Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само себе си : Васил Левски

magnifisonz.com / 

Времето е в нас и ние сме във времето!
Левски

От изконни времена и досега човекът е най-мистичната и най-реалната жертва пред олтара на свободата — свобода от грях, свобода от тирания. Много са жертвените клади на хорището на историята ни, но има една свята жертва, пред която мъже и жени, деца и старци, свои и чужди са подгъвали колене. Тази жертва е Васил Левски!

За своето дело Левски взе кръв от народа, път от Христа и воля за живот от идеята за Свободата. Кръвта е паметта на нацията в традиции; пътят е болка, избродена без страдание; идеята за Свободата е отгробена надежда за осъществяване.
Един народ върши погребение не само защото е подвластен на закона на смъртта, а защото вярва във възкресението. Жертвите опровергават колебанието (дете на страхова психоза) и късат веригата на послушанието. Ако съберем костите на падналите за свободата на България, ще имаме още една Стара планина.

Васил Левски е обесен край София като най-големия враг на Османската империя. Там е извършена неговата предсмъртна венчавка, неразтрогваемият брак с единствената му невеста — България. В нейните скути той положи своите кости с клетва за вярност и в нейната душа вля непокорения си дух. Не неизбежният край му дава величие, а величието на делото му отреди достоен край — такива жертви не се оплакват, те се митологизират! Нито възрастта на свободата ни е толкова голяма в сравнение с робството, нито неговата смърт е толкова далечна, че да загубим памет за нея.

Но всички знаем, че имаше време, когато партия и държава си позволяваха да ни лишават от памет, от коленопреклонение, от принос на цвят и сълзи пред светостта на нацията, пред народната свяст, пред иконата на свободата Васил Левски. Години наред църквата говореше с приглушен глас само за дякона, а държавната и политическа власт само за революционера. А той беше дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!

Левски свещенодействаше само пред един олтар
— Народа!Даваше на людете само едно причастие
— революцията!Обрече и даде само една жертва
— себе си!

Искаме ли да го опазим от унижение, не бива да го сравняваме с оперетните революционери и вождове. Те рушаха, той зидаше! Той свидетелстваше срещу султанщината и в освободена България. Страхът на поробителя го обеси и обезсмърти, но страхът на властника у нас го погреба в мълчание, защото той спомня борбата срещу тиранията и на чужди, и на свои.
Кой беше Левски? Дете на майчина и бащина радост, послушник и бунтовник, воин и командир, идеолог и стратег, верен ученик на Раковски и достоен приятел на Каравелов, син на поробена България и определена жертва на Бог и Родина.
И мисля, че няма по-достоен израз от този — когато е приканена една майка Родина, една Космична майка:

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Тази родина има много синове, които са готови за нея да увиснат на бесило, но тогава е висял един син — неизмерим и велик! И ние не можем да не бъдем смутени дори и в най-доброто си чувство, когато искаме да потачим личността му и неговото дело.
Тези, които владеят нумерологията, които се занимават с ония числености, дадени от Великите посветени, ще видят неговото завършено дело. Последните две цифри от годината на раждането му обърнати дават годината на смъртта му — 1837-1873 — и в двата случая е десятка, т.е. завършено дело. (От тази страна никой не е поглеждал още.)

В детството си той, вероятно в своята вътрешна одая, се е съсредоточавал така, че е могъл да роди потреба от Бог в душата си, за да може още през 1858 година да стане монах. Било мотивирано от това, че останал сирак, а вуйчо му бил свещенослужител!? Не! Една душа, която е обречена на голготски път няма да отиде на такова моление. Този човек беше белязан и получи една грамотност, малко странна и по-достойна — това беше грамотността на съприкосновение с ценностите на религиите, за които и сега се ратува само като словесна еквилибристика. Защото, когато той дава обет на обручение за монашество (и става дякон Игнатий) три големи тайни трябва да направи живот, три големи бариери трябва да премине и с три ключа да заключи празномислието. Първото е обетът за нестижание — нищо да не притежава. (И затуй в онова тефтерче ще впише, че за един грош си купил халва.) Другото задължително правило за един истински монашески живот — в дух, път и тяло, а не на книга — е целомъдрието. И той го извърши както със своето тяло, така и с душевността си. А плачът на онази мома, която копнееше за него и пожертва цялото си богатство, за да бъде опериран и спасен, и стана също монахиня? — на нея той даде само утешния знак на взаимно божие служение. Левски имаше целомъдрие, на което може да се поклони не само монашеската институция, велики посветени трябва да се поклонят. Тази тайна — монашеството, го обрече и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Тя е, която го доведе в безрезервна жертва. И съвсем не е верен стихът на Иван Вазов, че тесен бил манастирът за неговата душа. (А тази прословута фраза е сложена и на Сопотския манастир!?) Това е фантазия на човек, който не е имал усет (а той подхвърли и тезата за предателството). Не му беше тесен манастирът, защото и след участието му в Първата легия (в 1862 година) Левски се завръща в Карлово и продължава още една години да служи като монах. Тази обреченост в монашеско живеене в продължение на почти шест години изведе от евангелските истини — Бог е в човека и човек е в Бог, голямата мисъл: Времето е в нас и ние сме във времето — ние го обгръщаме и то ни обгръща. Това беше неговото голямо знание.
Така трябва да погледнем на Левски в духовната му принадлежност и физическото му служение. Той и духом, и физически приложи Учението на Христос, а жертвата си даде не само като подражание, а и като самосъзнание. Левски трябваше да освети пътя си, защото само просветленият може да има гроб за възкресение. И когато съдбовната ръка го пое, той свърши и социалното си дело, тъй като религия не се прави и олтар не се издига вън от човека. Съдбовната обреченост беше толкова властна в душата на Левски, че той не можеше да роди съмнение да извърви пътя на Христос.
Ето защо не като съблазън беше изведен от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст.

Човекът като дух е космичен, а като душевност в националното духовно ядро е принадлежност към исторически път, обречен от съдбовност.

Следователно Левски носеше една отговорност — както на своето минало, така и на историята — да послужи за Свободата. А религията на роба е свободата!
Левски напусна божията обител и започна своето свещенодействие в храма на поробените. С хоругвата на свободата прекосява родни и чужди земи. Носи едно сърце и десетки образи и имена. Всяка стряха е негов дом, всеки дом е негова крепост. Той не отрече дом и семейство, той ги осмисли, но отрече суетната слава и евтино първенство. Отрече лъжата в общонародното дело — Трябва, байно, да си кажем кривиците.
За какво се бореше Левски? За самосъзнателност и човечност; за правда и свобода — и политическа, и духовна; за свобода човешка — за всеки — не за класи, не за партии. Той — в голямата идея, че свободата е най-голямото благо, което може да бъде облечено в дрехата на социалната необходимост, предвари донякъде идеите, които духовните вълни ще дават в бъднини. Свобода като копнеж за социално битие, свобода като възможност на осъществяване в тази наша телесност винаги е съществувала (говори се за социална свобода и за вътрешна свобода), но Свободата като духовна вълна е нещо съвършено друго — слияние с Бога. (И тогава не могат да се изнасят нито категории, нито съпоставки.) Сега говорим за свобода като потреба на човека, като историческа необходимост, но в една безизходност да я видите като потреба на собствения си народ и тогава да се принесете в жертва, е наистина прозрение и далновидност.
И в цялата ни история само Левски е кръстен Апостол — Апостол на българската свобода! През 1868 година Раковски — патриархът на българската мисъл за въстание и всеобщност, вече го нямаше; оставаше той — белязаната личност, закриляна от историята и поела пътя на апостолството, на една нова религия, религията на свободата. В Христовата религия — на Любовта, прощението беше живот, а в религията на Левски — на свободата, беше мечът, не само кръстът. Но в нея стоеше прозрението му на държавник — да създаде Нареда на работниците за освобождение на българския народ, в която ще каже — както Христос на апостолите и учениците Си — че всички, независими от вяра, от народност, ще бъдат равни пред един всеобщ закон. Защоторатуваме за една демократска република, ратуваме да се освободим от държавна тирания, да преобратим света и да дадем хляб и свобода. Каква е подбудата за тая борба? Борба срещу робство, тиранство, безчеловещина, борба срещу турското правителство на Балканите. Това са всеобщи политически идеали, знайни, някои от тях манифестирани, но никой такава толерантност в своята борба не беше раждал — няма българи, няма турци, няма гърци, няма евреи, а има нужда от свобода. Като се освободим, ще отида и на други народи да помагам!
Когато Левски прави този устав, той казва, че са нужни няколко неща: първо — уреждане. (Това е да носите идеала и да признавате структурата.); второ — пари. (Сега всички казват първо пари!); трето — хора; и най-после — оръжие.

Забележете каква йерархия за борба: първо е нужна идеята — проницанието, благословението; нужни са идеали, структури; после средства; след това хора, на които трябва да се даде път. А един монах преди него вече беше хвърлил семената — О, неразумний, защо се срамуваш да се наречеш българин. (Виждате, за нашата свобода монаси се борят — един хвърли светлина, друг с революционната си дейност я доведе до осъществяване.)

Така за Свободата нужно е какво? Вяра! — вяра като сила, градена и сложена в пазвата на всеки човек. От нея расте дървото с потребните ни плодове за свобода. Нужна е и Църква! А той я тачеше — никога не изживя чувството на страх да влиза в църкви и да пее херувикото във възслава. Нямахме свобода още, но нужен беше храм като вътрешна святост. Христос рече: Когато направите себе си храм, когато двама души са в Мое име събрани, Аз съм при тях. Ето такъв храм беше нужен. И дякон Игнатий им го носеше, той свещенодействаше в този храм на човешката душа. Там ги кръщаваше — в купола на революцията!
Беше нужна мисия и мисионер. И той ги осъществи! Двеста огнища, двеста клади из цялата ни страна — Тракия Беломорска, Македония, цяла Добруджа… Той имаше служение в името на България; жизнен път — обречен и достойно изходен; кончина, несравнима по мистериалност и почитана не само от нас, но и от онези, които пращат такива синове да ратуват за нещо повече от обикновената ни трапеза — за свобода. Левски не беше тръгнал съблазнен от величие за жертва, не потърси и евтино спасение (можеше да отиде и в Румъния или пак в манастир). Не — той като Иисус трябваше да изходи голготския си път. Това е доброволна жертва на съразпване! В тази теза нямам съмнения — не считам, че имаше предателство. Имаше отговорност, пред която трябваше да положи жертвата си, за да не бъде смутена душата на тези, които вдигна в цялата страна.

Легенди са нужни, за да има възторг. А това, че не е предаден, не го прави по-малко велик. (Като че ли навикнахме в историята си непременно чрез предателства да показваме великите си личности.) Обречеността не идва от това, което може да каже хлевоустието. Защото Христос каза изрично на Пилат: Ти нямаше да имаш власт, ако не ти беше дадена. Така че формулата „нека имаме предател, за да бъде велик този, който страда“, не е вярна в същината си.

Христовият бунт беше бунт на душите, бунт на заробените. Това извърши и Левски. И когато огорчението от сътрудниците вън от страната го сполетя, в духовна зрялост и мисловна отговорност той каза: От ничия ръка помощ няма да получим, ако ние не си направим своя революция и своя свобода. И тогава изрече обречението си: Ако печеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си. Той не каза „себе си“ (както твърдят граматиците), а — „мене си“. Така и направи! Нямаше кого да спасява, щом беше решил да се жертва. И затова на процеса рече: Аз съм виновен и никой друг! Левски беше съден сам, но беше достатъчен за всички, защото въплъщаваше всички.

Затова казвам, че Левски беше взел и духовната същност на тази нация, която винаги се е изразявала в големи исторически мъже. От нейния творител — Аспарух, до нейния кръстител — Борис, всеки я носеше.
Пред олтара на свободата няма малки и големи народи, няма мъже и жени, няма деца и старци — има само обречени и самообричащи се. А Левски се себеобрече! Не в пресметливостта за героизъм, нито в чувството на самосъхранение. Гибелта е смутителна, но жертвата е отворена врата за път и той беше я приел и беше я дал. Трябваше да бъде само осветена. Процесът е едно позорище — както по процесуален характер, така и като обвинение, защото нито обвинителен акт му се връчи, нито защита имаше. И ако нашата история не е поискала проверка на процеса, мисля, че достойно е постъпила, защото величието е историческо измерение и нравствена категория, а не правно нарушение от локален или национален мащаб.
Не е нужно оправдание срещу една недостойна присъда с мотив изменник. За измяна на родината е съден — да, Левски беше поданик на султана, но беше и другородност, и друговерец. Той имаше историческа държава и я носеше като съзнание. И тогава защо трябва да му отнемем величието, че е принадлежал към оная родина, която сега е жива, и да приемем една теза, че той е изменник? Величието не може да бъде измервано с друго освен с историческо измерение!
Нравствените категории и величието на подвига са измерими само с историчност — не с акта на правния статут. А сега се чуват хлевоустия, че не може да бъде канонизиран, защото процесът му бил криминален. Това е низост в историческия ни път!
Левски не трябва да бъде канонизиран, защото ще влезе в една само църковна олтарност, а той е на историческия ни иконостас!

Религиите имат наистина дълъг живот, но все пак си отиват. В историческото си битие народите са сменяли религии, но не са сменили своите синове. Авитохол е изповядвал Тангра. Но е жив в съзнанието не като тангрист, а като българин. Защитавам тази теза, защото не искам да се лишава целостта на историческия дух на един народ в посветено признание на свои херои. Ако внесем Левски в иконостаса на Източно-православната църква, ние ще го ограничим като историческа и космична даденост. А делото му е дело Христово, дело Божие. Той е служител на Бога в името на историческия път на една белязана нация!
Можеше ли да бъде освободен! Да! Но защо революционното движение не го освободи? Мисля, че една духовна енергия беше осенила прозрението; болката и мъката бяха големи, но прозрението не позволи да бъде унижен!
Какво ни остави Левски, какъв блян ни завеща?

В името на народа жертвата е неизмерима!

Следователно болката на един народ ще определи желанието за жертва — и тя трябва да бъде несмутена и цялостна. Вътрешната радост, която Апостолът ни остави, е да бъдем будни пред олтара на Свободата. Пред този олтар най-святата и мистична жертва е човекът и всеки, който иска да каже: „Ecce Homo!“ — „Ето Човека!“, нека несмутено даде своето.
Това е Левски, тази икона на свободата — от неговото богослужение до неговото народослужение. А народът е Божий, защото човекът е сътворен от Бога!
Левски няма да бъде забравен. Достатъчно голям е в историята ни, за да не бъде забелязан; достатъчно свят е в душата и в делото си, за да не бъдем респектирани в признание. Достатъчно смирен е, за да не бъдем смутени, че ще ни вземе гордостта; достатъчно велик е, за да не се срамуваме, че нямаме големи синове! Само Васил Левски има прозвището Апостола, защото този човек наистина беше с провиденцията на апостол.

Той беше всичко! — Дързостта на хан Аспарух, 
прозрението на княз Борис,
мъдростта на цар Симеон, 
далновидността на цар Калоян, 
копнежът на цар Иван Асен II, 
жертвоготовността на патриарх Евтимий и 
бродничеството на Отец Паисий.

Той носеше дързостта на хан Аспарух, щом посегна на една велика империя; прозрението на княз Борис, щом кръсти в купола на свободата цял народ; мъдростта на цар Симеон, щом каза Времето е в нас и ние сме във времето; далновидността на цар Калоян, за да признае всички и да вярва в силите само на своя народ; копнежът на цар Иван Асен II, защото живя за свободна от чужди и свои врагове България; жертвоготовността на патриарх Евтимий — добрият пастир дава душата си за стадото; и бродничеството на Отец Паисий с неговия призив: О, неразумний юроде… Васил Левски носеше всичко, което е правила България!
Съдбата е изпратила този свой син, за да върне на историята едно забравено име, един народ, чийто Дух се облече в плът и кръв. Пред тази плът, която почива в родната ни земя, и тази кръв, която сега е народната душа, ние смирено се прекланяме — признателни, че имаме Отечество, обречени на вярност да пазим неговата свобода!
Поклон, сине на България!

Ваклуш Толев

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч).

 

При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците. До последно турците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрино отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски.
Впоследствие Апостола е отведен в София, където е предаден на съд.

 

Левски изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията.Той подчертал няколко пъти ,че е търсил законни пътища за изменение на живота в империята. Левски се разграничава от дейността на Д.Общи за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета и пред Европа. Комисията на процеса е от Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо х.Пенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите х.Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21.01.1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени – Д.Общи и В.Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.

 

На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
През 1956 г. при археологически разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска“ в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Христо Ботев

Девет години той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и със сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнание, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упование и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.

— Иван Вазов, из поемата „Левски“ от „Епопея на забравените“, 1882 г.

 

Думи на Васил Левски : 

  • Аз Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род.из недовършената римувана автобиография — тефтерче на Васил Левски
  • Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (от 1861-о лето), да му служа до смърт и да работя по народната воля.до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.
  • Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.
  • Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само себе си.до Панайот Хитов, писано през март или април 1868 г.
  • Без изпит не е приет никой.Из „Нареда (проектоустава) за освобождение на българския народ — за приемане на войводите и техните длъжности“
  • Без революция сме загубени во веки веков.до комитета в Карлово, 16.I.1872 г.
  • Близо е времето вече — българинът не ще бъде роб, а свободен.до окръжния център в с. Голям извор (Тетевенско), 12.XII.1872 г.
  • Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност.доЛ. Каравелов, 25.VII.1872
  • Бързата работа ялова излиза.до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
  • Време за помагане е сега — закъснелите не ще бъдат наши приятели.до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
  • Времето е в нас и ние сме във времето.до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
  • Всекиму ще се държи сметка за делата.до троянци и сливенци, 15.VII.1872 г.
  • Всички зависят от вишегласието.до Революционния комитет в Сливен, 16.I.1872 г.
  • Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!Писмо-дописка до Ганчо Мильов в Букурещ, 10.V.1871 г.
  • Всичко се състои в нашите задружни сили.до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
  • Главният център е в България.до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
  • Баьо Либене, дочувам, че ти и оная лудетина Ботьова сте решили да докарате миризливият казашки бутуш в Булгурско? Ако туй е тъй то аз с моите кунки ще ви отрежа чепките.до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
  • Дела трябват, а не думи.до Л. Каравелов, 27.I.1872 г.
  • Днешният век е век на свободата.до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
  • Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица.до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
  • Дружна разяснителна работа.до местни комитети, лятото на 1872 г.
  • Дързост и постоянство!
  • За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.
  • За враговете на демокрацията и републиката — смърт!из „Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ“ — наказателен закон, 3
  • За отечеството работим — кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим.до Ив.П.Кръшковски, 20.VI.1871 г.
  • За честните хора такава смърт.до сливенци, 4.IV.1872 г.
  • Заклевам се пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си.Писмената клетва на Левски, положена след общото събрание в Букурещ, април и май 1872 г.
  • Играем с живота на 7 милиона българи — трябва зряло да се постъпва.до Данаил Хр. Попов, 11.II.1871 г.
  • Има два пътя — кой ще изберете?до Л. Каравелов
  • И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.
  • Интригата спира хода на народната работа.до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.
  • Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.
  • Както речат повечето игроводи, така ще играем.до кръг дейци във Влашко, 20.VI.1871 г.
  • Каравелов казва: „Аз съм“.до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
  • Които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови.до Д. Хр. Попов, 5.II.1871 г.
  • Който не е чист, убивам го. И работа трябва, работа!до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16.IX.1872 г.
  • На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел.до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
  • На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.до Л. Каравелов, 16.IX.1872 г.
  • Най-много са виновни чорбаджиите.до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
  • Народе ? ? ? ?стр. 115 джобно тефтерче на Левски
  • Народната работа стои над всичко.до Христо Иванов-Големия, 4.VIII.1872 г.
  • Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.
  • Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсияПротоколи от разпита на Васил Левски пред турската следствена комисия в София 5-9 януари 1873 г.
  • Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш.до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.
  • Не ща да съм турски и никакъв роб. … Същото искам и за милия си род.из недовършената римувана автобиография в тефтерчето на Васил Левски
  • Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а — царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самите турци.до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
  • Никой да не се повежда сляпо в работата.до Троянския революционен комитет, 4.IV.1872 г.
  • Обич и доверие към Апостола!до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
  • Оръжие, оръжие и пак оръжие.до троянци, 15.VII.1872 г.
  • От едно място трябва да се свири…до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16. IX.1872 г.
  • От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи.до новоприети членове в организацията, 19.II.1872 г.
  • Отговорност към обществените средства
  • Предателите трябва да се убиват.до сливенци, лятото на 1871 г.
  • Пророкувам предателство. Ако отричате, аз ще ви покажа предателя.до комитета в Ловеч, последно писмо 12.XII.1872 г.
  • Работата вършете, но умно! Трябва да се убие, ако не е чист.до Христо Иванов, 4.VIII.1872 г.
  • Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско.до Д. Хр. Попов, 27.VII.1871 г.
  • Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция на място.до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
  • Решили сме се вече — или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души!до чорбаджи Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
  • Свобода и Всекиму своето!Писмо на Левски до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.05.1871 г.
  • Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република.из „Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ“ — подбуда и цел
  • Сто и петдесет лири ли ви са по-мили, или вечен живот.до едно чорбаджийско семейство в Карлово
  • Строга и редовна отчетност.до Сливенския комитет, април 1872 г.
  • Строга революционна бдителност.до местен комитет
  • Техните милиони жълтици нека си бъдат техни!до Д. Хр. Попов, 6.VII.1871 г.
  • Ти ли трябва да вървиш с вишегласието, или милиони хора — след една глава?до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
  • Трябва да се жертва всичко, па и себе си.до орханийци, 29.I.1872 г.
  • Трябва да се променят имената — станаха известни на мнозина.до Д. Хр. Попов, 20.VI.1871 г.
  • Трябва да се съобразите със закона.до Панайот Хитов, 10.I.1872 г.
  • Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре — магаре.до Д. Хр. Попов, 30.V.1871 г.
  • Турци поганци мен угадиха, тежка потера тий си здигнаха, кат скакалци по гора тръгнаха и всичко Карлово обиколиха, и по улици стража поставиха, дано мен жив уловяха или бър главата ми сдобиха. Гламави турци-мръсни агарянци,из недовършената римувана автобиография — тефтерче на Васил Левски
  • Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.до Филип Тотю, 18.IV.1871 г.
  • Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си.до Д. Трайкович, ноември или декември 1872 г.
  • Чисто народният човек се бори, докато може…, ако не сполучи…, трябва да умре в народната си работа.до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
Facebook Comments