Габриел Гарсия Маркес, вълшебникът, който създаде митичния свят на Макондо

magnifisonz.com / 

„През последните години започнах да забелязвам, че постоянно бързам. Бързам да живея. Бързам да завърша мемоарите. Бързам да направя множество най-разнообразни неща. При това се старая да живея, както съм живял винаги. Като и преди имам сума ти желания и не една мечта.

Едно от желанията ми е да си върна старите приятели. И смъртта не е единствената преграда между нас. Има още едно обстоятелство. Често пъти ние с Мерседес (съпругата на писателя) оставаме вечер у дома съвсем сами и с цялата си душа искаме да ни позвънят приятелите и да ни поканят на гости или някъде другаде. За съжаление, те предварително са сигурни, че телефонната слушалка ще вдигне жив паметник и непременно ще заяви, че днес има важен прием или че е зает с написването на поредния епохален роман и няма намерение да губи драгоценно време за празни работи. Тази ситуация ме стъписва.

Като се изкачих на върха, аз се огледах и се изплаших: наоколо няма никого. Необикновено страшно е да бъдеш в изолация при това, намирайки се почти 24 часа в денонощието пред очите на всички. Ето я истинската самота, която толкова ме е занимавала през целия ми писателски живот. Властта на самотата и самотата на властта – главните теми на моите романи, разкази и повести.

Съдбата ми изигра зла шега: в залеза на живота аз самият се оказах заключен в самота: самотата на славата, приличаща твърде много на самотата на властта.“

***

„Никой не може сам да реши общочовешките, както сега е модно да се говори глобалните, проблеми. Необходимо е да се предотврати отчуждението между хората, необходима е съпротива на набиращия обороти в целия свят безмерен индивидуализъм, трябва да се върне първоначалния смисъл на опошлените и осквернени понятия за дружба, приятелство, любов. Аз съм сигурен, че това може да се направи. Необходимо е само едно – за духовното възраждане на световната цивилизация да положат усилия абсолютно всички.“

***

https://i1.wp.com/www.peruinforma.com/wp-content/uploads/2017/05/macondo1.jpg?fit=800%2C600&ssl=1

„Животът не може да се състои без истинска любов. Любовното чувство дава стимул за живот, украсява живота. Без любов животът не е просто скучен. Той е безсмислен и безполезен. Сърце, което не е поразено от вируса на любовта, най-прекрасния и желан недъг, става кораво, почернява и се разпада. Човек умира поради това, че сърцето му спира да обича. Или се уморява да обича. Ако това не се случва, целият свят, цялото човечество биха били съвсем други.“

Фрагменти из едно от редките интервюта на Габриел Гарсия Маркес пред Мигел Паласио, историк и публицист.

Маркес с първото издание на „Сто години самота“, отпечатано с послените пари на семейството му :

Gabriel-Garcia-Marquez-cien-años

Габриел Хосе де ла Конкордия Гарсия Маркес е пълното име на колумбийски писател, журналист, издател и общественик Габриел Гарсия Маркес, известен като Габо или Габито (умалително на Габриел) в цяла Латинска Америка.

Той е сред най-значимите автори от 20-ти век, носител на Нобеловата награда за литература през 1982 г. и на Нойщадската литературна награда през 1972 г.

https://i.pinimg.com/564x/e1/28/13/e1281324f9ba2357806f8143b0312513.jpg

  • Аз те обичам не заради това, което си ти, а заради това, което съм аз, когато съм с теб.
  • В този свят може да си само един човек, но за някого ти си целият свят.
  • Винаги ще има хора, които да те нараняват, затова продължавай да вярваш, само бъди предпазлив.
  • Истинският приятел е не този, който те държи за лакътя, а който докосва сърцето ти.
  • Може би Бог иска да срещнеш много неподходящи хора, преди да срещнеш подходящия, затова когато това се случи, бъди благодарен.

https://i.pinimg.com/564x/ca/9a/37/ca9a37da987a935a01d53638dd788f69.jpg

  • Най-лошият начин да ти липсва някой е да бъдеш с него и да знаеш, че никога няма да е твой.
  • Не плачи, защото е свършило. Усмихни се, защото е станало.
  • Не прекалявай с борбата, най-хубавите неща се случват неочаквано.
  • Не си губи времето с човек, който не цени своето време, прекарано с теб.
  • Никога не преставай да се усмихваш, дори когато ти е тъжно, някой може да се влюби в усмивката ти.
  • Няма човек, който да заслужава твоите сълзи, а който ги заслужава, не те кара да плачеш.

https://uploads0.wikiart.org/images/alejandro-cabeza/gabriel-garc-a-m-rquez.jpg

  • Това, че някой не те обича както на тебе ти се иска, съвсем не означава, че не те обича с цялото си същество.
  • Стани по-добър и направи така, че да си сигурен кой си, преди да срещнеш някого и да се надяваш, че той ще знае кой си.
  • Тайната на добрата старост не е нищо друго освен почтен договор със самотата.

https://i0.wp.com/www.futura.news/wp-content/uploads/2017/06/illustrazione-del-primo-capitolo-del-Luisa-Rivera.jpg?fit=770%2C434&ssl=1

От книги на Маркес : 

  • С нея Флорентино Ариса научи нещо, измъчвало го неведнъж, без да знае защо: че можеш да бъдеш влюбен едновременно в няколко жени, и във всяка със същата мъка, без да си предател към никоя. Останал самотен сред навалицата на пристанището, във внезапен пристъп на гняв, той си каза: „Сърцето има повече стаи и от публичен дом.“

https://i.pinimg.com/564x/ad/c8/12/adc812c37285875fc9c0b31366c26b3b.jpg

През 1950 година скъсва окончателно с правото и се посвещава на литературата. Той така и не завършва висшето си образование. Гарсия Маркес започва кариерата си като репортер в колумбийския всекидневник „Ел Еспектадор“ (El Espectador).

Първата му голяма творба е „Разказ за едно корабокрушение“ („Relato de un náufrago“). Тя излиза в подлистници през 1955 г. и описва историята на едно истинско корабокрушение. Историята е следната — през 1955 година военният кораб Калдас потъва заедно с целия екипаж, остава жив само Луис Алехандро Веласко, който успява да оцелее 10 дни в открито море на сал. При завръщането си на сушата, той разказва на журналистите, че потъналият военен кораб е пренасял контрабандасъс знанието и покровителството на правителството. В резултат на всичко това Веласко е уволнен, а Гарсия Маркес е изпратен като кореспондент в чужбина в Рим. Завръщането му в Колумбия е рисковано и той започва да пътува из Европа – Париж, Барселона, след това и в други краища на света – Каракас, Ню Йорк.

Garcia-Marquez-and-his-wife-Mercedes-Boat-in-1968

Габриел Гарсия Маркес се среща с Мерседес Барча, докато тя е в колежа, но и двамата решават да завършат, преди да се оженят. След като той заминава за Европа, тя го чака да се завърне. Двамата сключват брак през 1958 г. На следващата година се ражда техният първи син Родриго Гарсия, днес филмов режисьор. 3 г. по-късно, в Мексико, се ражда и вторият им син Гонсало Гарсия, днес графичен дизайнер.

Световната слава на Гарсия Маркес идва с публикуването на книгата „Сто години самота“ през 1967 година. Докато пише книгата, в продължение на 18 месеца, той продава колата си, взима храна на кредит, залага имущество и пуши по 6 кутии цигари на ден. Неуморният му труд се увенчава с огромен успех, книгата е приета с голям ентусиазъм и хвалебствия от критиката и преведена на чужди езици. След успеха, вече финансово осигурен, той заминава със семейството си отново за Европа и се установява в Барселона, Испания, където прекарва 7 години.

980full-gabriel-garcia-marquez

Често в произведенията на Гарсия Маркес има едновременно художествени и документални елементи. Най-ярките примери за това са повестта „Хроника на една предизвестена смърт“ (1981, по вестникарска хроника), романът „Любов по време на холера“ (1985, по спомени на бабата и дядото на автора) и други.

Най-известният роман на Гарсия Маркес, „Сто години самота“ (1967), е продаден в над десет милиона копия. Той рисува живота в митичното южноамериканско селоМакондо (което се появява и в други съчинения на автора и означава банан на езика банту). За него получава наградата „Ромуло Галегос“ през 1972 г. През 1982 г. Гарсия Маркес е удостоен и с Нобелова награда за литература за цялостно творчество.

g_1397790997_540x540

Гарсия Маркес е известен със своето приятелство с кубинския лидер Фидел Кастро, като често изразява симпатия към някои латиноамерикански революционни групи, особено през 1960-те и 1970-те год. Въпреки това той е критичен към положението в собствената си страна и никога не подкрепя публично партизанските групи там.

***

„Никой не може сам да реши общочовешките, както сега е модно да се говори глобалните, проблеми. Необходимо е да се предотврати отчуждението между хората, необходима е съпротива на набиращия обороти в целия свят безмерен индивидуализъм, трябва да се върне първоначалния смисъл на опошлените и осквернени понятия за дружба, приятелство, любов. Аз съм сигурен, че това може да се направи. Необходимо е само едно – за духовното възраждане на световната цивилизация да положат усилия абсолютно всички.“

***

„Животът не може да се състои без истинска любов. Любовното чувство дава стимул за живот, украсява живота. Без любов животът не е просто скучен. Той е безсмислен и безполезен. Сърце, което не е поразено от вируса на любовта, най-прекрасния и желан недъг, става кораво, почернява и се разпада. Човек умира поради това, че сърцето му спира да обича. Или се уморява да обича. Ако това не се случва, целият свят, цялото човечество биха били съвсем други.“

Фрагменти из едно от редките интервюта на Габриел Гарсия Маркес пред Мигел Паласио, историк и публицист.

Габриел Гарсия Маркес  „Монолог на Исабел, докато гледа как вали над Макондо“ (разказ)

Превод от испански : Валентина Рафаилова

https://i.pinimg.com/originals/ff/c1/fb/ffc1fb0def7067f12991ede375e9fa6e.jpg

Зимата връхлетя върху ни една неделя, когато излизахме от църква. В събота през нощта беше задушно. Но дори в неделя сутринта никой не мислеше, че може да завали. След литургията ние, жените, още не бяхме успели да отворим чадърите си за слънце, когато задуха един гъст, мрачен вятър, завъртя се в широк кръг и помете праха и сухите корави листа на май. Някой до мене рече: „На вода мирише този вятър“. А пък аз го знаех отпреди. Още като излизахме от къщи, усетих някаква влага в корема си й даже потръпнах цялата. Мъжете хукнаха към съседните къщи — с едната ръка на шапката, с кърпа в другата, пазейки се от вятъра и от прахта. Тогава заваля. И небето се превърна в пихтиеста сива маса, която разля една четвърт от главите ни.

През останалата част от предобеда двете с моята мащеха седяхме на терасата — радостни, че след седем месеца горещо лято с пареща прах, сега дъждът ще освежи ожаднелия розмарин и туберозата в саксиите. По обед земята престана да дими и мирисът на разкопана пръст, на събудена и обновена растителност, се смеси със свежия мирис на дъжд и с дъха на розмарина. Като седнахме да обядваме, баща ми рече: „Когато завали през май, това е знак, че хубав дъжд ще се излее“. Усмихната, пронизана от лъчистите нишки на новото годишно време, моята мащеха ми каза: „Същото чу и в проповедта“. Баща ми се усмихна и сладко си похапна, а после се намести до парапета, умълча се, със затворени очи, но без да заспи, сякаш си представяше, че сънува наяве. Твърде забавно храносмилане, с други думи.

Валя монотонно целия следобед. Настойчивият, равен и успокояващ ромон на дъжда напомняше потракването на влака, когато пътуваш дълго. Но без да усетим, дъждът проникваше прекалено дълбоко в сетивата ни. В понеделник на разсъмване, когато затворихме вратата, за да не влиза режещият леден ветрец, който духаше откъм двора, дъждът беше преситил вече сетивата ни, а същата сутрин ги затъпи. Двете с моята мащеха седнахме пак да съзерцаваме градината. За една нощ сухата, кафеникавосива майска земя се беше превърнала в меко, тъмно тесто, като евтин сапун. Между саксиите започна да тече струя вода. „Струна ми се, че им стига, през нощта дъждът предостатъчно ги е полял“ — рече моята мащеха. И тогава забелязах, че тя е престанала да се усмихва и че радостта й от предишния ден се е превърнала във вяла и отегчителна сериозност. „Да, наистина — отвърнах аз. — По-добре ще е слугите-индианци да ги преместят в коридора, докато престане да вали.“ А в това време дъждът растеше, извисяваше се като някакво исполинско дърво над живите дървета. Баща ми седна на същото място като в неделя следобед, но не каза нищо за дъжда. Рече само: „Трябва да съм спал накриво гази нощ, защото се събудих с болки в гърба“. И остана да седи тъй до парапета, вдигнал крака на един стол, с лице към празната градина. Чак привечер, когато се отказа от вечерята, рече: „Както е заваляло, май няма намерение да спира“. И аз си спомних горещите месеци. Спомних си август, онези дълги, вдървяващи следобеди, когато се тръшвахме като умрели под тежестта на часа, със залепнали за тялото, мокри от потта дрехи, заслушани в настойчивото и глухо бръмчене на спрялото своя ход време. Погледнах умитите стени, набъбналите от влагата чепове на дъските. Погледнах празната за първи път градина и жасминовия храст до стената — верен на паметта за моята майка. Видях баща си седнал в един люлеещ се стол, подпрял на една възглавница болящия го гръбначен стълб, с тъжни, залутани в лабиринта на дъжда очи. Спомних си августовските нощи с тяхната омагьосана тишина, когато не се чува нищо друго, освен хилядолетното поскърцване на земята, която се върти около своята ръждясала, несмазвана ос. И почувствувах как внезапно ме обзема смазваща тъга.

Целият понеделник валя, също както в неделя. Но в понеделник валеше сякаш по друг начин, защото нещо горчиво и различно имаше в душата ми. Привечер един глас близо до моя стол каза: „Досаден е този дъжд“. Без да се обърна да погледна, познах гласа на Мартин. Знаех, че той говори от стола до мене, със същия студен и безжизнен израз на лицето, който не се промени дори след онова дрезгаво декемврийско утро, когато той за първи път стана мой мъж. Пет месеца бяха минали оттогава. Сега аз чаках дете. А Мартин седеше там, до мене, и говореше, че дъждът му бил досаден. „Не е досаден — казах аз. — Само че много тъжна е, според мене, празната градина с горкичките дървета, които не могат да избягат от двора.“ Тогава се обърнах да го погледна, но Мартин го нямаше там. Той беше само глас, който ми казваше: „Очевидно няма никакво намерение да спре“, но когато погледнах към гласа, видях само празния стол.

Във вторник осъмнахме с една крава в градината. В своята непоклатима, бунтовна неподвижност, със забодени в калта копита и наведена глава, тя изглеждаше като някаква глинена грамада. Цяла сутрин слугите се мъчиха да я изгонят с тояги и парчета тухли, но кравата си остана на същото място в градината — каменна, неподвижна, със забити в калта копита и с огромна, клюмнала от дъжда глава. Слугите се мъчиха, мъчиха да я изгонят, докато най-сетне баща ми със своята кротка всетърпимост се намеси в нейна полза: „Оставете я на мира — каза той. — Ще си отиде, както е дошла.“

Във вторник привечер дъждът ни притискаше до болка, като стегнал сърцето саван. Свежестта от първия ден започна да се превръща в гореща, лепкава влага като при треска. Краката ни се потяха в обувките. Не знаехме кое беше по-неприятно — досегът на голата кожа с мокрия въздух, или допирът на дрехите с кожата. В къщи бе спряла всякаква дейност. Седнахме пак на терасата, но вече не съзерцавахме дъжда както през първия ден. Вече не го чувствувахме как вали. Виждахме само очертанията на дърветата в мъглата, в една безнадеждно тъжна привечер, която оставяше върху устните същия вкус, с който човек се събужда, след като е сънувал някой непознат. Аз знаех, че е вторник и помнех за двете близначки, за двете слепи момиченца-, които всяка седмица идват у дома и ни пеят песнички. Гласовете им са чудесни, но песните звучат тъжно заради тяхната горчива беззащитност. Някъде отвъд дъжда чувах слепите близначета да пеят и си ги представях, клекнали едно до друго, как чакат да спре дъждът, за да тръгнат. „Но днес близначките няма да дойдат — помислих си. — Нито просякинята ще чака в коридора след обедната почивка, както всеки вторник, с молба да й дадем неизменното стръкче маточина.“

Този вторник объркахме реда в храненето. Рано следобед моята мащеха ни сипа чиния обикновена супа с по едно парче хляб с дъх на мухъл. Но фактически ние бяхме престанали да ядем още — от понеделник и струва ми се, че също оттогава бяхме престанали и да мислим. Бяхме като парализирани и упоени от дъжда и с безропотно примирение се бяхме отдали на общия развал на природата. Само кравата се размърда следобед. Изведнъж дълбоко мучене разтърси утробата й, а копитата й с още по-голяма сила се забиха в калта. После стоя неподвижна половин час, сякаш беше вече умряла, но не можеше да падне, защото й пречеше навикът да бъде жива, навикът да стои в едно и също положение под дъжда. Накрая тежестта на тялото и надделя навика. Тогава тя сгъна предните си крака — с вирната нагоре в едно последно, предсмъртно усилие тъмна, лъскава задница, — пъхна в калта муцуната си с протекли бели слюнки и чак тогава се поддаде на тежестта на своята собствена материя и пълна с достойнство, мълчаливо, бавно и безвъзвратно рухна. „Чак дотука стигнала!“ — каза някой зад гърба ми. Обърнах се да погледна и видях на прага просякинята, която идваше всеки вторник. Дошла беше в дъжда да помоли за стръкче маточина.

В сряда може би щях да свикна с тази необикновена действителност, но като влязох в салона, видях масата опряна в стената, мебелите натрупани върху, нея, а на отсрещната страна, като издигната през нощта преграда — сандъци и кутии с домашните съдове.

Тази гледка събуди в мен ужасно чувство за празнота. Нещо се беше случило през нощта. Къщата беше в безпорядък. Голи до кръста, боси, с навити до коленете панталони, слугите пренасяха мебелите в столовата. В изражението на мъжете, в самото усърдие, с което работеха, личеше жестокото безсилие на победеното бунтарство, на принудителната и унизителна безпомощност пред дъжда. Аз се движех без посока, без воля. Имах чувството, че съм се превърнала в безнадеждно тъжно пасбище, обрасло във водорасли и лишеи, в лепкави меки гъби, в отвратителната флора на влагата и мрака. Стоях в салона и гледах струпаните на куп мебели — сурово зрелище на опустошението, — когато чух от стаята гласа на моята мащеха: предупреждаваше ме да внимавам да не пипна някоя пневмония. Едва тогава забелязах, че водата стига до глезените ми, че къщата е наводнена и подът е залян с дебел покров от лепкава, мъртва вода.

В сряда по обед още не беше разсъмнало докрай, а преди три часа следобед нощта вече беше настъпила — преждевременна и болнава, също тъй бавна, еднозвучна и безмилостна като дъжда навън. Подранилата привечер, безшумна и зловеща, се сгъстяваше постепенно край безмълвните индианци, свити върху столовете до стената, безропотни и безсилни пред тази бъркотия в природата. Тъкмо тогава започнаха да идват вести от улицата. Никой не ги носеше в къщи. Сами си идваха — съвсем точни, ясни. Сякаш ги носеше рядката кал, която течеше по улиците и влачеше домашни предмети и какви ли не вещи — останки от някакво далечно бедствие, боклуци и мъртви животни. За събития, станали в неделя, когато дъждът все още беше само предизвестие за началото на ново годишно време, научавахме с цели два дни закъснение. Та чак в сряда стигнаха до нас вестите за тях, сякаш тласкани от вътрешната двигателна сила на бурята. Тогава научихме, че църквата била наводнена и я чакали да се събори. „От понеделник насам влакът не може да мине по моста. Изглежда, че водата е отвлякла релсите“ — каза същата вечер някой, който нямаше никаква нужда да знае това. Научихме също, че една болна жена изчезнала изведнъж от кревата си, а следобед я намерили да плува из двора.

Ужасена, завладяна от страха и от потопа, аз седнах в люлеещия се стол, със свити крака, вперила очи в мократа тъмнина, пълна с мътни предчувствия. Моята мащеха се появи в рамката на вратата — с вдигната високо лампа, с изправена глава. Приличаше на домашен призрак, но аз никак не се стреснах, защото самата се чувствувах като частица от неговата свръхестествена същност. Джапанки по водата в коридора, тя дойде до мястото, където се намирах аз. Още държеше главата си изправена, а лампата — вдигната нависоко. „Сега трябва да се помолим“ — рече тя. И аз видях сухото й лице с дълбоки вдлъбнатини, като че ли току-що излязло от някоя гробница, или направено сякаш от друга материя, не от човешка плът. Тя застана пред мене с броеница в ръка и повтори: „Сега трябва да се молим. Водата нахълтала в гробниците и горкичките мъртъвци плуват из гробището.“

Навярно тъкмо бях заспала онази нощ, когато се събудих, стресната от някаква кисела и остра миризма като от разлагащи се трупове. Разтърсих с всичка сила Мартин, който хъркаше до мене. „Не усещаш ли?“ — попитах го. „Какво да усещам?“ „Миризмата — казах. — Трябва да е от мъртъвците, които плуват по улиците.“ Обзе ме ужас, като си представих само, но Мартин се обърна към стената и каза с пресипнал, сънлив глас: „Измисляш си ги разни. На бременните жени все нещо им се върти в главата.“

В четвъртък на разсъмване миризмите спряха и се загуби чувството ни за разстояние. Представата ни за време, изопачена от предишния ден, напълно изчезна. Тогава четвъртъкът престана да съществува. Онуй, което трябваше да е четвъртък, представляваше нещо съвсем осезаемо, пихтиесто, което можеше да отмахнеш с ръка и да надникнеш в петъка. Там вече нямаше нито мъже, нито жени. Моята мащеха, баща ми, индианците представляваха мазни, невероятни тела, които се движеха в тресавището на зимата. Моят баща ми каза: „Не мърдай оттук, докато не ти кажа какво става навън.“ Гласът му беше далечен и неясен и като че ли се възприемаше не със слуха, а с осезанието — единственото сетиво, което продължаваше да действува.

Но баща ми не се върна — залута се във времето.

Затуй когато настана час за лягане, повиках моята мащеха да ме придружи до спалнята. През цялата нощ сънят ми беше спокоен. На следващия ден въздухът беше същият — без цвят, без мирис, без температура. Щом се събудих, скочих на един стол и застанах неподвижна, защото нещо ми подсказваше, че една част от съзнанието ми още не е напълно събудена. Тогава чух свирката на влака — проточено и тъжно изсвирване на бягащ от бедствието влак. „Някъде е спряло да вали“ — помислих аз, а нечий глас зад гърба ми отговори сякаш на моята мисъл: „Къде ли?…“ — изрече гласът. „Кой е там?“ — попитах, поглеждайки назад, и видях мащехата си с протегната към стената дълга, слаба ръка. „Аз съм“ — каза ми тя. Попитах я дали чува свирките и тя ми каза, че ги чува и че може би някъде в покрайнините на града е престанало да вали и вече са поправили линиите. После ми подаде един поднос с димяща закуска. Замириса ми на сос с чесън и на топло краве масло. Някаква супа беше. С недоумение попитах мащехата си колко е часът, и тя ми отговори спокойно, с глас, в който звучеше отчаяно примирение: „Трябва да е около два и половина. Въпреки всичко влакът не закъснява.“ „Два и половина ли! — Учудих се аз. — Как съм могла толкова дълго да спя!“ А тя рече: „Не си спала много. Трябва да е най-много три.“ Цялата разтреперана, с чувството, че ей сега чинията ще се изплъзне от ръцете ми, аз прошепнах: „Петък, два и половина…“ А тя, чудовищно спокойна: „Два и половина е, само че е четвъртък, дъще. Все още е четвъртък, два и половина.“

Не зная колко време съм била в това полусънно състояние, когато сетивата загубват способността си да възприемат. Зная само, че след неизброими часове дочух един глас от съседната стая. Този глас каза: „Сега можеш да дръпнеш кревата насам.“ Беше уморен глас, но не беше глас на болен, а на оздравяващ. После чух шум от падащи във водата тухли. Останах неподвижна, докато осъзная, че се намирам в хоризонтално положение. Тогава усетих необятна пустота. Почувствувах трептяща и всевластна тишина в къщата и невероятна неподвижност, която сковаваше всичко. И внезапно усетих сърцето си като леден камък. „Трябва да съм умряла — помислих си. — Господи, аз съм мъртва!“ Подскочих в кревата и извиках: „Ада! Ада!“ Суровият глас на Мартин ми отговори от другото легло: „Не могат да те чуят, защото вече излязоха.“ Едва тогава си дадох сметка, че дъждът е спрял и че около нас се простира тишина, спокойствие, някакво необяснимо и всеобхватно блаженство. После се чуха стъпки в коридора. Чу се ясен и съвсем жив глас. После свеж ветрец тръшна вратата, накара пантите да изскърцат и някакво твърдо тяло неочаквано, като узрял плод тупна дълбоко в басейна на двора. Нещо във въздуха издаваше присъствието на някакво невидимо същество, което се усмихваше в мрака. „Боже мой — помислих си тогава, объркана от разместването на времето, — сега не бих се учудила, ако ме повикат да отида на литургията от миналата неделя.“

Край
Facebook Comments