Джовани Бокачо – Раят ще бъде наистина рай, ако на любовниците е позволено толкова удоволствие, колкото са изпитали на земята

magnifisonz.com /

Джовани Бокачо се ражда на 16 юни 1313 г. вероятно в Черталдо и израства във Флоренция, но се формира като личност и творец през десетгодишния си престой в Неапол.

италиански писател
Джовани Бокачо

Джовани Бокачо

Роден
1313 г.
Черталдо, Италия
Починал
21 декември 1375 г. (62 г.)
Черталдо, Италия
Националност Флаг на Италия Италия
Професия писател, поет

Ранни години

За ранните му години се знае твърде малко. Той е незаконен син на флорентийски търговец Бокачино да Челино. Не е известно със сигурност дори коя е неговата майка — обедняла френска благородничка или икономката на баща му. Произхождащ от заможното търговско-занаятчийско съсловие на Флоренция, Бокачо има възможност да пътува, даже пребивава известно време в Париж.

Още в младежка възраст показва наклонност към поезията, но на десет години баща му го дава на обучение при един търговец, който се занимава с него цели шест години и въпреки това е принуден да го върне обратно при баща му заради неизкоренимото отвращение на младия Бокачо към търговския занаят. На Бокачо се налага още 8 години да се мъчи над търговските книги в Неапол, докато бащата окончателно не изгубва търпение и му позволява да изучава каноническото право. Едва след смъртта на бащата (1348), Бокачо получава възможност напълно да се отдаде на своята склонност към литературата.

Неапол

През 1330 г. се установява в Неапол, по онова време столица на Неаполитанското кралство и утвърдено средище на активен просветен живот.

В пищния двор на Робер Анжуйски,крал на Неапол, където Бокачо се подвизава като млад поет, културата е издигната в култ. Монархът покровителства хората на изкуството и поощрява епикурейската атмосфера, в която творят. Около него са събрани изтъкнати учени, поети и философи. Тук Бокачо получава високо класическо образование. Именно в Неапол става известен поет и хуманист. Кралският библиотекар го провокира да изучи гръцката митология, друг учен го запознава с астрономията. С жажда чете древноримските класици.

Пак в Неапол Бокачо изживява ред съдбоносни любовни връзки, като тази с незаконнородената дъщеря на самия крал, Мария Аквинска, която остава дама на сърцето му до края на неговия живот. Както и останалите двама основоположници на съвременните италиански език и култура, Данте и Петрарка (също тосканци и негови съвременници), Бокачо обезсмъртява любимата си в своето творчество: редом с Дантевата Беатриче и Лаура на Петрарка се появява Бокачовата мадона Фиамета(от fiammetta, пламъче на италиански).

За младия флорентинец Неапол е не само средище на духа и дворцовата култура. Пристанищният град се оказва и прозорец към авантюристичния свят на Средиземноморието — този на „Одисея„, „Енеида„, арабските търговци и пиратите. Бокачо с възторг слуша разкази за пътешествия, описания на екзотични нрави, запознава се с източните приказки и други разкази, които превръща в градиво за своите новели.

Флоренция

https://i.ytimg.com/vi/6--yoxjuVGA/maxresdefault.jpg

Към 1340 г. по настояване на баща си придобилият самочувствие поет се завръща във Флоренция. Въпреки бащиното неодобрение, Бокачо не се захваща със семейните търговски дела, а продължава да се занимава с поезия и навлиза в политиката на родния си град.

Джовани Бокачо е първият хуманист на служба във Флорентинската република. Той дори става един от нейните най-авторитетни дипломати.

Голямо влияние върху живота и творчеството на Бокачо оказва голямата чумна епидемия във Флоренция през 1348 година. Именно от тази трагедия е вдъхновен обемистият сборник с новели „Декамерон„.

Петрарка

През 50-те години на 14 век, под влияние на своя приятел и учител Петрарка, Бокачо се заема с мисията да наложи новата хуманистична култура. Дълги години той се занимава с научна дейност, преводи от гръцки и латински, коментари на античната митология и на Дантевата Божествена комедия, пише творби на латински.

Последни години

В края на живота си Бокачо започва да придава по-голямо значение на вярата и на църковните обреди и тази набожност се забелязва в последните му писателски прояви. След смъртта му на 21 декември 1375-а, на неговия надгробен камък е сложен следния надпис: „Studium fuit alma poesis„. Интересно е да се отбележи, че на български се дава като превод „Усърдието поражда поезията“, което е твърде фриволно тълкуване на целия израз „Patria Certaldum, studium fuit alma poesis“, който, буквално преведен, звучи като „От рода Церталд, по призвание/занаят поет“. Въпреки очевидното несъответствие между оригиналния смисъл и „тълкуването“ му, „преводът“ „Усърдието поражда поезията“ се е наложил на български и присъства дори в „научни“ трудове и „учебни помагала“. Важно е да се знае, че в никой друг език няма подобно „тълкуване“ при „превода“.

Избрани произведения

Приказки от Декамерон, 1906 г. от Джон Уилям Уотърхаус

По азбучен ред:

  • Amorosa visione (1342)
  • Caccia di Diana (1334–1337)
  • Comedia delle ninfe fiorentine (Amato, 1341)
  • Corbaccio (ок. 1365)
  • De mulieribus claris (1361, редактирана ок. 1375)
  • Decamerone (1349–1352, редактирана ок. 1370)
  • Elegia di Madonna Fiammetta (ок. 1343)
  • Filocolo (1336–1339)
  • Filostrato (1335 или 1340)
  • Genealogia deorum gentilium libri (1360, редактирана ок. 1374)
  • Rime (ок. 1374)
  • Trattatello in laude di Dante (1357)

ЦИТАТИ

„Един покварен ум никога не може да разбере думите по здрав начин”.

„Прави каквото казваме, а не каквото правим”.
„Да поиска съвет е най-висшето доверие, което един човек може да окаже на друг”.

„Бедността означава отсъствие на средства, а не липса на благородство”.
„И ако някога потопът отново ни залее, то сигурно от мъката на хората ще е”.
„В повечето случаи последният, до когото достигат слуховете, е този, за когото се отнасят”.
„Трябва да четем, да съхраняваме, да оставаме будни нощем, трябва да питаме и да изискваме максималното от силата на ума”.
„Често човек си мисли, че е далеч от щастието, а то с тихи стъпки вече е дошло до него”.
„В този свят само страданието е спасено от завистта”.
„Докато земеделските производители отделят по един петел за 10 кокошки, то 10 мъже едва ли ще бъдат достатъчни, за да служат на една жена”.
„Хората са склонни повече да вярват на лошото, отколкото на доброто”.
„Използвай настоящето така, че на старини да не се упрекваш за напразно изживяната младост”.
„Човечност е да имаш състрадание към нещастните”.
„Раят ще бъде наистина рай, ако на любовниците е позволено толкова удоволствие, колкото са изпитали на земята”.
„Много по-лесно е да порицаваш минали дела, отколкото да ги поправиш”.

 

НОВЕЛА X от „Декамерон“

Двама мъже от Сиена обичат една жена, която е кумица на единия от тях; кумът умира, но в изпълнение на даденото преди това обещание се явява на своя приятел, за да му разкаже как се живее на оня свят.

Оставало само кралят да разказва; като видял, че дамите, които окайвали отсеченото без вина дърво, се поуспокоили, той започнал така:
— Известно е, че всеки справедлив крал трябва да бъде пръв блюстител на издадените от него закови; не постъпва ли така, той трябва да бъде смятан не за крал, а за достоен за наказание роб; аз, вашият крал, почти съм принуден да извърша такова прегрешение и да заслужа подобно порицание. Вярно е, че вчера аз постанових по какъв въпрос да разговаряме днес и нямах никакво намерение да се възползувам от моята привилегия, а да се подчиня наравно с вас на издадения закон и да говоря за каквото и вие разказвахте; но вие не само разсъждавахте за същото, за което и аз възнамерявах да говоря, ами казахте толкова много и толкова хубави неща, че колкото и да се ровя из паметта си, не мога да си припомня, нито да си представя нещо, което бих могъл да ви разкажа по тоя въпрос и което да не отстъпва на вече казаното. Ето защо аз съм принуден да престъпя закона, издаден от самия мен, и тъй като заслужавам да бъда наказан, заявявам, че съм готов да понеса каквато и глоба да ми бъде наложена; но аз все пак ще използувам обичайната си привилегия. Искам да ви кажа, скъпи дами, че както новелата за кума и кумицата, разказана ни от Елиса, така и глупостта на хората от Сиена ми подействуваха толкова силно, че ме подтикват да оставя настрана въпроса как умните жени мамят глупавите си съпрузи и да ви дам възможност да чуете една новела, която — макар и да съдържа доста неща, на които не бива да се вярва — все пак е приятна за слушане.
И така, в Сиена живели двамина младежи от простолюдието; единият се казвал Тингочо Мини, а другият — Меучо ди Тура; те живеели в Порта Салая и, изглежда, много се обичали, защото си дружели само двамата и с други хора почти не се събирали. Както всички, и те ходели на църква, ходели на проповедите и често слушали да им говорят за славата или мъките, които се полагали на оня свят на душите на мъртъвците според техните заслуги приживе; желаейки да имат достоверни сведения за тая работа, а не знаейки как да ги получат, те си обещали един на друг, че който от тях умре пръв, ще се върне (стига да е възможно) при тоя, дето е останал жив, и ще му съобщи всичко, каквото оня поиска да узнае; те скрепили обещанието с клетва.
След като си дали този обет и продължавали да дружат, работите се стекли така, че Тингочо станал кум на някой си Амброджо Анселмини, живущ в Кампо Реджи, чиято жена, на име мона Мита, родила син. От време на време Тингочо ходел заедно с Меучо на гости у кумицата си, която била много красива и привлекателна жена, и взел, че се влюбил в нея въпреки кумството; Меучо също се влюбил в нея, защото много я харесвал, пък и Тингочо много я хвалел. Но макар и по различни причини, те се пазели да признаят един на друг, че са влюбени в тая жена: Тингочо се въздържал да каже на Меучо, понеже му се струвало, че да се влюби човек в кумицата си, не е хубава работа, и си мислел, че ако някой узнае за това, той много ще се срамува; Меучо пък се въздържал не за друго, а защото забелязал, че Тингочо харесва дамата. Меучо разсъждавал така: „Ако му призная, че съм влюбен в нея, той ще почне да ме ревнува; той е неин кум и може да говори с нея когато си иска, ще направи всичко възможно, за да я накара да ме намрази, и аз никога не ще мога да постигна, каквото искам.“

И така, както вече казахме, двамата младежи продължавали да обичат тая жена; добре, ама Тингочо се оказал по-ловък и успял да разкрие пред дамата своите желания и какво правил, какво струвал, но съумял да получи от нея всичко, каквото искал. Меучо разбрал много добре какво се е случило и въпреки че му станало много неприятно, престорил се, че нищо не забелязва, защото се надявал, че все някой ден и той ще постигне желанията си, а не искал Тингочо да има нито повод, нито причина да му навреди или да му попречи на работата. Така двамата приятели продължавали да я обичат — единият с по-голям успех от другия; но Тингочо, като намерил мека почва във владенията на кумицата си, започнал така да копае и да я обработва, че бил налегнат от зла болест, която след няколко дни се влошила дотолкова, че той не могъл да издържи и се поминал. А през нощта на третия ден след кончината си (вероятно защото не е имал възможност да го стори по-рано) той, съгласно даденото обещание, се явил в стаята на Меучо, който спял дълбоко, и го повикал. Меучо се стреснал и запитал: „Кой си ти?“ Оня му отвърнал: „Аз съм Тингочо, върнах се при теб съгласно даденото ти обещание, за да ти съобщя някои новини за оня свят.“ Като го видял, Меучо се поизплашил, но скоро се съвзел и отвърнал: „Добре си ми дошъл, братко!“ После го запитал дали е погинал. Тингочо отвърнал: „Погинало е нещо, което не се връща; щях ли да дойда при теб, ако наистина бях погинал?“ Тогава Меучо казал: „Не става дума за това; искам да знам дали си попаднал сред душите, осъдени на вечни мъки в огъня на ада.“ Тингочо отвърнал: „Не, аз не съм там, но мога да ти кажа, че заради извършените от мен грехове съм осъден на тежки, страшни мъчения.“ Тогава Меучо започнал да го разпитва най-подробно какви наказания биват налагани там за извършените тук грехове и Тингочо му разказал всичко.

После Меучо го запитал дали би могъл да направи нещо за него тук, на земята; Тингочо отвърнал, че Меучо може да се разпореди да служат за упокоение на неговата душа литургии, да чете молитви и да дава милостиня, защото всичките тия неща много помагат на мъртвите, дето са на оня свят. Меучо казал, че ще направи всичко на драго сърце, а когато Тингочо се наканил да си тръгне, Меучо си спомнил за кумицата, подигнал глава и възкликнал: „Ха, добре, че се сетих! Ами я ми кажи, Тингочо, какво наказание ти наложиха, задето спеше с кумицата си, докато беше на тоя свят?“ Тингочо отговорил: „Братко мой, като отидох там, посрещна ме един, който, както разбрах, знаеше наизуст всичките ми грехове; той ми заповяда да отида на едно място, където аз оплаквах в най-страшни мъки всичките си грехове и където срещнах мнозина като мен, осъдени на същите мъки; докато стоях там, спомних си какво бях направил с кумицата и тъй като очаквах да ми наложат за тая работа още по-тежко наказание от това, което ми беше вече наложено, треперех от страх, макар че отвсъде ме пареха пламъците на един голям огън. Един, дето беше до мен, забеляза това и ме запита: «Какво повече си направил от всички, дето са тук, та хем стоиш в тоя огън, хем трепериш като лист?» Аз му казах: «О, друже мой, умирам от страх в очакване да бъда съден за друг голям грях, който извърших някога.» Той ме запита какво съм направил и аз му отвърнах: «Ето какъв грях сторих: спах с една моя кумица, спах така, че сам се закопах.» Тогава оня започна да ми се подиграва и ми каза: «Хайде, глупако, не се бой, тук никой не държи сметка за кумиците!» Като чух това, аз се успокоих.“
След като изрекъл тия думи, понеже вече съмвало, Тингочо казал: „Сбогом Меучо, аз не мога да остана повече при теб“ и изведнъж изчезнал. Щом чул, че на оня свят никой никому не държи сметка за кумиците, Меучо почнал да се присмива на собствената си глупост, която станала причина той да пощади не една кумица; оттогава той се простил със своето невежество и в това отношение станал много по-мъдър. Ако брат Риналдо е знаел за тая работа, нямало да умува толкова много, когато скланял любимата си кумица да изпълни неговите желания.

Когато кралят завършил своята новела, лъхал лек ветрец, тъй като слънцето вече клоняло към заник; и понеже нямало кой друг да разказва, той станал, свалил венеца от главата си и го положил върху главата на Лаурета с думите:
— Мадона, с тоя лавър, чието име носите, аз ви увенчавам за кралица на нашата дружина; и така, бидейки вече повелителка, отдайте своите разпореждания за онова, което смятате, че ще бъде нужно за утеха и удоволствие на всички — и отново седнал.
След като станала кралица, Лаурета викнала сенешала и му заповядала да се разпореди масите да бъдат сложени за вечеря тук, в тая прелестна долина, но по-рано от обичайния час, та да могат да се приберат навреме в двореца; после му обяснила какво да върши, докато тя е кралица, и се обърнала към дружината със следните слова:
— Вчера Дионео пожела днес да разсъждаваме за това как жените лъжат своите съпрузи; но аз не искам да си помислите, че съм като ония кучета, дето само ръмжат и се заяждат, и че желая тозчас да си отмъстя; иначе веднага бих заповядала утре да разсъждаваме за това как мъжете мамят своите съпруги. Но нека оставим настрана този въпрос! И така, аз решавам всички да си помислят и да се приготвят да разказват за това _как всеки ден жените лъжат мъжете си или мъжете — своите жени или как мъжете един друг се мамят_; вярвам, че тия разкази ще бъдат не по-малко приятни от новелите, които чухме днес.
След тия думи тя станала и разпуснала дружината до часа за вечеря. Дамите и младежите също станали; едни нагазили боси в бистрата вода, други тръгнали да се разхождат по зелената поляна под стройните кичести дървета, а Дионео и Фиамета дълго време пели за Арчит и Палемон*; така всички прекарали времето до вечеря, за най-голямо свое удоволствие, сред най-различни и приятни забавления. А когато дошло време да вечерят, те насядали около сложените край езерцето маси и се нахранили спокойно и весело, сред песента на хиляди птички и под свежия полъх на лекия ветрец, който идел откъм хълмовете. Когато масите били раздигнати, те се поразходили още малко из китната долина, след което (слънцето още не било залязло) по волята на кралицата се отправили с бавна стъпка към обичайния си пристан, шегувайки се и бъбрейки за най-различни неща — както за тия, за които вече разказвали, така и за други. Стигнали в прекрасния дворец по тъмно, прогонили умората от краткия път е помощта на студени вина и сладкиши и почнали да играят около прекрасния водоскок ту под звуците на гайдата на Тиндаро, ту под звуците на други инструменти. Накрая кралицата заповядала на Филомена да изпее една канцона и тя започнала така:
[* _Арчит и Палемон_ — герои от поемата на Бокачо „Тезеида“ — те са влюбени в Емилия, роднина на гръцкия цар Тезей, и се бият на дуел, за да решат на кого да принадлежи тя.]

О, морни мои дни!
Дали ще мога да се върна пак.
отдето ме отвлякоха злини?

Без друго аз не мога, тъй изгаря
гръдта ми туй желание
да бъда (морна аз!), където бях,
о, благо мое, отдих мой и вяра,
и разтушаващо дихание,
че ти кажи: от други ме е страх;
надежда дай, синьоре, тя е зрак,
утеха за духа в здрачевини.

Не мога да опиша таз наслада,
която ми гори душата,
че нямам денем, нито нощем мира;
а слух и зрение без миг пощада
с такава сила непозната
накладоха у мен пожар без спира,
че той изцяло ме побира.
Не може друг да ме теши, че как
той добродетел в мен ще съхрани.

О, хайде, казвай, ще ли те намеря
отново, как, кога,
да те целуна мъртва по очите?
Кажи ми, ще ли дойдеш като вчера,
о благо мое, и сега
със думите веднага, а пък в дните
безкрай да бъдеш утешител драг,
без грижа, че Амур ще ме рани?

И ако нявга дойдеш пак при мене,
ще бъда ли безумна,
да си отидеш пак да те оставя?
Ще те държа уста в устата слени
дордето мога, о, дордето клюмна
и своето желание удавя;
за друго дума да не става;
ела веднага и ме прегърни,
че като си помисля, пея чак.

Тази канцона накарала дружината да си помисли, че Филомена е обзета от нова и щастлива любов; и тъй като думите й подсказвали, че тя я изживява много по-дълбоко, отколкото дава вид, всички отсъдили, че Филомена трябва да е много щастлива, а някои дори й завидели. Когато дамата свършила своята песен, кралицата се досетила, че на другия ден е петък, затова се обърнала любезно към всички и им казала:
— Благородни дами й младежи, вие знаете, че утрешният ден е посветен на мъките и страданията на нашия Господ Бог; ако си спомняте, когато Неифила беше кралица, ние прекарахме тоя ден най-благочестиво и отложихме нашите забавни разкази; същото направихме и през следващия ден — събота. Затова, желаейки да последвам благочестивия пример, който ни бе даден тогава от Неифила, аз мисля, че ще бъде по-прилично, ако утре и други ден се въздържим от нашите забавни разкази, както направихме и миналия път, и си припомним онова, което през тия два дни е било извършено за спасението на нашите души.
Благочестивите слова на кралицата допаднали на всички; когато тя разпуснала дружината, било вече доста късно и всички се прибрали да почиват.

Facebook Comments