Жан-Пол Сартр : Животът започва от другата страна на отчаянието

magnifisonz.com

Жан-Пол Сартр е френски философ, писател, драматург и общественик.

Той е най-представителната фигура за екзистенциалистката философия, която обяснява в своите специализирани текстове и онагледява в художествени произведения – романи, разкази и драми. Той е и един от водещите представители на френската философия на XX век, както и на марксизма. Работите на Сартр оказват влияние и върху социологията, критическата ипостколониалната теория и литературната критика

jean paul sarrt 2

ЦИТАТИ, БИОГРАФИЯ, ВИДЕО :

1. Адът – това са другите.

2. Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам, че даже в този случай, когато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам.

3. Аз убих Бог, защото той ме раздели от хората, но виж, смъртта му прави това разделение окончателно.

4. Аз не вярвам в Бог, неговото съществуване е опровергано от науката. Но в лагера за военнопленници се научих да вярвам в хората.

5. Аз не съм добродетелен. Децата ни ще бъдат, ако пролеем достатъчно кръв, за да им дадем правото да бъдат.

6. Ако една победа бъде разгледана в подробности, тя е неразличима от поражение.

7. Ако си самотен, когато си сам, то не си добра компания.

8. Бедните не знаят, че тяхната функция в живота е да упражняват нашата щедрост.

9. Бог е отсъствие. Бог е самотата на човека.

10. Всички човешки действия са равностойни и по принцип са обречени на провал.

11. Всичко, което зная за живота си, изглежда съм го научил от книгите.

12. Всичко е измислено, освен как да се живее.

13. Всяка епоха има своя собствена поезия. Във всяка епоха обстоятелствата определят една нация, раса или класа, която да поеме щафетата като създаде ситуация, която може да бъде изразена единствено чрез поезията.

14. Достатъчно е един човек да ненавижда друг – и ненавистта ще се пренася от съсед на съсед, заразявайки цялото човечество.

15. Животът губи всякакво значение в момента, в който се простиш с илюзията, че е вечен.

16. Животът започва от другата страна на отчаянието.

17. Има дни, когато човекът вселява в мен ужас.

18. Когато богатите хора воюват едни с други, бедните са тези, които умират.

19. Мразя жертвите, които уважават своите екзекутори.

20. Нищо не се мени така често както миналото.

21. Смятам, че убийството е нещо абстрактно. След като дръпнете спусъка, вие не разбирате нищо от това, което се случва.

22. Съществувам, защото мисля.

23. Трябва да се страхуваш, сине мой. По този начин се става честен гражданин.

24. Хората са безсилни единствено когато приемат, че са безсилни.

25. Човекът е обречен на свобода.

26. Що се отнася до хората, мен ме интересува не, това което са, а това което могат да станат.

jean paul sartr

Славата на Сартър е най-голяма в десетилетието след Втората световна война, но тя се похабява постепенно с еволюцията на неговите политически възгледи все по-наляво. Практически до края на живота си той остава фигура с международна значимост, като се включва в трибунала на Бъртранд Ръсел, спасяването на бежанци и други каузи. Той е известен и със своята отворена връзка с известната феминистка Симон дьо Бовоар.

За цялостното му творчество през 1964 година Нобеловият комитет присъжда на Сартр Нобелова награда за литература, която той отказва да приеме, позовавайки се на своя принцип да не приема официални отличия, тъй като по думите му „един писател не трябва да си позволява да се превърне в институция“.

През 1939 г. Сартър е мобилизиран във френската армия, където служи като метеоролог. При започването на военните действия е пленен през юни 1940 г. и държан девет месеца като военнопленник (Stalag 12D). За Коледа съчинява първата си театрална пиеса – Barionà, fils du tonnerre. Заради крехкото му здраве Сартър е освободен през април 1941 г. Той отново започва работа като учител, след като му е върнат статутът на цивилен. Назначен е в Lycée Pasteur в близост до Париж. Сартър се настанява в хотел Мистрал, близо до Монпарнас и заема мястото на един учител-евреин, комуто било забранено да преподава.

След като се завръща в Париж на 21 май 1941 г. Сартър участва в учредяването на съпротивителната група Socialisme et Liberté заедно със Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и други. През август той и Бовоар заминават на Френската ривиера, търсейки подкрепата на Андре Жид и Андре Малро. Жид и Малро се колебаели и може би това е била причината за разочарованието и обезкуражаването на Сартър. Socialisme et liberté е разтурена поради подозрението, че е била разкрита[24].

Сартър започва да пише преди войната и публикува „Погнусата“ (La Nausée) в 1938 г. и няколко месеца по-късно излиза неговият сборник с разкази „Стената“. По време на позиционната война, в течение на година и половина, в условието на принудително бездейстие, той изписва няколко хиляди страници – те включват скици, упражнения и чернови за по-късните му работи. Докато е в плен, чете немска философия и след завръщането си в Париж доста бързо написва „Битие и Нищо“ (L’Être et le Néant), която излиза през 1943 г. По време на окупацията се играят две от пиесите, които той пише, „Мухите” и „При закрити врата”.

След август 1944 г. и освобождението на Париж той е активен сътрудник в Combat, вестник, създаден от Албер Камю, философ и автор, споделящ сходни убеждения с неговите. Сартър и Бовоар остават приятели с Камю, докато той не се отказва от комунизма. Своите идеи Сартър разпространява чрез политическото, литературно и философско издание Les Temps modernes (Модерните времена), което основава през 1945 г. За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Реймон Арон. Les Temps modernes поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата.

Философията на екзистенциализма и най-вече самият Сартър добиват огромна популярност след освобождението на Франция от немската окупация. В 1945 г. Сартр изнася лекцията „Екзистенциализмът е хуманизъм“, при което се стича многохилядна публика.

От 1945 г. Сартър обитава жилище почти на ъгъла на булевард „Сен Жермен“ и прекарва времето си в квартала, който е притегателен център за всички, които се опитват да откриват нови начини на живот. Това са младежите, студенти или не, множество американски стипендианти, гостуващи и местни музиканти и целият творчески контингент, обитаващ традиционно съседния квартал Монпарнас. С денонощната си активност Сен Жермен де Пре за няколко години се превръща в митично място, а по-късно остава като туристическа атракция. Мястото, където булевардът се пресича от улицата, на която живял Сартър, през 2000 г. парижките общинари кръщават „Площад Жан-Пол Сартър и Симон дьо Бовоар“.

Сартър остава известен като философ-екзистенциалист, макар че с времето неговите възгледи търпят известна еволюция: към феноменологическия метод, който прилага в Битието и нищото, той се опитва, не винаги успешно, да добавя елементи от марксизма и психоанализата, чрез които да се отчита историческата ситуираност на човека.

Първите си философски работи Сартър публикува в годините преди войната. Това са изследвания на способността за въобръжение и една феноменологично повлияна теория на емоциите. Битието и нищото излиза през 1943 г. и остава като най-значимата му и завършена книга. След нея той се опитва да разработи съответна теория на морала, но изписаното бива публикувано едва след смъртта му. В началото на 60-те години публикува първия том на една Критика на диалектическия разум, но и нейното продължение излиза посмъртно. През седемдесетте години Сартър работи над Идиотът на семейството, грандиозен историко-биографичен труд, посветен на Гюстав Флобер, от който последователно излизат три части.

Многобройните си публицистични и есеистични текстове Сартър издава в една номерира поредица, наричана „Ситуации“.

Тръгвайки от идеята, че съществуването предшества същността, Сартър развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в „Битие и Нищо“, и по-специално в примера „Сервитьорът на кафе“ (Le garçon de café). Сервитьорът се възползва от личната си свобода, приемайки да играе ролята на сервитьор, без да бъде такъв в действителност. Той се нуждае от това да бъде сервитьор, за да бъде част от обществото, без признанието на околните той не би могъл да съществува като сервитьор, защото всъщност той не е. Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида един от персонажите на Сартър казва „Адът, това са другите“ („L’enfer, c’est les autres“.

Произведенията на Сартър са повлияли на не едно поколение интелектуалци. Той заявява необходимостта от обществена ангажираност на хората на мисловния труд. Сартър е привърженик на идеята за марксистка революция, но не дава подкрепата си на Френската комунистическа партия, подчинена на СССР, който не задоволява изискванията му за свобода. Верен на своите идеи и принципи, Сартр отказва почестите и по-специално Нобеловата награда за литература през 1964 г.

Сартър продължава докрай социалистическата битка, поддържайки маоизма. Революционният вестник „Народната кауза“ („La cause du peuple“) е бил застрашен от изчезване до 1971 г., когато Сартър става главен редактор. В желанието си да запази вестника Сартър излиза на улицата, за да го продава заедно със Симон дьо Бовоар. През 1973 г. заедно с Филин Жави, Бернар Лалман и Жан-Клод Верние Сартър основава вестника „Освобождение“. Той остава главен редактор до 24 май 1974 г., когато се налага да се откаже по здравословни проблеми. Дълги години Сартър подкрепя левите и феминистки движения.


Атанас Далчев : Жан-Пол Сартр

Жан-Пол Сартр заема, според един критик, в днешната френска литература същото място, което заемаше Андре Жид във френската литература след Първата световна война. И наистина, с Жид го сближават много неща: и идейната наситеност на произведенията му, съчетана с един изключителен стил; и скандалната му слава; и най-сетне, притегателната сила, която упражнява върху младото поколение. Около Сартр се е събрала голяма част от литературната младеж на Франция, образувала се е една школа — школа на екзистенциалистите, която издава и свое списание „Модерни времена“.

Сартр се наложи на вниманието на литературния свят още преди тази война (романът му „Овращение“ и разказите му „Стената“ излязоха през 1936 и 1938 г.), но неговото значение израстна едва сега, когато се появиха пиесите му „Мухите“ и „При затворени врата“, и главно неговият роман-трилогия „Пътищата на свободата“, от който излязоха първите две части. И в тия произведения Сартр си е останал същият — дълбок, смущаващ, откровено циничен, но талантът му се е разширил, добил е по-голяма сигурност в себе си, по-голям замах. Променила се е и тематиката му. Докато в първите му книги основната тема е безсмислеността и безизходността на съществованието и отвращението от него, в центъра на „Мухите“ и „Пътищата на свободата“ стои проблемът за свободата. Човек е абсолютно свободен; никаква наследственост и никакви условия не определят характера и съдбата му; той е това, което делата му го правят: той сам се създава.

Покрай романите и пиесите си Сартр е написал и редица чисто философски произведения, в които развива философията на екзистенциализма: „Въображението“, „Въображаемото“, „Нова теория на чувствата“, „Битие и небитие“, „Екзистенциализмът е хуманизъм“. Ученик на Мартин Хайдегер, Сартр не е обикновен последовател, а внася във философията на учителя си съществени поправки и допълнения.

Интересно е да се проследи отношението между художественото творчество и развитието на философската мисъл у Сартр. Очевидно литературните му произведения в много случаи предхождат философската му мисъл, която заключава в понятия художествените му интуиции. Но не може да се отрече и обратното, че философията му обуславя и ръководи литературното му дело. Произведенията на Сартр са в значителна степен произведения с теза. Това се усеща дори в такова съвършено произведение, каквото е печатаният в тая книга на „Балкански преглед“ разказ „Стената“. И тук дори има едно много систематично провеждане на опустошенията, които съзнанието за смъртта извършва в душата на героя. Пред мисълта за пълното унищожение в смъртта за Ибиета загубва смисъл всичко: не само състраданието, любовта, приятелството и целият му минал живот, но и делото му, за което е готов да умре; героизмът дори се превръща в една безсмислена, с нищо неоправдана упоритост. Дълбоко в душата си Ибиета е предал Рамон Гри, макар обективно Рамон Гри да е заловен и убит случайно. Дарбата обаче на Сартр е толкова голяма, че претопява и заличава тезата и превръща философията в изкуство.

Край

Facebook Comments