magnifisonz.com /
Ана Маняни e първата италианска актриса, носителка на „Оскар“. Тя е известна с ролите си на обикновена жена от предградията.
Родена е през 1908 г. в Рим. Била незаконно дете на 21-а годишната шивачка Марина Маняни, а за баща й се предполагало, че бил от Александрия, Египет. Майката регистрира раждането на дъщеричката си Анна-Мария – с баща неизвестен и скоро се преселва в Египет, за да последва новия си съпруг – заможен австрийски бизнесмен. Тя оставя момиченцето на грижите на баба му и петте лели, които живеят в католически бедняшки квартал на Рим.
Когато става богата и известна, актрисата възлага на една агенция да издири кой е баща й. Уведомяват я, че е калабриец, някой си господин Дел Дуче. Тогава тя маха с ръка: „Зарежете, за бога, ще си помислят, че съм незаконна дъщеря на Мусолини!“ и се отказва от по-нататъшни действия. Известно време Анна Маняни учи в колеж на френски монахини, а след това в школа за декламация в академията „Санта Чечилия“. За да постъпи в „Академията за драматични изкуства“ в Рим й се налагало да работи в кабарета и нощни клубове. След това за известно време се присъединява към пътуваща театрална трупа. Открива я режисьорът Гофредо Алесандрини, който по-късно става неин съпруг, но не за дълго. Ана Маняни прави своя дебют в киното през 1933 г. във филма „Сляпата жена от Соренто“.
През 1941 г. изпълнява главната роля в „Ученичката Тереза“ на Виторио де Сика. С „Рим – открит град“ , филм на Роберто Роселини, тя постига световна известност. След като за този филм получава „Златна палма“ в Кан, Роселини оповестява на целия свят, че в лицето на Анна Маняни седмото изкуство се е сдобило с изключителна актриса. Вулканична в личния си живот не по-малко, отколкото на екрана, Анна Маняни е призната за най-голямата италианска актриса на всички времена. Тя често изиграва чувства, които варират от душевно страдание към весела еуфория: динамична домакиня в „Депутатката Анжелина“ , която повежда битка срещу черния пазар в следвоенна Италия; селска идиотка в „Чудото“ , прелъстена от непознат; агресивна майка в „Най-красивата“ ; силна вдовица на шофьор на камион в „Татуировка с формата на роза“ , нейният първи холивудски филм, написан специално за нея от Тенеси Уилямс. Филм, с който тя става първата италианска актриса, която печели награда „Оскар“ – през 1955 г. Наградата е за най-добра женска роля. Антизвезда и чужда на всякаква суета, актрисата дори не отива да си получи ценната статуетка. За ролята си в „Татуираната роза“ Ана Маняни получава още няколко награди, между които „Златен глобус“.
Други филми с нейно участие са : „Тайната на Санта Виктория“ , „Любов“ на Роселини, „Земята трепери“ на Висконти, „Златната карета“ на Реноар, „Сестра Летиция“ , „Дивият вятър“ , „Ад сред града“ и други.
Един от най-известните филми на Пазолини е „Мама Рома“ , който я прави световноизвестна звезда. Роселини отваря пред Ана Маняни вратите на световния успех, ставайки неин партньор и в живота. Те се влюбват на снимачната площадка. Страстта им ги подтиква да работят още заедно. Така се ражда „Човешкият глас“ по текст на Жан Кокто – телефонен монолог на една жена с любовника й, който иска да я изостави. Роселини обикаля стаята и снима своята муза, използвайки кинокамерата като микроскоп. Изпълнението на Анна Манянни е покъртително. Етюдът влиза като новела във филмовия диптих „Любов“, но по ирония на съдбата, точно когато продукцията се появява по екраните, настъпва разривът. Защото режисьорът е срещнал красивата шведска актриса Ингрид Бергман. От това предателство Маняни така и не се съвзема. От кратката си връзка с италианския актьор Масимо Серато актрисата има син – Лука.
„Майка ми беше труден човек, защото не се доверяваше на никого за своето изкуство – припомня синът й. – Отношенията между артист и режисьор според нея трябваше да се основават на дискусията“. „Не съм удобна актриса. Не съм от онези нежни личица, които нищо не говорят, затова можеш да ги накараш да кажат каквото и да е. Не съм кукличка, която ще стои там, където я сложиш“ – казва самата Маняни за себе си. С над 50 филма в актива си, тя е безспорната прима на Апенините. Може би Маняни би заслужила и втори „Оскар“, ако не била отхвърлила ролята в „Чочарка“ на Де Сика. Ето какво обяснява по този повод голямата актриса: „Откакто Карло Понти откри, че персонажите, които винаги съм играла, може да ги играе и София Лорен, за мен няма място в киното. Отказвайки „Чочарка“, загубих 300 000 долара. Но как бих могла да приема?! Струва ли ви се възможна идеята да съм майка на София?“. Именно Маняни подсказва на Де Сика да даде на Лорен ролята на майката, а не на дъщерята. „Ако аз бях майката, бих искала за дъщеря във филма Брижит Бардо.Намирам я за много симпатична“ – заявявя навремето Маняни, наливайки масло в огъня. Малко преди да угасне от рак през 1973, 65-годишната актриса продължава да снима. Фелини, който винаги я е обожавал, успява да работи с нея едва в един-единствен филм – „Рим“, през 1972. Там Маняни се мярка само за няколко секунди в ролята на самата себе си.
От биографията на великата актриса, преиздадена за нейната стогодишнина, в родината й са продадени над 300 000 копия. На 15-тото издание на фестивала „Любовта е лудост“ във Варна през 2007 г. внучката на кинозвездата – Оливия Маняни, тръгнала по стъпките на прочутата си баба, изпълни главната роля във филма „Мария Венера“
Каква жена е Ана Маняни разказва Марлон Брандо в мемоарите си. Той е на 36, в разцвета на силите и славата си, когато режисьорът Сидни Лъмет му предлага главна роля във филма „Бегълци“ по пиесата на Тенеси Уилямс „Орфей слиза в Ада“. За негова партньорка е избрана италианската звезда с вече позалязваща кариера Ана Маняни, направила преди години незабравими роли в култовите филми „Мама Рома“ на Пиер Паоло Пазолини и „Рим – открит град“ на Роберто Роселини. Всички знаели, че Маняни е луда, демонична жена, а до Марлон бил достигнал слухът, че освен всичко друго, в момента партньорката му изпитва панически ужас от възрастта и търси утеха в обятията на млади мъже. Затова докато снимали, актьорът старателно избягвал да общува с нея извън това, което работата му налагала.
Една вечер обаче тя успяла да го спипа в апартамента му в хотел „Бевърли Хилс“ и се нахвърлила да го целува. Той не искал да я обиди, като я отблъсне грубо, затова в началото любезно отговарял на целувките й. Тя обаче не го пускала. „Опитвах се да се отдръпна, но тя се вкопчваше в мен още по-силно и доста болезнено хапеше устната ми, докато се опитваше да ме избута към леглото. Гледах в очите й и забелязах, че е в някакъв транс – като хунския вожд Атила по време на атака. Накрая болката стана толкова силна, че за да я отблъсна, я хванах за носа и го стиснах с всичка сила. Това я стресна и успях да избягам“.Легендарният мъжкар, машината за секс Брандо едва успял да избяга от лапите на римската вълчица Ана Маняни. Ето каква жена е тя.
Възрастта обаче нямала нищо общо. Маняни винаги си е била такава. Наричат я „италианската Едит Пиаф“, понеже детството й е обгърнато в тайнственост. Незаконно дете на шивачка и неизвестен баща (според някои слухове египтянин от Александрия, според други – италианец от Калабрия), тя е родена в Рим, живее в Рим и умира в Рим. Майка й Марина я изоставя, когато е още бебе, и заминава за Египет при свой любовник (а може би при бащата на Ана?), а малката е отгледана от баба си, чичо си и четирите си лели в крайна мизерия. По-късно, вече тийнейджърка, Маняни пътува до Египет и се среща с майка си, която обаче вече има ново семейство и й дава да разбере, че тя не може да стане част от него. Двете се срещат отново след години, когато Марина е вече възрастна и Ана се грижи за нея и дори й купува къща.
Маняни от дете пее из кабаретата, пътува из страната с малка трупа, с която изнасят любителски представления, а после благодарение на свой приятел актьор успява да се запише в театралната академия, където изкарва само една година. Един от най-известните тогава млади театрални режисьори веднага забелязва изключителния й талант и я кани в трупата си, с която Маняни пътува до Южна Америка и Аржентина. През 30-те години тя е истинска звезда на римската театрална сцена и се омъжва за един от най-красивите мъже в Италия по онова време – Гофредо Алесандрини, режисьор, продуцент и актьор, бивш лекоатлет и – забележете – роден в Кайро, Египет. Между другото, тайнствената „египетска“ нишка, която се промъква в живота на Маняни, така и не намира своето обяснение. Нейни близки приятели твърдят, че всъщност самата Ана също е родена в Египет, а не в Рим. В свое интервю тя обаче отрича.Актрисата отдавна иска да се пробва в киното, но мъжът й със скандална откровеност й заявява, че не е достатъчно красива. Освен това Маняни е известна с ненавистта, която изпитва към грима и към модата. Разбиранията й за елегантност стигат най-много дотам да облече черна рокля и да си сложи визонова наметка.
По време на Втората световна война Ана, напук на мнението на мъжа си, снима доста малки роли в различни филми. Успява и набързо да съсипе брака си, като се впуска в бурна афера с 9 години по-младия от нея актьор Масимо Серато и дори му ражда син – Лука, единственото дете на актрисата, което още в бебешка възраст развива полиомиелит и остава в инвалидна количка през целия си живот. „В момента в Рим има пет случая на полиомиелит и един от тях е вашето дете“ – казват й лекарите. Ана, която е изключително суеверна, е убедена, че това е отмъщението на съдбата заради изневярата й. Като капак на всичко бащата на Лука отказва да поеме отговорност за сина си и напуска Ана.
През 1945 г. Маняни получава предложение от известния режисьор Роберто Роселини да се снима във филма му „Рим – открит град“ в ролята на бременна млада жена, застреляна от нацистите. Ролята не е голяма, но актрисата усеща, че всъщност е най-силната от всички, предлагани й до този момент. Времената са тежки и целият екип работи без хонорар. Финансирането се свежда до осигуряването само на най-необходимата техника.
Роселини е като ударен от гръм, когато вижда лицето на Маняни, запечатано върху лентата. „Къде беше досега? Защо не си изиграла всички главни роли в киното?“ – пита я той. Ана му спестява мнението на бившия си мъж, че не е достатъчно красива за киноактриса. За разлика от днес никому неизвестния Гофредо Алесандрини, Роселини е убеден, че Маняни е най-кинематографичната актриса в цяла Италия. „Ти си Италия. Ти си Рим. Ти си вълчицата майка на Рим – стара като света, вечна“ – казва й той. La Lupa, Вълчицата, се превръща в нейно прозвище, което я съпътства през целия й живот. Думите на Роселини разбиват на пух и прах нейната дълбока вътрешна неувереност, трупана през годините, и от този момент тя обича да казва, че само талантливият може да оцени таланта, не и посредственият.
Вълчицата пада в краката на Роселини. Тя се влюбва диво в него, понеже никой мъж до този момент не бил успял да проникне с такава увереност в истинската й природа и да види силата й, примитивната красота на грубите й черти, на мрачния блясък в очите й, на вулгарния й смях. Тя буквално се чувствала преродена.
Когато надуши друга около него, Ана получава хипохондрични кризи, вдига скандали, чупи чинии, не спи по цели нощи, обикаля площадите на Рим и древните руини и храни бездомните котки.
По това време Роселини, само година по-голям от нея, е женен и има две деца, едното от които развива перитонит и умира. Така се случва, че именно преживените трагедии с децата им най-силно сближават Роселини и Маняни. Но също и голямата слава, която им носи общият им филм. „Рим – открит град“ не само има добър финансов успех, но и печели номинация за Оскар за сценарий и отваря вратите на Ана към световното кино, дори към Холивуд.
Тя се снима с Бърт Ланкастър във филма „Татуираната роза“ и става първата италианска актриса, спечелила Оскар въобще, а Ланкастър казва в интервю, че това е най-великата актриса, с която някога си е партнирал. Между другото, Ана въобще не удостоява с присъствието си церемонията по връчването на Оскарите, убедена, че няма да спечели. Когато неин приятел я събужда по телефона с новината, че е победила, тя му изкрещява: „Ако се шегуваш с мен, ще те намеря където и да си и ще те убия със собствените си ръце!“
Маняни е на 40, когато изживява истински звездния си период. Всички я искат, а единственият, когото тя иска, е Роселини. Постепенно нейната любов се превръща в твърде тежко бреме. Тя обича като вълчица, ревнува като вълчица и вие като вълчица, когато я хванат дяволите. Роселини обаче не е мъж, който ще промени начина си на живот заради една жена. Връзката им е изключително трудна. В един момент тя решава да отказва роли, за да е непрекъснато с него. Отказва да се снима във филм на Фелини и дори е на път да откаже ролята в „Мама Рома“ на Пиер Паоло Пазолини, другия италиански гений на киното. Когато разказва на Роберто каква роля е отхвърлила, той й удря шамар. „Веднага му се обади и кажи, че приемаш“ – заповядва й той. Ана послушно се обажда на Пазолини и тази роля се превръща в една от най-силните в кариерата й. По-късно пропуска много шансове по този глупав и спонтанен начин. Режисьорът Франко Дзефирели разказва как й предложил главната женска роля в своята постановка на „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби, убеден, че е написана за нея. Маняни високомерно му отговорила да не я занимава с „американски простотии“, а след като гледала готовото представление, отишла зад кулисите и се нахвърлила върху него: „Копеле! Трябваше да ме принудиш! Да ме удушиш! Да ме шамаросаш, както правеше Роселини… Той знаеше как да се държи с патка като мен!“
Маняни притежава страстна и порочна склонност да се самоизяжда и дори да се саморазкъсва, но по-лошото е, че прави това и с другите. Не става въпрос за вечните й кавги с таксиметровите шофьори в Рим, за махленските разправии със зарзаватчиите на пазарите, за драматичните й депресии, по време на които сънува пророчески според нея сънища за собствената си смърт. Онова, което истински не й дава мира, е манията й по Роселини. Маняни е фанатичка в любовта – всичко или нищо, сега или никога, на живот и смърт. Той отказва дори да живеят непрекъснато заедно, иска да си има свое място. Ана е обсебваща и когато се разбеснее, превръща живота му в ад. Иска непрекъснато доказателства за любовта му, верността му и държи да е единствена на трона. Когато надуши друга около него, получава хипохондрични кризи, вдига скандали, чупи чинии, не спи по цели нощи, обикаля площадите на Рим и древните руини и храни бездомните котки. Роселини се притеснява за нея, търси я, утешава я, а после дори й помага да занесе някои от бездомните котки у дома и я приспива като бебе. И това се повтаря отново и отново. С напредване на възрастта започва да се кара и с другите режисьори, с които работи. Според нея е съвсем в реда на нещата да напусне снимачната площадка, за да чисти уличните котки от бълхи. Или да засипе режисьора с ругатни и заплахи, че ще си тръгне, задето е взел некадърен актьор с връзки за някоя роля.
Всеизвестен е скандалът около филма „Чочарка“. Големият италиански писател Алберто Моравия пише едноименния си роман, мислейки именно за Ана Маняни. По-късно обаче правата за филмиране са купени от продуцента Карло Понти, който настоява ролята на дъщерята да бъде дадена на тогава 26-годишната София Лорен, негова любовница, а по-късно и съпруга. „Пак ли тая! – развикала се Маняни на най-грубиянския римски жаргон, разгневена от натрапването на Лорен. – Тая ли трябва да е момичето, дето мароканците го изнасилват? Тя става най-много за ролята на майката, и без друго е отдавна отбита“.
Ана отказва да участва, а Лорен наистина изиграва ролята на майката в „Чочарка“ и взема за нея първия си Оскар. Карло Понти обаче си отмъщава жестоко на Маняни, като „открадва“ имиджа й и го „подарява“ на жена си. Лорен в „Чочарка“ има същите гарвановочерни, винаги разрошени коси, същия порив, същия нахален и страстен тон, същия поглед… Франко Дзефирели нарича това пладнешки обир и твърди, че Ана Маняни така и не успяла да се съвземе след тази кражба. Истината обаче била, че Маняни не можела да се съвземе от раздялата с любовта на живота си Роберто Роселини. Кой се страхувал от селското момиче София Лорен! Във всеки случай не и Вълчицата от Рим.
Роселини напуснал Маняни още през 1949 г., уморен до смърт от нея и драмите й. Пък и на хоризонта за него вече била изгряла друга звезда. Един ден година по-рано той получил необикновена телеграма: „Скъпи г-н Роселини, гледах филмите ви „Рим – открит град“ и „Паиза“ и изключително много ги харесах. Ако имате нужда от шведска актриса, която говори много добре английски, не е забравила немския, не е много сигурна във френския си, а на италиански знае само ti amo (обичам те – б.а.), аз съм готова да дойда и да снимам филм с вас.“ Телеграмата е подписана от Ингрид Бергман, една от най-големите звезди в края на 40-те, предизвикала фурор с филма „Казабланка“, където играе с Хъмфри Богарт.
е е ясно как и дали Ана Маняни е разбрала за телеграмата. Може би са проработили нейните ясновидски способности, а може би всяка жена усеща кога една любов си отива. Известно е само, че Маняни поканила Роселини на обяд в изискано заведение, поръчала любимата му паста, като поискала да я донесат много гореща, грижливо я подправила с още зехтин, песто, домати и много пармиджано, докато бъбрела за това и онова, а после директно изсипала чинията върху главата му пред очите на цялото заведение. Станала и си тръгнала.
Бергман била с осем години по-млада от Маняни. Класическа красавица и класическа холивудска звезда, тя обаче имала съдба, доста сходна с тази на италианката. Майка й починала, когато била на две, а баща й – когато била на 12. Тя е отгледана от роднинско семейство, подкрепило мечтата й да стане актриса. На 21 години Ингрид се омъжва за известен и богат шведски зъболекар, ражда първото си дете, дъщеря си Пиа, и скоро след това заминава за Холивуд по покана на известния продуцент Дейвид Селзник за филма „Интермецо: Една любовна история“. Първоначално Селзник никак не я харесал, виждайки я на живо. „Много лош английски, прекалено висока, с немско име, прекалено тънки вежди“ – отсякъл, но все пак й дал шанс. Филмът имал гигантски успех и предсказал онова, което по-късно наистина се случило с Ингрид Бергман след „Казабланка“, а именно – превръщането й в голяма звезда. Освен това тя била изключително скромна, порядъчна, мила. Нищо общо с разрушителните страсти на Маняни. Бергман излъчвала хармония, светлина. Била истински ангел, а и хипнотизирала камерата, притежавала сияеща фотогеничност. Роселини нямало как да не забележи това. Веднага я поканил за главна роля в новия си филм „Стромболи, земя на Бога“, при това на мястото на Маняни. И как не, след случката с пастата! Двамата заминали за остров Стромболи да снимат филма около намиращия се там едноименен активен вулкан.
Римската вълчица не можела да остави нещата така и след като не спала една седмица и като лунатичка кръстосвала Рим през нощта, съпровождана от мяукащи котки, измислила своя реванш – обадила се на своя приятел режисьора Уилям Дитерле, двамата набързо скалъпили продукция, наречена „Волкано“, и заминали да я снимат на съседния на Стромболи остров Волкано. Нещата обаче вече били предрешени. По време на снимките Ингрид Бергман забременяла от Роселини и скоро след това двамата сключили брак, който продължил осем години и от който се родили три деца (едно от които е известната актриса Изабела Роселини, муза на Дейвид Линч и др. – б.а.).
Ингрид била щастлива. Бракът й с режисьор като Роселини я измъкнал от глуповатите роли в холивудски филмчета и я превърнал в истинска киноикона. Роберто бил свободен, щедър, дори и когато нямал пари, силен и й давал кураж – също както и на Ана преди. Между другото, Роселини и Маняни някак успели да запазят приятелството си. Изабела Роселини разказва, че понякога баща й я вземал със себе си и двамата ходели на гости на Ана, но малката се страхувала да погледне вълчицата в очите и затова си спомня най-добре… обувките й.
С времето и Бергман, и Роселини съзнават, че няма да издържат дълго заедно. Тя усеща, че той има нужда от бури, битки, страсти. Починал си от торнадото Маняни и скоро тя започнала да му липсва – темпераментът й, скандалите, гласът й дори. Скандинавското хладнокръвие на Ингрид, съвършената й красота, трите й Оскара, отдадеността й на децата започнали да му дотягат. Като повечето италианци той всъщност имал нужда по-скоро от женска, от самка, не от съвършена, блестяща съпруга, пък била тя и звезда.
Развръзката дошла по естествен начин, когато Роселини заминал за Индия по покана на Джавахарлал Неру, първия министър-председател на Индия след падането на колониализма, който искал от него да съживи филмовата индустрия в страната. Докато съживявал индустрията, Роселини се влюбил – в индийката Сонали Дасгупта, актриса и сценарист – и предизвикал нечуван скандал, допускайки връзката им да стане явна, макар че Сонали била омъжена, с деца. Възмутен от начина, по който Роселини съживил индустрията, Неру го изгонил от Индия, но Сонали Дасгупта била толкова влюбена, че зарязала семейството си и заминала с Роселини за Италия. Тя някак успяла да получи развод, той също и се оженили в Мексико през 1957 г. Около година по-късно Ингрид Бергман пък сключила брак с театралния продуцент Ларс Шмид, нейния трети и последен съпруг.
И двете музи в живота на Роберто Роселини – доброто и лошото момиче – си отиват от рак, при това на почти една и съща възраст. Маняни е на 65, а Бергман – на 67 години. Ана е убедена, че сама е предизвикала болестта си с лошото си нередовно хранене, кафетата и цигарите, патологичната си инсомния и чудовищната си импулсивност – нейното проклятие, но и нейната сила.
Когато Ана Маняни умира, до леглото й неотлъчно са Роберто Роселини и синът й Лука. Тя стиска в длан малък диамант, подарен й от Роселини в най-хубавите години на тяхната любов. „Усещам го как диша – казва. – Все едно държа къс от луната“. Така и не се разделя с него. Погребана е в семейната гробница на Роселини. Ингрид Бергман пък се бори цели осем години с рак на гърдата и по време на болестта си снима някои от най-известните си филми. Отива си точно на рождения си ден, а по нейно желание прахът й е разпръснат над морето в родната й Швеция.
Публикуваме разговор с италианската актриса Ана Маняни (1908-1973 г.) от книгата с интервюта „Прототипове” на журналистката Ориана Фалачи. Голямата актриса Ана Маняни, икона на неореализма в киното, станала известна с филма „Рим, открит град”, споделя с читателите размислите си за любовта, за своето недоверие към интелектуалците, за важните неща, които придават смисъл на човешкия живот.
Въпрос на Ориана Фалачи: Преди време прочетох едно изречение, което било казано от Вас – „Любовта е нещо, което ме смущава, което ми досажда. Любовта е като празен омагьосан кръг и най-накрая в ръцете ти не остава нищо…”
Ана Маняни: Трябва да съм го казала в момент на депресия. Любовта сама по себе си, докато трае, никак не ми досажда. Тя дава смелост, сигурност, помага на човека да преодолява дребнавостта. Вярвам в любовта. Само в така наречената голяма любов никога не съм вярвала. Дайте ми пример за голяма любов, действително голяма любов с имена, адреси, не легенди и аз ще повярвам. Виждате ли? Мълчите.
Скъпа моя, голяма любов не съществува, това са фантазии на измамници. Има само малка любов, която трае по-дълго или по-кратко време. Затова винаги, когато съм обичала някого, не съм вземала това много сериозно. Обичала съм, била съм дяволски ревнива, но съм знаела, че някога ще свърши. А когато свърши – човек малко си поплаква, но после минава. След два-три месеца го срещаш на улицата и ти се струва невероятно, че заради него не си спала и си проливала сълзи…
Това е необикновено, госпожо Маняни, Вие имате такъв, такъв мъжки характер. Винаги казвате, че цените повече мъжете, отколкото жените: „Ако трябва да харесвам някоя жена, тя трябва да има, така да се каже, мъжки характер и достойнство.” А сега говорите така, сякаш имате доста лошо мнение за мъжете.
Никакво мнение нямам. Факт е, че жени като мен клонят единствено към мъже, в които виждат по-горестоящи личности. А аз никога не срещнах мъж, чиято личност да бъде способна да надвиши моята. Още не съм намерила някого, който да бъде способен да ме управлява.
Винаги съм намирала мъже – как да ги определя, – мили, сърдечни. Ах, боже, разбира се, че се плаче и за такива, но това са дребни сълзи. Невероятно е, но единственият мъж, за когото не плаках с дребни сълзи, беше моят съпруг Гофредо Алесандрини. Единственият, когото безусловно уважавам и на когото съм, колкото и банално да звучи, напълно предана. Когато го видя, винаги изпитвам голяма нежност.
Много добре си спомням, че веднъж ми казахте: „Не понасям глупците. Предпочитам подлеца пред глупеца. А също така не понасям и интелектуалците. Интелектуалците толкова рядко са интелигентни, интелектуалецът е едно, а интелигентният човек – друго.” Защо тогава сте непрекъснато между интелектуалци? А Тенеси Уилямс, Вашият голям приятел, как ще го определим?
А, Тенеси! Тенеси е дете с детска душа и свръхчовешка доброта – интелигентен мъж в онзи смисъл, в който говорих. Когато съм с него, никога не водим интелектуални разговори, говорим за обикновени неща, за лични работи. За разлика от него интелектуалците мелят все едно и също. Това са много досадни хора, никога не са великодушни – неспособни да простят, да разберат, да се поучат от другите. Срещала съм се с тях, продължавам да се срещам и сега, това е истината. Но това спада, всъщност спадаше, към моето съмнително намерение да не живея така изолирано, да не правя от себе си свещено чудовище, да потискам лошия си нрав.
Слушайте, Ориана! Цял живот хората ме измъчват с това, че съм надменна, арогантна, дива и невъзпитана, че имам лош нрав. „Ана, така не се говори”, „Ана, така не се постъпва”. Стигнах толкова далеч, че започнах с тази безсмислица, която се нарича „да се поправиш”! Или може би имам – кажете ми, – може би имам лош характер?
Бих казала, че имате характер. Всички хора с характер имат лош характер. Хората непрекъснато заменят уважението към собствената си личност и смисъла на справедливостта с лош характер… Винаги съм си представяла, че на сцената бихте били прекрасна Лейди Макбет или Маргарита Готие. Но винаги, когато съществува такава възможност, Вие се скривате като охлюв в черупката си. Изглежда, че се страхувате.
Какво говорите, миличка. Страх? Не искам да играя в театъра само поради това, че театърът взема на човека целия му живот – а за мен това е моят син. Моят син стои пред театъра. Твърде дълго бях откъсната от него, за да мога отново да го напусна. Има жени, които успяват да съгласуват тези две неща – семейството и кариерата, но аз не мога. Детето е като кутре, трябва да го държиш близо до себе си, ако искаш да се привърже към теб. Но внимавайте, ако искате да ме превърнете в благородна майка с голямо сърце – ще Ви удуша!
Няма да ме удушите. Никак не съм убедена, че имате голямо сърце! Знаете ли какво ми идва наум – във Вашия свят има твърде малко място – всъщност само за Ана Маняни и за нейния син.
Ами. Вярно ли е? Гледай я ти маймуната! И какво мислите, че съм аз? Робот със сърце от изкуствена материя?
Дори на сън… Вие сте Ана Маняни. А Ана Маняни е това, което сама ми казахте преди около половин година във Венеция. Бяхте на леглото, разрошена като Медуза на Бенвенуто Челини, глезехте се с едно от своите бижута и мърморехте: „Тази Маняни е личност, която не мога да понасям, никак не ми харесва. Но е симпатична, събужда у мен нежни чувства…” А след това казахте: „Когато се моля…”
Да, обожавам бижутата. Но предпочитам да ги държа в ръката си, отколкото да ги слагам на себе си. Ах, това чувство, когато държите в дланта си диамант! Струва ви се, че ще ви изгори кожата, че гори, че диша. Като че човек държи в ръката си парче луна…
А след това казахте: „Когато се моля, така ми е жал за мене.” Наистина ли се молите, госпожо Маняни?
Само подред. Никога не ми е жал за самата мене, презирам съчувствието, особено към собствената личност. Това е чуждо изказване или сте си го измислили. Да се моля?… Да, моля се. Та нали трябва да съществува нещо по-висше от мен. Бог, това всъщност е съзнанието. А аз съм се справила със съзнанието си. Грешки съм направила доста, но лоши постъпки – никога. Не забравям несправедливостта, често изобщо не мога да я простя, но не отмъщавам. Отмъщението е нещо вулгарно, също като злобата… И всичко това ми дава лъвска сила. Такава сила, че от нищо не се страхувам.
Но все пак и Вие трябва да се страхувате от нещо. Например от старостта. Не се ли страхувате от старостта?
Не, при условие, че мозъкът ми няма да остарее. Бръчките по лицето, те знаете ли, са поносими, особено когато човек е получил доста от живота, преди да са се появили. Но душевни бръчки, ужас!
А страхът от смъртта? И от нея ли не се страхувате?
Но да, разбира се, че се страхувам. Непрекъснато мисля за нея, за смъртта… Несправедливо е да умреш, щом си се родил. Да умреш, това значи да свършиш. Защо трябва да се свършва?
Човек би трябвало да има възможност да свърши едва тогава, когато реши да направи това, когато се умори, когато е спокоен и доволен, но не по-рано… Би трябвало да се умира със същата лекота и неведение, с каквито се идва на света… И знаете ли какво ще Ви кажа: може би по-справедливо е да се раждаме стари и да умираме деца. Виждате ли докъде стигнах? Сега вече непременно ще направите от мен трагична и угнетена личност. Но аз не съм трагична жена, аз съм… Ориана, какво съм всъщност аз?
Току-що написана книга. Толкова по-неясна, колкото по-често я четем. Но написана.
Хм, хм! Тези интелектуални думи! Ориана, не бъдете интелектуална, бъдете интелигентна! Е, какво мислите за мен?
Мисля, мисля, че сте това, което се казва „голям човек”, госпожо Маняни!