Айн Ранд – Да продадеш душата си е най-лесното нещо на света

magnifisonz.com / 

Според Айн Ранд, нейните философски възгледи, които тя нарича „обективизъм“, са насочени към младите – на години и по дух – тези, които не се страхуват да знаят, тези, които не са съгласни да се предадат.

Айн Ранд
Ayn Rand
американски философ
https://i.ytimg.com/vi/asery3UeBj4/maxresdefault.jpg

Родена
2 февруари 1905 г.
Санкт Петербург, Русия
Починала
6 март 1982 г. (77 г.)
Ню Йорк, САЩ
Националност Флаг на Русия Русия(1905-1922)
Флаг на СССР СССР (1922-1931)
Флаг на САЩ САЩ (1931-1982)

ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ ХОРАТА КОПНЕЯТ ДА БЪДАТ ВЕЧНИ.
Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. Накрая не остава нищо, всичко е обрат или измяна. Сякаш никога не е имало нещо значимо, а само поредица прилагателни, които изникват и избледняват по някаква безлична маса. Как очакват да са вечни, след като не са постигнали постоянство дори за миг?

ХОРАТА СИ МИСЛЯТ, ЧЕ ЛЪЖЕЦЪТ ПЕЧЕЛИ ПОБЕДА НАД ЖЕРТВАТА СИ.

Лъжата е акт на отказване от самия себе си, защото човек се отказва от реалността в полза на човека, когото лъже, превръща го в свой господар и се осъжда от този момент нататък да имитира онази реалност, която според възгледите на другия трябва да се имитира. И ако човек придобие непосредствената си цел с цената на лъжата – цената, която плаща, е разрушението на онова, на което тази печалба е трябвало да служи. Човекът, който лъже света, става незабавно негов роб.

ТОВА Е ЖЕСТОКОСТТА НА ДОБРОСЪВЕСТНИТЕ ХОРА.

Истинското себеотрицание се състои в това да си готов да лъжеш, мамиш и фалшифицираш, за да направиш друг човек щастлив, да създадеш за него реалността, която иска, ако не му харесва тази, която наистина съществува. Ако кажеш на красива жена, че е красива, какво си й дал? Това е просто факт и той не ти струва нищо. Но ако кажеш на грозна жена, че е красива, й предлагаш великата чест да поквариш понятието за красота. Да обичаш жена заради нейните добродетели е безсмислено. Тя го е заслужила, това е заплащане, не подарък. Но да я обичаш заради пороците й, е истински подарък, незаслужен и неспечелен. Да я обичаш заради пороците й, означава да опорочиш всяка добродетел заради нея – и тъкмо това е истинската жертва на любовта, защото ти жертваш съвестта си, разума си, непорочността си и неоценимото си самоуважение.

КАЗВАТ, ЧЕ НАЙ-ЛОШОТО, КОЕТО МОЖЕШ ДА НАПРАВИШ НА НЯКОГО Е ДА УНИЩОЖИШ САМОУВАЖЕНИЕТО МУ.

Но това не е вярно. Самоуважението е нещо, което не може да бъде убито. Най-лошото е да унищожиш нечия заблуда за самоуважение.

КАКВО СПОРЕД ТЕБ Е ПОЧТЕНОСТТА?

Способността да не измъкнеш часовника от джоба на съседа си ли? Не, не е толкова просто. Ако беше така, може би деветдесет процента от хората щяха да са честни и почтени. Само че, както виждаш, не са. Почтеността е способност да отстояваш идеи, а тя предполага способността да мислиш. Мисленето е нещо, което човек не може да вземе назаем или да заложи.

ПОЗНАВАМ ЕДНА ЖЕНА, КОЯТО СИ СМЕНЯ ВЪЗГЛЕДИТЕ ПРЕЗ ТРИ ДНИ.

Но когато й казах, че честността не е нейно качество, тя се ядоса и ми отвърна, че нейната представа за честност е различна от моята. За нея това означава, че никога не е откраднала пари.

НЕ Е ЛИ ТОВА КОРЕНЪТ НА ВСЯКО ПРЕЗРЯНО ДЕЯНИЕ?

Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждото постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си в сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива хора са втора ръка.

ДОРИ НЕ СЕ БОРЯТ ЗА МАТЕРИАЛНИ БЛАГА, А ЗА ЗАБЛУДАТА НА ЧОВЕКА ОТ ВТОРА РЪКА – СЛАВАТА.

За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение.Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.“ И после се чуди защо е нещастен. Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените мотиви са лично, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите.

НО СЕГА НИ УЧАТ ДА ИЗЛАГАМЕ ПРЕД ОБЩЕСТВОТО ВСИЧКО, КОЕТО Е ВЪТРЕ В НАС, ДА ГО ПОСТАВЯМЕ НА РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ВСИЧКИ.

Да търсим щастие в залите за събрания. Дори нямаме дума за качеството, за което говоря – за независимостта на човешкия дух. Мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора. Винаги съм искал хората, които харесвам, да имат едно качество. Разпознавам го веднага – и то е единственото качество, което ценя у хората. По него избирам приятелите си. Свободният дух. Няма нищо по-важно.

ЗНАЕТЕ ЛИ КАКЪВ Е ОТЛИЧИТЕЛНИЯТ БЕЛЕГ НА ВТОРОКАЧЕСТВЕНИЯ ЧОВЕК?

Обида от достиженията на друг човек. Тия докачливи посредствени типове, които седят и треперят да не би нечия друга работа да се окаже по-велика от тяхната, те нямат и представа за самотата, която настъпва, щом стигнеш върха. Самотата да не срещаш свой равен – ум, който да уважаваш и достижение, на което да се възхитиш. Те ти се зъбят от дупките си, мислейки, че ти доставя удоволствие да ги засенчваш с дарбата си, докато ти би дал цяла година от живота си, само за да видиш проблясък на талант у някого от тях. Те завиждат на достиженията и визията им за величие в един свят, в който всички хора са по условие низшестоящи. Не знаят, че такава мечта е безпогрешно доказателство за посредственост, защото човекът, който има постижения, никога не би могъл да понесе подобен свят. Те нямат начин да разберат какво е чувството, когато си заобиколен само от низшестоящи. Омраза? Не, не е омраза, а отегчение – ужасно, безнадеждно, изцеждащо, парализиращо отегчение. Каква е ползата от похвалите и ласкателствата, получени от хора, които не уважаваш? Някога изпитвали ли сте копнеж по някого, на когото можете да се възхищавате? По нещо, към което да не гледате надолу, а нагоре?

СЪЧУВСТВИЕТО Е ПРЕКРАСНО НЕЩО.

Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо преживяване. Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си – все едно, че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно. Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие? …О, то има своята противоположност – но тя е толкова трудна и завладяваща… Възхищението. Но то изисква много повече от отпускане на колан… Затова всеки, когото не сме в състояние да съжалим, е покварен.

КОГАТО СЕ ВЪЗХИЩАВАШ ОТ НЕЩО, РЕАКЦИЯТА ТИ Е САМО ЕДНА ДУМА – „ДА“.

Това е реакция на утвърждаване, приемане, знак на признателност. И това „да“ е нещо повече от реакция на нещото, което я е предизвикало, то е „Амин“ към целия живот, към света, в който това нещо съществува, към мисълта, която го е създала, към себе си, защото си способен да го видиш. Но способността да кажеш „да“ или „не“ е същност на притежанието. Тя е твоето притежание на собственото ти аз. С други думи, тя е твоята душа. Душата ти има една-единствена основна функция – способността да оценява. „Да“ или „не“, „желая“ или „не желая“. Не можеш да кажеш „да“ без да кажеш „аз“. Няма утвърждаване без човек, който да утвърждава. В този смисъл всичко, на което даряваш обичта си, е твое.

Дали възторгът, който човек изпитва, вдигайки глава към небето, се дължи не на самата гледка, а на вдигнатата глава?

НИКОГА НЕ СМЕ СИ ПРАВИЛИ ТРУДА ДА РАЗБЕРЕМ КАКВО Е ВЕЛИЧИЕТО У ЧОВЕКА И КАК ДА ГО РАЗПОЗНАЕМ.

Стигаме дотам да твърдим, изпаднали в лепкав унес, че величието трябва да бъде измервано по саможертвата. Повтаряме като папагали, че саможертвата е върховна ценност. Но нека млъкнем и да помислим. Добродетел ли е саможертвата? Може ли човек да пожертва почтеността си? Своята чест? Или свободата си? Своя идеал? Или своите убеждения? Честността на своите чувства? Самостоятелното си мислене? Та това е най-ценното, което имаме. Всичко, от което човек се отказва заради тези неща, не е саможертва, а лесна сделка. И те не бива да бъдат жертвани в името на каквато и да било кауза или съображение. Мигар не трябва да престанем да отстояваме такъв опасен абсурд? Саможертва ли? Та именно собственото аз не може и не трябва да бъде жертвано. Именно егото, което не подлежи на саможертва, трябва да ценим над всичко у човека.

ДА ПРОДАДЕШ ДУШАТА СИ Е НАЙ-ЛЕСНОТО НЕЩО НА СВЕТА.

Хората го правят непрекъснато, през целия си живот. Ако поискам да си запазиш душата… ще разбереш ли защо е много по-трудно?

ayn_rand_1_fs

„Изворът“ (на английски: The Fountainhead) е роман от 1943 г. на американската писателка Айн Ранд. Романът е нейният първи голям литературен успех, чиито приходи от права и кино екранизации ѝ донасят световна слава и финансова сигурност.

Още при публикуването си романът предизвиква световен интерес и одобрение, както с оригиналната си литературна визия — съчетание на философски роман с романтична любовна интрига, така и с новатафилософия, въплътена в сюжета и образите на главните герои – философията на обективизма.

Кратко описание и цитати :

Главен герой на романа е архитектът Хауърд Роурк, който вярва, че човешкият индивидуализъм е основна „движеща сила“ за постигането на чисто изкуство. Това е точно противоположно на колективното вземане на решения от комисии и съвети, които водят до компромисни решения и посредственост и „удавят“ визията на силния творец-индивидуалист. Романът пресъздава триумфа на индивидуализма над бавната стагнация на колективизма. Без да се кланя на авторитетите, Роурк успява да получи признание, макар че отначало е неизвестен архитект и дори е изключен от училище, защото не се подчинява на догмите.

Счита се, че Ранд е моделирала героя си въз основа на Франк Лойд Райт. Други намират черти на характера, засегнати в по-ранните и работи и свързани с убиеца Уилям Едуард Хикман .

Роурк проектира много и забележителни сгради в непрекъсната борба с конвенционалното. Книгата проследява неговата битка, в която той защитава правото си да създава модерна архитектура, напук на общественото мнение, което цени повече традиционната архитектура. Взаимоотношенията на другите персонажи с Роурк ни откриват различни други типове човешки характери, които са междинни варианти между Роурк, идеалният според авторката независим и честен творец, и тези, които тя нарича вехтошари („second-handers“). Едни от тях му помагат, други спъват прогреса му. Комплексните връзки между героите позволяват на романа да бъде едновременно романтична драма, описваща експлозивната любов на Роурк към Доминик Франкън — изискана красива жена, страстно влюбена в Роурк, но омъжена за най-големия му враг — и философско произведение, описващо безкомпромисната битка на твореца срещу статуквото.

Това е роман за архитектура, морал и почтеност. Той описва как едно фанатично разярено, вкопчено в статуквото общество, може да отрича великия творец. Основната идея на романа: посредствената маса се опитва да смачка надарения индивид, но колкото по-голям е натискът върху него, толкова по-високо той вдига глава.

“Изворът” е роман за човека – какъвто може и трябва да бъде, и за живота – какъвто може и трябва да бъде.

Чрез своя герой Айн Ранд противопоставя индивидуализма на колективизма, собственото Аз на безличието. Така тя лансира една от най-предизвикателните идеи в художествената литература – човешкото его е изворът на човешкия прогрес.

Цитати от „Изворът“ :

1. И внезапно го осени мисълта, че сега, в този миг, в този град, всички са убедени, че той никога няма да строи, никога… преди дори да е опитал. Но дълбоко в себе си той беше убеден, че това не е така. Сви рамене. Онова, което му се случваше в канторите, онова, което му казваха всички тези чужди хора, беше някаква вторична реалност, низ от незначителни случки по пътя към същността, до която те не можеха да стигнат или да се докоснат.
 –––––––
2. Ако намеря работа, проект, идея или човек, които са ми по вкуса, ще стана зависима от целия свят. Всяко нещо е обвързано с всичко останало. Мрежата дебне и едно-единствено желание е достатъчно, за да паднем в нея. Пожелаваш нещо и то става ценно за теб. Знаеш ли кой се готви да ти го изтръгне от ръцете? Няма как да знаеш, но има някой, които е готов да го стори и ти се боиш от всички. Свиваш се от страх, умоляваш и се съобразяваш с всички – стига само да ти позволят да го запазиш. Избирам единственото, което човек наистина може да си позволи – свобода.
 ––––––––
3. Ако имам хубава и чиста работа, ще трябва да мисля. Не искам да мисля по техния начин. А където и да отида, ще се наложи да мисля по техния начин. Искам работа, която ще върша без да мисля.
 ––––––––
4. Човек не може да открие в Ню Йорк работник, чието име не знае. Беше в безопастност. Занапред всичко е ясно. Не е нужно да прави нищо повече, освен да не пита за името му. Отдъхна си. Има шанс да се бори. Ще го сломи… или ще бъде сломена. Ако бъде сломена, ще пита за името му.
 ––––––––
5. (Доминик след като срещна Роурк) Вече не беше свободна. Вече всяка стъпка по улиците я раняваше. Чувстваше се обвързана с него – така, както той беше обвързан с всяка частица от града.
 ––––––––
6. Питър Киитийнг: Наистина ли си ме искала, Доминик?
Доминик: Мислех си, че никога не ще поискам каквото и да било, а ти така добре пасваш на тази мисъл.
 ––––––––
7. Малъри към Роурк: Знаеш ли каква е твоята тайна? Твоята чистота. Знам какво говоря – а ти не знаеш. Няма как да знаеш. Всичко в теб е толкова чисто и здраво, че дори не можеш да си представиш болестта. Знаеш, че я има, но всъщност не вярваш в нея.
 ––––––––

8. Доминик към Роурк: Виждаш ли какво се опитвах да те спася, когато отклонявах поръчки от теб?… Никой няма право да живее в твоя сграда… няма право да те докосва… по никакъв начин…

 ––––––––

ain-rand-izvotyt

 ––––––––
9. Доминик в съда: Хауърд Роурк е постоил храм на човешкия дух. За него човекът е силен, горд, чист, мъдър и смел. За него човекът е героично същество. Храмът е място, където човек трябва да се извиси. Той е мислил, че човек се извисява, когато не изпитва вина, когато познава истината и я постига, когато живее по най-високите критерии, не се срамува и няма причина да се срамува, когато е в състояние да се разкрие напълно под слънчевата светлина. Той е мислил, че извисяването е радост, а радостта се полага на човек по рождение. (…) Тухи казва, че същността на извисяването е да изпиташ смъртен страх, да паднеш на колене и да палзиш. Тухи казва, че най-възвишеното действие на човека е да осъзнае своята негодност и да умолява за прошка. Тухи е на мнение, че човек задължително има нужда от прошка.
 ––––––––
10. Доминик: Жестоко е да причиниш такова нещо на хората. Можете да им поискате каквото и да е. Поискайте от тях да спечелят богатсво, слава, любов, да извършат жестокост, убийство или саможертва. Но не искайте от тях да изпитат самоуважение. Ще ви намразят от дъното на душата си. Разбира се, няма да кажат, че ви мразят. Ще кажат, че вие ги мразите. (…) Нека признаем, че сме къртици и не сме съгласни с планинските върхове.
 ––––––––
11.  Доминик на Роурк: Вчера се омъжих. Преди да се запозная с теб, аз се страхувах да срещна някой като теб, защото знаех, че ще трябва да преживея това, което преживях на свидетелското място. Беше ми противно, защото за теб е оскърбление някой да те защитава, а за мен е оскърбление, че някой трябва да защитава теб. (…) Когато се замисля какъв си ти, мога да приема само вселена като твоята. Или поне вселена, в която имаш шанс да се бориш, и то да се бориш според твоите условия. Но тя не съществува. Не мога да живея между това, което съществува, и теб. Това би означавало да воювам срещу неща и хора, които не заслужават да са ти опоненти. (…) … да ги моля да ти дадат шанс, да ги умолявам да те оставят на мира, да ти позволят да работиш, да ги моля, Роурк, да не им се надсмивам, а да треперя, защото имат власт да те наранят.
 ––––––––
12. И в отговор на Доминик: Ако се омъжиш за мен сега, аз ще стана целият ти живот. Но тогава няма да те искам, а и самата ти ще станеш нетърпима за себе си и няма да ме обичаш дълго. За да каже „аз те обичам“, човек трябва първо да каже „аз“. Подчинението, което бих могъл да получа от теб сега, ще ми даде само куха обвивка. Ако го поискам от теб, ще те унищожа. Затова няма да те спра. Ще те пусна да отидеш при съпруга си. Не знам как ще преживея тази нощ, но ще я преживея.
 ––––––––
13. Роурк към Доминик: Трябва да се научиш да не се страхуваш от света. Да не зависиш от него, както си зависима сега. Да не допускаш да те наранява. Трябва да ти дам възможност да се научиш. Не мога да ти помогна. Няма да ме унищожат, Доминик, нито ще унищожат теб. Ти ще спечелиш, защото си избрала най-трудния начин да воюваш за своята свобода. Ще те чакам. Обичам те. Целуна я и я пусна да си отиде.
 ––––––––
14. Щастливият човек не може да бъде толкова неподатлив на болка.
 ––––––––
15. Често си мисля, че той е единственият сред нас, постигнал безсмъртие. Под това нямам предвид слава, нито, че няма да умре един ден. Но той живее в безсмъртие. Знаеш, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. Как очакват да са вечни, след като не са постигали постоянство дори за миг? Но Хауърд… човек би си помисли, че ще е вечен.
 ––––––––
ayb-rand-thefountainhead-1
 ––––––––
16. Уайнънд към Доминик: Обичам те, Доминик. Толкова много те обичам, че за мен нищо няма значение – дори и ти. Важна е само моята любов, няма значение дали й отвръщаш. Без значение е равнодушието ти. Когато човек стигне до това състояние, вече не е важен обектът, а желанието. Не ти, а аз. Способността да желая по такъв начин. Единствено това желание си заслужава да се изживее…
 ––––––––
17. Роурк към Уайнънд: Според мен вие страдате от мисълта, че сте ме накарали да страдам. Иска ви се да не го бяхте сторили. Но има и нещо, от което се страхувате още повече. Мисълта, че аз изобщо не съм страдал.
 ––––––––
18. Уайнънд: Винаги съм мислил, че чувство, което се променя, всъщност никога не е съществувало. Има книги, които харесвах на 16. Продължавам да ги харесвам и сега.
 ––––––––
19. Запита се дали възторгът, който човек изпитва, вдигайки глава към небето, се дължи не на самата гледка, а на вдигнатата глава.
 ––––––––
20. Точно това е непоносимо за хората втора ръка. Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат „Истина ли е“. Питат: „Това ли е истината според другите?“. Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство.
 ––––––––
21. Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат“. И после се чуди защо е нещастен.
 ––––––––
22. Винаги съм искал хората, които харесвам, да имат едно качество. Свободният дух. Няма нищо по-важно.
 ––––––––
23. Тухи: Не допускай хората да са щастливи. Щастието съществува самостоятелно, то няма нужда от нищо. Щастливите хора нямат време, те не могат да са ти полезни. Щастливите хора са свободни. Затова трябва да убиеш радостта им от живота. Отнеми им всичко, което е ценно и важно за тях. (…) Но ако чуеш, че някой ти казва, че трябва да си щастлив, че щастието е твое естествено право и дълг номер едно към самия теб, този човек не се стреми към душата ти.
 ––––––––
24. Може ли да властваш над мислещ човек? Не искаме мислещи хора.
 ––––––––
25. За Уайнънд: Вече не притежаваше нищо, но всяка част от града притежаваше него. Сега беше ред на града на определя пътя му, да насочва движението му край произволни ъгли. Ето ме, господари мои, идвам да ви приветствам и да ви се подчиня. Ще ходя там, където ми наредите. Аз съм мъжът, който искаше власт.
 ––––––––
26. Роурк: Всяко ново велико изобретение е било заклеймявано. Първият двигател бил смятан за безумие. Самолетът бил обявен за невъзможен. Но хората с въображение продължавали напред. Борели се, страдали и плащали. И побеждавали.
 ––––––––
27. Роурк: Творецът не служи на нищо и на никого. Той живее за себе си.
 ––––––––
28. Роурк: Човекът, който се опитва да живее за другите, е зависим. Той е паразит поради своя мотив и превръща в паразити онези, на които служи. Човекът, който живее, за да служи на другите, е робът.
 ––––––––
29. Роурк: На хората се натрапва, че най-висшата добродетел е не да създават, а да дават. Но човек не може да даде нещо, което не е създадено.
 ––––––––
30. Роурк: Егоистът – той не съществува заради друг човек и не иска никой друг човек да съществува заради него. Той е единствената възможна форма на братство и взаимно уважение между хората.
 ––––––––
31. Роурк: Първото задължение на човека е задължението към самия себе си. Неговото морално задължение е да прави онова, което желае, стига желанието му да не зависи главно от други хора.
 ––––––––
32. Роурк: Никой не носи отговорност. Няма на кого да се потърси сметка. Такава е същността на всяко колективно действие. (посочва държавата)
Facebook Comments