93 години от рождението на тъжният и гениален Георги Парцалев

magnifisonz.com /

Георги Иванов Парцалев е български театрален и филмов актьор. През кариерата си играе предимно комедийни роли.

Роден е в Левски на 16 юни 1925 г. Завършва гимназията в Плевен, след което учи медицина в Софийския университет.

Работил е в „Театъра на Трудовата повинност“ (1954), „Театъра на Строителните войски“ (1955) и от 1956 г. в Сатиричния театър, а през 1958 г. идва първата му роля в киното – в „Любимец 13“. Свързван с пътуващите в края на 1950-те и през 1960-те т.нар. „естрадно-сатирични“ концерти, постепенно се превръща в живата легенда на българската комедия с незабравимото си участие в „Привързаният балон“ (1967), „Кит“, „Петимата от Моби Дик“ (1970), „С деца на море“ (1972), „Сиромашко лято“ (1973), „Баща ми бояджията“ (1974), „Два диоптра далекогледство“ (1976), „13-тата годеница на принца“ (1987). Голямата му професионална мечта да се превъплъти в образа на Дон Кихот така и не се сбъдва.

Член е на Съюза на българските филмови дейци (1974).

Не се е женил и няма деца.

През 1964 г. „народната власт“ сътворява процес срещу хомосексуалисти интелектуалци на България. Парцалев е арестуван заедно с други представители на изкуството по това време. Делото е показно и участта на обвинените е смятана за решена. Две години по-късно, на 1 май 1968 г., хомосексуалните актове са официално са декриминализирани.

Георги Парцалев умира на 64 години в София на 31 октомври 1989 г. от левкемия.

„Разплаках публиката още 6-годишен в ролята на Квазимодо.“

„Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости.“

„Не ми е много приятно други да се занимават с личните ми работи.“

„Кажете, че съм от Левски, и хората ще разберат, че съм левскар.“

„Родил съм се и съм живял долу горе добре, защото бях на родителска издръжка.“

„Баща ми имаше една мечта, да стана доктор, да бъда с бяла престилка.“

„Следвах медицина, но разбрах, че това не ми е мястото, и се отказах.“

„На сцената не мога да се смея гласно.“

„Мен не ме числят към никакви школи.“

„При мен и смехът, и сълзата идват по органичен път.“

„Играя за хората.“

„Ролята на театъра е да пречиства, да облагородява, да внушава и възпитава чувството за прекрасното, за истинската нравственост у хората. Наистина трудно е да бъдеш в живота, както на сцената. Но уважаваш ли публиката, не трябва да я разочароваш.“

„Живея не за себе си, а за хората… карам ги да бъдат оптимисти, да вярват в доброто, в хубавото, съвършеното.“

„Приятелство, любов и здраве не се постигат с пари.“

„Чувствам се еднакво добре навсякъде. Киното създава популярност, то е една индустрия. В него сълзата може да се създаде и изкуствено. Докато в театъра за една сълза в последно действие трябва да воюваш още от първото. За естрадата трябва друга нагласа. При нея трябва да превземеш залата. Телевизията пък дава възможност да играеш това, което не си могъл в театъра”.

СМЪРТТА НА ПАРЦАЛЕВ – Илия Ангелов

Естествено, като човек излезнал от болница, му беше казано след петнайсе-двайсет дни да отиде на контролен преглед. Парцалев отиде пет-шест пъти, но после отказа да ходи повече. Веднъж ми каза:

— Добре съм, бате, не ми се ходи повече да ме бодат!

За новогодишните празници отново участвахме с програма в Пловдив. Там посрещнахме 1988-ма година. Парцалев беше в отлично настроение и с нищо не подсказа, че съвсем скоро е излезнал от болница. През следващите месеци имахме много участия из цялата страна, организирани от „Концертна дирекция.“ Лятото дори пътувахме със шоуто „Парад на смеха“ с организатор Иван Алексиев. Това беше един от най-добрите комедийни спектакли за онова време, в който заедно с Парцалев участваха Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов и Латинка Петрова.

Следващата 1989 година Парцалев посрещна в къщи, със семейството си. Чувстваше се изолиран и пренебрегнат, защото не беше включен в нито една постановка в театъра. Не беше поканен и за Новогодишната програма на телевизията.

През февруари, той замина за Гърция на гости на свой познат, гръцки бизнесмен. Когато го посрещнах на аерогарата след петнайсет дни, той сподели, че отново не се чувства добре и трябва да отиде на преглед. Тогава неговото желание беше да не се приемат ангажименти, далеч от София.

Пролетта на 1989 година беше топла и уханна. Дали Парцалев вземаше някакви лекарства, това така и не разбрах. Той по принцип не говореше пред никого за болестта си и страданията си. Още няколко пъти го придружих до болницата. Въпреки всичко, той не изостави своите привички, а работата ни запази обичайната си динамичност. След редица представления в Пловдив, с оркестър „Канарите“, на 30-ти юни заминахме за Бургас и заедно с нашумялата тогава група НЛО изнесохме спектакли по цялото Черноморие.

Някъде по това време Парцалев започна да отпада, но той се опитваше да го скрие. В края на лятото, когато се прибрахме в София една вечер ми се обади по телефона и ме помоли да отида да го взема от дома му. Когато позвъних, видях че вече е готов и ме чака.

— Бате, хайде да се поразходим из София.

Усмихна ми се и бавно заслиза по стълбите. С видимо усилие той се качи в колата и запали цигара. Беше някъде към 9 часа вечерта. Разходката ни продължи около час и половина — два. От време на време скришом го поглеждах и виждах, че очите му са пълни с тъга и нещо недоизказано.

Подкарах бавно колата най-напред по ул. „Иван Асен“, завихме по булевард „Евлоги Георгиев“, после по „Оборище“ и така продължихме по „Раковски“ тръгнахме към Руски паметник. По негово настояване го обиколихме два пъти и се отправихме към НДК. Тук се спряхме да изпушим по една цигара.

Тогава той ми каза:

— Тези дни ще направя нещо, което много отдавна съм замислил. Аз и сестра ми нямаме наследници, няма на кого да оставя всичко, което притежавам. Ще взема да го оставя на съгражданите ми в Левски, да ме запомнят.

След това рече:

— Я, карай в „Шератон“.

Само след броени минути бяхме в дневния бар, удобно разположени. Приятна изненада за нас беше, че на пианото в бара свиреше нашия общ познат Камен Драндийски, ръководител на първия ми състав „Звезди“. Камен ни видя и поздрави Парцалев специално с песента на Франк Синатра „Странници в нощта“. Малко по-късно той се присъедини към нас и разговорът ни се пренесе за минали участия, за хубавите дни, за младостта ни. Беше някъде около полунощ, когато се върнахме обратно у дома му. Преди да се разделим той ми каза:

— Бате, утре имам репетиция на „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. Тя е за пет часа. Ще можеш ли в 16.30 да ме закараш до театъра?

— Иска ли питане? — отговорих му аз и така се разделихме.

На другия ден, на път за театъра, ми се видя много блед и нестабилен в придвижването си. Каза ми:

— Ще те чакам в 9 в кафето на театъра, за да видим какво ще правим после.

Имах някакво лошо предчувствие и още около 7 ч вечерта отидох в театъра. Безпокойството ми наистина се оказа основателно. На Парцалев отново му беше прилошало по време на репетиция. Той бе закаран пак в Правителствената болница.

Първите подробности за здравето на Парцалев научих от леля Веска. В продължение на 18 дни той не напусна реанимацията и никой не успя да го види. Не пускаха при него дори и майка му, макар че всекидневно я информираха за състоянието му.

Четири дни преди смъртта му на 31 октомври 1989 г. отидох на свиждане. Цветът на лицето му беше почти черносив. Лежеше увит в няколко одеала, защото му беше студено. Над него висеше специална луминисцентна лампа, за дезинфекция на въздуха в стаята му. Усмивката му застиваше на лицето. И разговорът ни не вървеше:

— Пуши ми се една цигара, но няма да запаля, защото лекарите не ми дават. Обадих се на майка и тя ще ти даде един куфар с мои снимки Ти знаеш как да ги запазиш. — говореше бавно и вече без усмивка.

В неделя отново го видях и тогава му казах, че куфарът със снимките е вече у мен. Поне външно изглеждаше по-добре. Опитах се да го насърча:

— Ще се оправиш, Бате. Няма страшно.

— Тя, мойта се е свършила, Илия, — рече той и разговорът секна. Постоях още 5–6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.

В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.

— Случило се е нещо, проплака тя.

Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8.30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.

Преди известно време четох в някои вестници, че поради болестта си Парцалев не е носил златните си накити в болницата, а спял върху тях. Искам най-правдоподобно да кажа и да опровергая това, защото и четирите му златни пръстена на дясната ръка и трите на лявата бяха на него до последно. Кръстчето с диаманти също си го носеше до края на живота си. Парцалев умира от скоротечна левкемия. Измислица е също, че е бил пребит по време на дисидентската акция в градинката пред „Кристал“.

Нощта преди да си отиде Парцалев, заспах трудно, разкъсван от нерадостни мисли. Дълбоко някъде в мен ме глождеше мисълта: „А ако умре Парцалев?“ Знаех и разбирах много добре, че с неговата смърт ще се затвори една страница от моя живот, не само съвместните ни изяви, но и искреното ни приятелство.

От този момент нататък нещата започнаха да се развиват мълниеносно. На Парцалев му беше отказано поклонение в камерната зала на Сатиричния театър. Траурната церемония се състоя в ритуалната зала на Софийските гробища, където последна почит му отдадоха хората, които го обичаха. От смъртта на най-добрите ни футболисти Аспарухов и Котков, толкова много люде не бяха се събирали тук. Още от 10 ч. сутринта плътен кордон от милиционери охраняваха и не пускаха да се влезе вътре. По-късно хората разкъсаха кордона и обградиха цялата ритуална зала. Грамада от съболезнователни телеграми и писма от различни градове и организации пристигаха ежеминутно. В една от телеграмите до семейството на Парцалев се казваше, че със смъртта на актьора умира и смеха на България.

Георги Парцалев беше погребан в Алеята на артистите и културните дейци, почти в края на парцела. Той можеше да бъде погребан и на по-хубаво място.

След неговата смърт отидох в жилището му, където бях идвал толкова пъти. Седнах на земята, край камината. Запалих си от любимите на Парцалев цигари „Марлборо“ и си сипах чаша уиски. Усетих как сълзите ми се стичат. Петнайсет години се бяха изнизали като миг. Мислех си за това какво е приятелството и как смъртта не може да раздели хората. Защото те живеят в техните спомени.

Времето тече. Изменят се нравите и отношенията между нас, хората. Талантът на Парцалев, неговата следа в театъра бяха забравени. Малцина отиват на неговия гроб, а още по-малко говорят за него. Когато ми стане мъчно за моя приятел Парцалев, отивам сам на неговия гроб, запалвам му една свещичка, оставям цветя, защото той ги обичаше и естествено — уиски с малкото му шишенце, което пазя все още в себе си.

Край
Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *