magnifisonz.com /

Владимир Владимирович Маяковски (19 юли 1893 – 14 април 1930) е руски поет, един от основателите на футуризма в Русия.

Владимир Маяковски
Маяковски през 20-те години. Снимка на Пьотр Шумов
Роден	19 юли 1893 година Багдати, Руска империя
Починал	14 април 1930 г. (36 г.) Москва, СССР
Националност	Русия
Активен период	1912 – 1930
Жанр	стихотворение, поема, драма
Направление	кубофутуризъм

Роден е в днешна Грузия (родното му градче Багдати се нарича гр. Маяковски от 1940 до 1990 г.). След смъртта на бащата, лесничей, семейството се премества в Москва. Там постъпва в болшевишката фракция на Руската социалдемократическа партия, РСДРП(б) през 1908 г. Година по-късно е арестуван за подривна дейност. В затвора прописва поезия.

През 1911 г. започва да учи в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура. През 1912 г. влиза в групата на кубофутуристите – изявите му с тях водят до изключване от училището. По това време се сближава с критика Осип Брик, става любовник на жена му Лиля Брик и тримата живеят заедно от 1918 до 1925 година. След Октомврийската революция през 1917 г. става изтъкнат представител на социалистическата литература, публикува, пътува, издава литературни списания.

Самоубива се на 36 години.

„Нощ“

Белият и пурпурният — смачкани напосоки,
в зеления насипаха шепа дукати,
а в черните длани на прозорци високи
раздадоха запалени жълти карти.

За площади и булеварди не бе странно
да видят на зданията сини тоги.
Огньове венчаваха с пръстени от рани
глезените на бягащи дългоноги.

Тълпата — нашарена гъвкава котка –
се виеше, помамена от вратите;
всеки сякаш искаше да прикотка
отломъци смях от грамади стрити.

А аз пък, почувствал зовящите лапи
на дрехите, с усмивка ги попогалих,
с тенекия ги сплаших и със смях на арапи,
по челата разцъфтели от папагали.

„ЧУЙТЕ!“

Чуйте!
Нали, щом звездите се запалват –
значи – това на някого е нужно?
Значи – някой иска те да бъдат?
Значи – някой бисерни нарича
                                          тези храчки?

И мятайки се
във виелицата на жарта по пладне,
втурва се към бога,
бои се, че е закъснял
и плаче,
целува жилестата му ръка
и моли –
непременно звезда да има! –
кълне се –
че няма как да понесе
тази беззвездна мъка!

А после,
върви тревожен,
но спокоен външно.
И някому говори:
“Нали няма нищо?
Не е страшно?
Да!?”

Чуйте!
Нали, ако звездите
изгряват –
значи – това на някого е нужно?

Значи – това е необходимо,
за да може всяка вечер
над покривите
да припламва, макар и една звезда?!

„А вие?“

С боя от чаша смазах лудо
на дните картата избрана,
посочих в рибеното блюдо
аз скулите на океана.
По люспите на тенекия
видях аз устни може би,
а свирите ли
ноктюрно вие
със флейтата
на водосточните тръби?

1913

„Да отговарят“

Барабанът на войната гърми и гърми.
Зове желязо в живи да втикат.
И роб след роб
от всички земи
биват хвърлени върху щика.
За какво?
Земята съблечена
от глад тресе се.
Напариха човечеството в кървава баня
само за туй
нам кой си
и нам къде си
да докопа Албания.
Удар след удар валят,
вкопчиха се злото и позора
само за туй
нечий флот отвъд
да минава без налог Босфора.
Скоро
светът
ще остане без здраво ребро.
И без душа –
разпната с безсрамие,
само за туй
някой
за свое добро
да заграби Месопотамия.
В чие име
ботушът жесток
тъпче земята, която гори?
Кой стои над небето на боя –
Свобода?
Бог?
Пари?
Кога ще се вдигнеш ти, гладен и бос,
умиращ в битки нечувани?
Кога ще им хвърлиш своя въпрос:
Защо воюваме?

1917

Из „У дома!“

Да ме разбере желая родната страна,
а ако остана неразбран — тогава
по родината ще мина отстрана,
както дъжд изкосо превалява.

1925

„Вечно заседаващите“

Разотива се народът в учрежденията.
Дъхтят книжата на влажно.
Щом влязат в самото здание:
като вземат петдесетина –
най-важните –
служащите разотиват се на заседания.
Качвам се на горния етаж
на седмоетажния дом.
„Дойде ли другарят Иван Ванич?“ –
„На заседание
в А-бе-ве-ге-де-е-же-зе-кома.“
Разярен
В заседанието се втурвам
като лавина,
с проклятия ураганни
и виждам:
седят човешки половини.
О, дяволщина!
Де другата половина остана?
Заклани, убити? –
Гневя се аз.
И чувам на секретаря
спокойния глас:
„Те са едновременно на две заседания.
На ден по двайсет заседания
Налагат се нам.
По неволя разкъсваме се.
До пояса тук,
а останалото — там,
в различните комисии“
От вълнение не спя.
На сутринта
срещам виделото с една мечта:
„О, да има поне
още едно заседание
за изкореняване
на всички заседания!“

1928 г.

„За историята“

Когато всички за ада или за рая заминат,
ще се направи и равносметката, и обзора –
помните ли,
през 1916 година
от Петроград изчезнаха красивите хора.

1916