magnifisonz.com /

Арчибалд Джоузеф Кронин (19 юли 1896 г. – 6 януари 1981 г.) е шотландски писател известен най-вече с романа си “Цитаделата”, който е екранизиран и е носител на наградата Оскар.

„Тревогата никога не отнема скръбта от утрешния ден, само я подсилва още от днес.“

„Това е животът – да започнеш отначало, когато всичко е изгубено.“

„Религиите са много, разумът е един – всички сме братя.“

„С някои изкушения не можем да се борим. Човек просто трябва да затвори очи и да избяга.“

„Адът е мястото, на което човек губи всяка надежда.“

„Нищо не е по-ограничаващо от затворен кръг познанства, в които всички теми на разговор са изчерпани, а взаимоотношенията се базират на рутина.“

„Най-достойното постижение е победата на човек над самия себе си. Този, който е постигнал това, не познава загубата.“

„Животът не е прав и лесен за преминаване коридор, по който вървим. Той е лабиринт от проходи, през които трябва да си проправяме път, изгубени и объркани, а от време на време попадаме и в задънена улица. Но ако имаме вяра, все някоя врата ще се отвори пред нас. Може да не е тази, за която сме си мислили, но в крайна сметка ще е за добро.“

„Когато завърших, бях по-скоро заплаха за обществото, отколкото каквото и да било. Всичко на всичко знаех имената на някои болести и лекарствата, които би трябвало да давам за тяхното лечение. Не можех да затворя един акушерски форцепс. Всичко, което знам, съм научил след това. Но колко лекари научават неща повече от обикновените правила, които практиката им налага? Нямат време тези нещастници непрекъснато да тичат. Ето къде е гнила нашата организация… Нужно е голямо усилие, за да се изведе науката на челно място в нашата работа“ – из „Цитаделата“.

Арчибалд Кронин
Арчибалд Кронин през 1939 г.
Роден	19 юли 1896 г. Кардрос, Шотландия
Починал	6 януари 1981 г. (на 84 г.) Монтрьо, Швейцария
Професия	писател, лекар
Националност	Шотландия,  Великобритания
Активен период	1931-1978
Жанр	драма

Роден е в село Кардрос, Шотландия, Кронин е единствено дете на майка протестантка Джеси Кронин и баща католик Патрик Кронин. На ранна възраст той става студент в академията в шотландския градДъмбартън и печели много състезания за литература. Благодарение на изключителните си способности Кронин получава стипендия за специализиране на медицина в Университета в Глазгоу. Именно там той се запознава с бъдещата си съпруга Агнес Мари Гибсън. През 1919 г. той завършва с отличие. Кронин работи като лекар в няколко болници преди да стане хирург в Кралския флот по време на Първата световна война. След войната Кронин се установява в минодобивната част на Южен Уелс в град Тредегар и през1924 г. е назначен за медицински инспектор в мините. Впоследствие се мести в Лондон. По време на пътуване в шотландските планини Кронин написва първия си роман „Замъкът на шапкаря“, който пожънва незабавен успех. В края на 1930 г. Кронин се мести в САЩ с жена си и трите им сина. Зеселва се в щатаКънектикът. По-късно се завръща в Европа и последните двадесет и пет години от живота си прекарва вЛюцерн и Монтрьо, Швейцария, където продължава да пише до своята смърт на 6 януари 1981 г.

„Трима в любовта“ е един от големите шедьоври на Арчибалд Кронин. Вълнуваща история, която отвежда читателя в драматичен свят, изпълнен с наситени емоции.

Луси Мур искрено обича съпруга си. За да го обича още повече, тя желае да го направи по-добър. И като една отдадена и любяща съпруга взима нещата в свои ръце. Но когато разбира, че е направила грешка, вече е късно и подреденият й свят се разпада. Луси стоически преминава през всички препятствия, които й поднася животът, като се отдава изцяло на отглеждането на сина си. Борбената й натура не се поддава на разочарованието, но най-съкрушителното препятствие предстои…

Откъс от „Трима в любовта“ на Арчибалд Кронин

I

Щом се облече, Люси отиде до прозореца, но не видя Франк. Права зад голямата дантелена завеса, без мисъл в главата, тя хвърли блуждаещ поглед към бялата лента на пътя, който водеше до града и следваше на разстояние една миля брега покрай устието на реката.

Пътят беше пуст, като се изключеха старият Бауи и кучето му. Бауи топлеше старите си, измъчвани от ревматизъм кокали, седнал на ниската стена, която заграждаше кейчето, а кучето спеше с глава между лапите си, проснато върху жаркия тротоар. Слънцето бе великолепно през този августовски следобед, поръсило канала с танцуващи люспи, позлатило Ардфилан с ослепителен блясък и превърнало покривите и високите комини на Порт Доран на отсрещния бряг в сияещ и мистериозен град. Самият път се разстилаше пред Люси посред блясъка на слънцето и кокетните вили, които се редяха от двете страни и губеха неизразимата си строгост в това море от златиста светлина.

Тя познаваше добре този изглед: лъщящата вода, затворена в ръкавите на широкото устие, гористия хълм Армър, на който синкавата мъгла придаваше свежест, на запад – планинските клисури, спускащи се величествено на фона на светлото небе… но днес всичко това притежаваше неуловим чар, който, без самата Люси да знае защо, оказваше странно въздействие върху нея. Сезонът също въздействаше, защото въпреки горещината той създаваше първото и неясно впечатление за приближаващата есен: шумоленето на паднало листо, солената миризма на водораслите, идваща откъм брега, далечното грачене на гарвани в полето. Как обожаваше есента! От гърдите ѝ се изтръгна въздишка на блаженство.

Засенчвайки очи от ослепителната светлина, тя видя силуета на сина си, който на борда на „Орел“ помагаше – или пречеше – на Дейв, работещ на малкия катер, привързан към сивия кей на Бауи. „По-вероятно е да му пречи“ – каза си, потискайки майчината си нежност.

После се обърна и заставайки пред дъбовия гардероб, разгледа лицето си с инстинктивната сериозност на жена, застанала пред огледало.

Не беше едра, „една мъничка жена“, снизходително казваше за нея брат ѝ Ричард, но в муселинената рокля нейният красив силует излъчваше младежка прелест. Тя изглеждаше смешно млада и девствена – по-скоро на шестнайсет, отколкото на двайсет и шест години, както казваше на шега Франк, когато изоставеше обичайната си сдържаност. Лицето ѝ беше дребно, открито и живо, с естествена одухотвореност и гореща буйност, свежо на цвят и леко загоряло в края на това слънчево лято. Очите ѝ – раздалечени и сини, дълбоко сини – бяха оградени с мрежица от по-тъмни линийки, поръсени със светли точици. Устата ѝ имаше извити ъгли, а удължената линия на шията и на брадичката ѝ придаваше гъвкавост и израз на откровеност, на нещо твърдо, енергично и горещо в искреността си.

Тя сложи ръка върху тъмнокестенявата си коса, погледна се за минутка, после сгъна скромната памучна рокля, която бе носила през целия ден, и я постави в долната преграда на гардероба. След като направи последен бърз преглед на стаята, за да се убеди, че всичко е в ред – лъснатият линолеум, възглавницата върху люлеещото се кресло и бялата покривка, която висеше в права линия – тя поклати доволно глава и излезе.

Приготви се по-късно от обикновено – петък бе денят, в който правеше сладкиши – но приятното ухание на нейната излъскана и идеално чиста къща, сместа на восък, сапун и терпентин, истинско благовоние за ноздрите ѝ на домакиня, горда със своята вътрешна подредба, оправдаваше това забавяне на вечерния ѝ тоалет.
Тя изпитваше гордост от изрядността на своя дом, малко уединено жилище – човек ще каже от вежливост вила – така приятно разположено на границата на Ардфилан. Люси обичаше къщата и държеше да я види, че блести.

Сега в кухнята, обръщайки се към отворената врата на слугинската стая, тя попита:
– Готова ли сте, Нета?
– За момент, госпожо Мур – отвърна със сподавен глас слугинята, като стискаше игла за коса в устните си. Тя довършваше закъснелия си тоалет пред малко кръгло огледало, окачено на стената над съдовете.
– Господарят ви ще дойде всеки момент – продължи назидателно Люси. – Чух пристигането на влака. На ваше място бих сложила яйца на огъня… четири.

– Да, госпожо Мур… – отвърна слугинята с известно снизхождение.
– Но внимавайте, когато ги пържите на очи, Нета. Капка оцет във водата, за да ги стегнете. Не забравяйте!
– Няма, госпожо Мур.
Освободила устата си, слугинята потвърди, че подобно забравяне е невъзможно, и подир минутка подкрепи тази своя декларация, явявайки се с най-сериозен вид на прага на слугинската стая.

Тя беше хубаво седемнайсетгодишно момиче, добродушно, чувствително, затворено и любезно; въпреки любезността си обаче изявяваше независимия характер на своята раса. Знаеща цената си и тази на своя упорит род, Нета не допускаше въпреки прилежността си в работата да бъде слугиня. Никаква принуда не можеше да изтръгне от устата ѝ думите „господар“ или „господарка“.

Тя поддържаше предполагаемо равенство със своите господари, като ги наричаше вежливо без сервилност „господин и госпожа Мур“. Дори при известни обстоятелства в нейното детинско отношение имаше леко превъзходство – като че ли съзнаваща теоретичния ранг на семейство Мур, тя подчертаваше своето лично достойнство и правоверност.

Нета се усмихна и се оправда:
– Откакто вдигам косата си, по-дълго време се обличам.
„По-дълго време се обличате – помисли Люси, – откакто Дейв Бауи започна да ви гледа.“ И изрече гласно:
– Отива ви. А харесва ли на Дейв?

Нета поклати увенчаната си с кок глава – каква женска кокетност и нежност в този груб жест! – и чукна едно яйце върху ръба на тигана, отвръщайки просто: „Той!“, после силно поруменя и погледна към шишето с оцет.
Като наблюдаваше движенията на слугинята, Люси скри усмивката си и мигом си даде сметка за своето щастие. То съдържаше смешно задоволство, примесено с приятно чувство на сполука, усещане за бодрост и чистота, след като се бе облякла, както и впечатлението, че бе прекарала добре днешното си свободно време.

Тя обичаше този момент преди завръщането на Франк – облечена, готова, свършила работата си, изчистила идеално къщата, тя го очакваше и това неизбежно предизвикваше у нея надежда. Люси прекоси тясното преддверие, отвори вратата и излезе на песъчливата алея. Малката четвъртита морава с масив от калцеолария, лобелия** и здравец – подбор, който тази година беше последна дума на цветарското изкуство – блестеше с цялата си красота в очите ѝ на познавач. Тя откъсна внимателно една нахална трева, която пречеше на най-красивия здравец, и я захвърли с не по-малко внимание, после отиде да отвори портата.

Сега пътят беше оживен, чуваше се шум от бързи стъпки; повдигайки очи, Люси видя насреща да идва синът ѝ, а сянката му весело да се клати край него.
– Мамо – извика той, като бързаше да ѝ съобщи голямата новина, – работих на „Орел“ заедно с Дейв.
– Невъзможно! – възкликна тя, преструвайки се, че не вярва.
– Да – потвърди той с ентусиазма на осемгодишно момче към едно сериозно събитие. – Дейв ме накара да навивам въжето.

– Господи, каква тежка работа! – рече майката, мислейки за луничките, които имаше то по носа си, един сплескан нос с прости пигменти, но за нея той и луничките притежаваха неотразимо очарование.
Добре сложено за възрастта си момче, мислеше си тя често – нейната дума беше може би „елегантно“, – с кестенява коса и със светлокафявите очи на баща си. А другите момчета? Сигурно и те имаха качества, но… не такива като у Питър.

– Мога ли да играя на топчета? – попита наивно той.
– На топчета? – повтори тя, невярваща. – Откъде ги взе?
Питър ѝ се усмихна, показвайки празнини между никнещите си зъби, и усмивката му очарова Люси, после сведе ресници, които според нея бяха изящно черни върху свежото му като хубав плод лице.

– Е, добре – започна той бавно, като търкаше върха на обувката си в стената, – те днес играеха и аз заех няколко от един приятел… После играх срещу него, разбираш ли, и спечелих… Тогава му върнах две… виждаш ли, мамо, ето така стана?
– О, да, виждам – каза тя, сдържайки смеха си.