си изпълни,
тамянен дъх по пътя ми пръсни!
Слуги и пажове без жал
тъпчете селянина затънял!
Синът ми след това
свещените права
на моите деди
от мен да наследи.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!

Facebook Comments