magnifisonz.com / 

Само за едно денонощие през 2007 година, киното се раздели с двама от най-големите си творци. В понеделник сутринта на 30 юли почива Ингмар Бергман, а късно през нощта на 94-годишна възраст си отива и италианският режисьор и сценарист Микеланджело Антониони. Признат за един от най-талантливите кинотворци в съвременната история, той беше наричан “баща на отчуждението и песимизма във филмите”. Кариерата му в киното продължи 60 години и през 1995 г. беше почетена с Оскар за цялостно творчество. Частично парализиран от претърпения през 1985 г. инсулт, режисьорът не можеше да говори, но се качи на сцената, за да приеме наградата си. Съпругата му Енрика Фико, която е с 41 години по-млада от него, тогава каза: “Микеланджело винаги се е стремял да отиде отвъд думите, да срещне тишината – тайната и силата на тишината.”

“Със смъртта на Антониони загубихме не само един от най-великите режисьори, но и господаря на съвременното кино”, заяви кметът на Рим Валтер Велтрони. Филмите на Антониони – общо 25 на брой, рядко уцелваха вкуса на масовата публика, която ги намираше за твърде странни и претенциозни. Но с “Приключението”, “Фотоувеличението”, “Отвъд облаците” и “Забриски пойнт” той се превърна в кумир на много кинотворци. Повечето филми на Анотниони се изучават в кинофакултетите по света като новаторство в езика на киното. “Червената пустиня”, “Фотоувеличение”, “Забриски пойнт” и “Професия репортер” са образец за работа с цвят, мизансцен и движения на камерата, каквито не са правени в киното към онзи момент.

Мартин Скорсезе нарече Антониони “поет с камера”, а преди да му връчи наградата Оскар за цялостно творчество Джак Никълсън заяви: “В празните и тихи пространства на света той намери метафори, които да осветят тъмните кътчета на душите ни, а в тях откри странна и ужасна красота – мрачна, елегантна, енигматична, натрапчива.”

Микеланджело Антониони е роден на 29 септември 1912 г. в градчето Ферара в североизточната част на Италия. Завършва бизнес и икономика в университета в Болоня, а след това известно време работи в банка. Впоследствие се занимава с писане на филмова критика за местен вестник, а през 1939 г. се мести в Рим и започва да работи като секретар за филмовото списание на фашистите, чийто редактор е синът на Бенито Мусолини.

Първият професионален досег на Антони с киното е през 1942 г., когато се включва в написването на сценария за филма на Роберто Роселини “Завръщането на пилота”. В следващите години той прави късометражни филми и продължава да пише сценарии. Първия си игрален филм – “Хроника на една любов”, Антониони снима през 1950 г. Успехът му по света обаче идва 10 години по-късно с “Приключението”. Филмът е посветен на отчуждението, на невъзможността на хората от модерното общество да общуват помежду си, на емоционалната им осакатеност. Главната женска роля се изпълнява от Моника Вити, която след излизането на филма се превръща в международна звезда. През следващото десетилетие тя споделя живота на режисьора и се снима в още три от филмите му – “Нощта” (1961 г.), “Затъмнението” (1962 г.) и “Червената пустиня” (1964 г.)

В периода 1964-1979 г. Антониони работи извън Италия. През 1966 г. във Великобритания той снима “Фотоувеличението”, а след 4-годишна пауза прави и “Забриски пойнт” в Калифорния. Филмът е озвучен от набиращата скорост група “Пинк Флойд” и става знаме на антиконформистки настроените младежки интелектуални движения по света.

През 1974 г. режисьорът снима “Професия: репортер”, в който главната роля се изпълнява от Джак Никълсън. Филмът е психо-криминале и разказва за репортер, който се опитва да смени идентичността си, взимайки името на мъртвец. След края на снимките Антониони се оттегля от киното за 5 години.

В интервю за италианско списание през 1980 г. на въпроса за кого прави филмите си той отговаря така: “Правя ги за идеалния зрител – себе си. Никога не бих направил нещо, което да не отговаря на моя вкус, само за да го покажа на публиката. Честно, не съм способен на това, макар толкова много други режисьори да го правят. И още нещо – за каква публика говорим? Италианската? Американската? Японската? Френската? Британската? Австралийската? Те са толкова различни една от друга.”

През 1981 г. Антониони снима филма “Обервалдска мистерия”, а на следващата година – “Идентификацията на една жена”. Инфарктът, който претърпява през 1985 г., го отделя от киното за почти 10 години. През 1994 г. Антониони – частично парализиран и общуващ посредством бележника си, започва да снима “Отвъд облаците”. Разтревожени дали режисьорът ще е в състояние да завърши филма, продуцентите привличат германския му колега Вим Вендерс и двамата работят в екип. “Отвъд облаците” е направен по сборника с разкази на Антониони и в него участват цял куп международни звезди – Джон Малкович, Джеръми Айрънс, Фани Ардан, Ирен Жакоб, Софи Марсо, Жан Рено и дори Марчело Мастрояни.

Последният филм на Антониони е френско-италианската копродукция “Ерос” от 2004 г., която той снима заедно с режисьорите Стивън Содърбърг и Уон Карвай.

Какво каза Антониони за киното

“Когато снимам филм, никога не мисля как точно искам да го снимам, просто го снимам.”

“Холивуд е като да бъдеш никъде и да не говориш с никого за нищо.”

“Започнах да проявявам свободата си преди много време. Сега за режисьорите е стандартна практика да нарушават правилата.”

“Не искам това, което казвам във филмите си, да звучи като предсказание или като анализ на съвременното общество… това са само усещанията, които имам. Аз съм най-малко спекулативният човек на земята.”

“Моята техника се променя от филм на филм и е изцяло инстинктивна. Никога не се ръководя от предварителни планове.”

”Живеем в общество, което ни принуждава да използваме готовите концепции и ние вече не знаем какво означават те.”

Когато снимам някоя сцена, ми е много трудно да кажа какво точно искам да покажа, но дори и да знам, винаги има разлика между това, което е в главата ми, и крайния резултат.”

Ингмар Бергман  е шведски театрален и филмов режисьор, сценарист и продуцент, определян като един от най-изтъкнатите автори в киното на всички времена.

Ингмар Бергман режисира над 60 художествени и документални филма за киното и телевизията, повечето от тях по свой собствен сценарий. Той е режисьор и на повече от 170 театрални постановки. Сред актьорите, с които работи често, са Лив Улман, Биби Андершон, Макс фон Сюдов, Ерланд Юсефсон. Повечето му филми са заснети сред пейзажа на Швеция, а централни теми в тях са смъртта, болестта, измяната и лудостта.

Бергман е активен в продължение на повече от шест десетилетия. През 1976 г. кариерата му е сериозно застрашена в резултат на скалъпени криминални обвинения и разследвания за укриване на данъци. Разгневен, Бергман спира всички текущи проекти, затваря студии, и отива в самоналожено изгнание в Германия в продължение на осем години.

Ингмар Бергман нашумява през 1955 г. с романтичната комедия “Усмивки от една лятна нощ”, който е номиниран за награда “Златна палма” в Кан. Две години по-късно филмът му “Седмият печат” приковава вниманието на световната критика и публика. Той съдържа една от най-популярните сцени в киното – рицар, който играе шах със Смъртта. “Винаги ужасно съм се страхувал от смъртта. Но вече не е така”, коментира по-късно Бергман. “Седмият печат” впоследствие е номиниран за Оскар.

Въпреки че е известен най-вече с филмите си, Бергман беше и изтъкнат театрален режисьор. От средата на 40-те години на 20 век той работи в театри в родната си Швеция, а в периода 1963 – 1966 г. оглавява Кралския драматичен театър в Стокхолм. Там поставя пиеси на шведския писател Аугуст Стриндберг, за когото твърди, че е най-голямото му вдъхновение като творец. Влиянието на Стриндберг е ясно забележимо във филма “Сцени от един семеен живот”, който през 1973 г. донася на Бергман още по-голяма популярност по света.

Бергман се занимава активно с кино и театър почти през целия си живот. През последните години той заявяваше, че все още чувства необходимост да режисира, въпреки че не му се занимава с кино. През есента на 2002 г. обаче, на 84-годишна възраст, Бергман започна снимките на “Сарабанда” – филм, вдъхновен от двамата главни герои от “Сцени от един семеен живот”. На пресконференция тогава режисьорът заяви, че е решил да напише сценария, защото се е почувствал “бременен с историята”. “В началото ми беше лошо, много лошо. Беше странно – заяви той. – Много ми е забавно да изпитам изведнъж нужда да се завърна към киното.”

Ингмар Бергман е роден на 14 юли 1918 г. в шведския град Упсала в семейството на лутерански свещеник и домакиня. Детството му е изключително тежко, тъй като баща му налага строга дисциплина и сурови наказания за неспазването й. По-късно Бергман описва този период в автобиографията си “Вълшебната флейта”. Името не е случайно. На една Коледа брат му получава като подарък “вълшебна флейта”. Бергман моментално се влюбва в нея и по-късно успява да я получи срещу 100 оловни войника.

В детството му флейтата е единственото приятно нещо за Бергман. До края на живота си той си спомня как баща му го е заключвал в килера и го е принуждавал да носи пола като наказание за това, че си е подмокрил панталоните. На 19-годишна възраст Ингмар напуска дома си и завинаги се отчуждава от родителите си. По думите му, именно трудното му детство го е подтикнало да създаде собствен въображаем свят, който по-късно се трансформира в любов към киното. Когато гледал филм за пръв път, той бил дълбоко впечатлен. “Минаха 60 години и нищо не се е променило, треската е все същата” – описва Бергман страстта си към филмите в своята автобиография през 1987 г.

Първият му професионален досег с киното е през 1942 г., когато го наемат като помощник сценарист в Шведския филмов институт. Първият му самостоятелен сценарий е филмиран през 1944 г. от режисьора Алф Сьоберг и печели награда на фестивала в Кан. Постепенно Бергман започва сам да режисира филмите по своите сценарии. След успеха на “Седмият печат” той продължава да приковава вниманието на публиката с “Поляната с дивите ягоди”, “Лицето”, “Мълчанието”, “Персона”, “Шепот и викове”, “Вълшебната флейта”, “Есенна соната”, “Фани и Александър” и др.

Успехът му е помрачен от един неприятен инцидент. През 1976 г. по време на репетиция в Кралския драматичен театър полицаи нахлуват и отвеждат Бергман със себе си по обвинение за укриване на данъци. Режисьорът, който е оставил управлението на финансите си изцяло в ръцете на своя адвокат, е разпитван 4 часа, докато през това време домът му е претърсван. Освобождават го, но му забраняват да напуска страната. Случаят се превръща в медиен скандал, а Бергман получава психично разстройство, което го изпраща в болница за повече от месец.

По-късно са оттеглени всички обвинения срещу него и той трябва само да плати някои допълнителни данъци. Преживяното унижение обаче го кара да замине за Германия, където остава 9 години. В своята автобиография Бергман пише: “Единствената ми вина беше, че подписвах документи без да ги чета.” След завръщането си в родината той отново се установява в Стокхолм, а през последните години живееше на остров Фарьо.

Бергман за себе си и киното

“Много рядко гледам филмите си. Става ми толкова тежко, готов съм да заплача. Мисля, че това е ужасно.”

“Демоните са безброй, идват в най-неподходящия момент и създават паника и ужас. Но аз съм се научил да управлявам негативната енергия и да я впрегна в моята колесница, за да заработи в моя полза.”

“Понякога, докато сънувам, си мисля: “Трябва да запомня това и да го превърна във филм. Това е професионално изкривяване.”

“Всичко започва с лицето на актьора.”

“Никога не се тревожа за оценките на съвременниците или наследниците ми. Името ми не е издълбано никъде и ще си отиде заедно с мен.”

“Театърът е като предана съпруга. А киното е голямо приключение – като великолепна и взискателна любовница.”

“Никоя форма на изкуството не влияе толкова много на съзнанието като филмът – право в емоциите, дълбоко в тайнствените пространства на душата.”

“Сред съвременните режисьори съм впечатлен от Стивън Спилбърг, Скорсезе, Копола и Стивън Содърбърг – всички те имат какво да кажат, страстни са и имат идеалистично отношение към филмовия процес.”

“Пиша сценарии, които са като скелети, чакащи плътта и сухожилията на образите.”

Религията и съмнението в бог са сред основните теми в ранното творчество на Бергман („Седмият печат”, „Изворът на девственицата” и „Зимна светлина”), последният от които е най-личен и автобиографичен и самият Бергман го определя като свой любим филм.

Връзката с майка му, медицинската сестра Карин Акерблом, е не по-малко емоционално натоварена.

Детството на Бергман е белязано от болезнени съмнения в нейната любов и трескава жажда за внимание, което нееднократно намира отражение и във филмите му. Пример за това е „Есенна соната” (Höstsonaten, 1978), в която главната героиня (актр. Лив Улман) отчаяно търси начин да преоткрие майка си, чиято роля пресъздава блестящо завърналата се от Холивуд шведска актриса Ингрид Бергман.

Страстта на Ингмар Бергман към киното се заражда още в детството, когато прекарва всяка свободна минута в някое от кината на Упсала. Истински повратният момент настъпва, след като получава като подарък за Коледа латерна магика, неслучайно впоследствие озаглавява така автобиографията си. Бъдещият майстор на киното стои пред кутията на чудесата, тайните магически механизми се задвижват и той вижда едно усмихнато момиче да се движи и смее като от плът и кръв. И точно тогава, в онзи вълшебен момент, безвъзвратно се влюбва в магията на движещите се картинки. Пътят му по-нататък вече е предопределен и той ще върви неотклонно по него до края на живота си.
През 1937-ма напуска родния си дом в Упсала, за да следва изкуство и литература в Стокхолм. Не завършва следването си, но още от тогава датират първите му опити да пише сам драматични текстове.
Колелото на съдбата шеметно се завърта. Следват безброй постановки в театъра, който също е сред големите му увлечения. Театралният му маниер си личи в ранни филми като „Усмивки в една лятна нощ“ (Sommarnattens leende, 1955) и „Окото на дявола“.
Първият пробив в чужбина прави с „Лятото с Моника” с Хариет Андершон – една от неговите любимки, която публиката по-късно ще види и в други ключови филми на Бергман като „Шепот и викове”, „Мълчание” и „Вечерта на шутовете”. Първият международен успех му носи „Усмивки в една лятна нощ”, който печели на фестивала в Кан награда за най-добра поетична комедия (Best Poetic Humor).

През 1976-та Бергман е арестуван за укриване на данъци и се заклева никога повече да не снима в Швеция. Известно време работи във ФРГ, където създава „Змийското яйце“ (The Serpent’s Egg, 1977), „Есенна соната” (Höstsonaten, 1978) и „Из живота на марионетките“ (Aus dem Leben der Marionetten, 1980).
Завръща се триумфално в родината си с филма „Фани и Александър” (Fanny och Alexander, 1982), който е отличен с 4 награди „Оскар“: за режисура, операторско майсторство (Свен Нюквист), най-добър чуждестранен филм и сценография.

ДОМЪТ НА БЕРГМАН

В началото на 60-те години режисьорът има желание да заснеме филм на Шетландските острови, но от филмовото студио решават, че това твърде много ще оскъпи проекта. Затова екипът се насочва към Готланд, най-големия остров в Балтийско море. В североизточната му част има едно малко селце, наречено Форьосунд. От брега на не повече от няколко километра навътре в морето се вижда едно късче земя – Форьо, което грабва сърцето на режисьора със своята самота. Именно там заснема някои от най-прочутите си филми, като „Персона”, „Часът на вълка”, „Страстта на Ана” и др.

Построява си и къща със собствен малък киносалон, където живее известно време със своята муза – Лив Улман. До ден-днешен обитателите на Форьо пазят спомена за великия режисьор, чиято последна воля е била да бъде погребан на острова. Когато славата на Бергман се разпростира по целия свят, към това затънтено място започват да се стичат туристи, всеки от които иска да види неговата къща с надеждата да го зърне и заснеме (вижте видео).

ОБИЧАЙНИТЕ ЗАПОДОЗРЕНИ

Всеки режисьор си има своите любими актьори. Вим Вендерс има Рюдигер Фоглер, Мила Йовович и Питър Фолк. Федерико Фелини си има Джулиета Мазина и Марчело Мастрояни, а Бергман – Лив Улман, Биби Андершон, Хариет Андершон, Макс фон Сюдов и Ерланд Йозефсон. Тези актьори никога не спират да вдъхновяват големия майстор, който почти садистично ги обрича на безброй душевни терзания и мъки на екрана.

И както Милош Форман си има своя гениален оператор Мирослав Ондричек, така и Бергман неизменно работи с феноменалния Свен Нюквист, с когото постига съвършеното единство между мечта и образ.

БЕРГМАН И НЕГОВИТЕ ЛЮБОВИ

Бергман е бил изключително емоционален човек, който много често се е влюбвал. Списъкът със съпругите и жените, от които има деца (общо 9), е впечатляващ. Дори в автобиографията си се шегува с влюбчивостта си и разказва една история от началото на кариерата си, когато зад гърба си вече имал поне два брака. Малко преди представление в театъра една от служителките идва при него и му казва, че госпожа Бергман го търси и иска да говори спешно с него. Той учудено я поглежда и пита „Коя от всички?”.
Ингмар Бергман имал краткотрайни интимни връзки с почти всичките си актриси. Една от тях (Лив Улман) обаче се превръща в муза, белязала почти цялото му зряло творчество. Норвежката актриса с рижава коса, лунички и зелени пронизващи очи е жената, чиято душевност Бергман подлага на най-задълбочена дисекция в десетки филми – „Персона”, „Срам”, „Шепот и викове”, „Страстта на Ана”, „Лице срещу лице”, „Есенна соната” и др.

В последния му филм „Сарабанда” (Saraband, 2003)  главните роли играят вече остарелите Лив Улман и Ерланд Йозефсон. 30 години след „Сцени от един семеен живот” те отново влизат в ролите на съпрузи, които въпреки безкрайната си любов не могат да бъдат заедно. „Сарабанда” (Saraband, 2003) се превръща в едно носталгично сбогуване с киното, но и в едно премисляне на изживяното, на взаимоотношенията с хората и приятелството.

Другите за Бергман

Уди Алън: “Той е може би най-великият филмов творец от времето на изобретяването на камерата.”

Жан-Люк Годар: “Филм на Ингмар Бергман е… светът между две мигвания на окото, тъгата между два удара на сърцето.”

Стивън Спилбърг: “Винаги съм му се възхищавал и искам да бъда добър колкото него, но това никога няма да стане. Неговата любов към киното ме кара да се чувствам почти виновен.”