magnifisonz.com /

Ернст Щадлер  е немски поет, критик, есеист и преводач, роден в Колмар, Елзас, на границата между Германия и Франция.

Щадлер израства в семейството на прокурор и настоятел на университета в Щрасбург (днес Страсбург). Следва германистика,романистика и сравнително езикознание в университетите на Щрасбург и Мюнхен.

Съвсем млад Щадлер публикува стихове и критически статии върху съвременната му немска литература — главно в експресионистичното списание „Ди Акцион“. Влияние му оказват Фридрих Ницше, Рихард Демел, Детлев фон Лилиенкрон иАрно Холц. След доброволна едногодишна военна служба в Елзаската полева артилерия в Щрасбург Щадлер подхваща академично поприще. През 1906 г. прави докторат върху „Парцифал“ на Волфрам фон Ешенбах и получава стипендия отОксфордския университет, където подготвя хабилитационен труд върху „Виланд и неговите преводи на Шекспир“ (1910).

СТИХОВЕ  : 

ТЪМНО СТРАНСТВАНЕ 

Фонтаните шумят като насън,
Звънтят далеч вечерните камбани
И глъхнат меко в здрача· който в миг
Разнася лъх от нощните градини·
Където скитам. Там се извисява·
Сред кули от мъждива светлина·
От срутени грамади засводена·
На сетно странстване могила сетна:
Потокът чер на златно-тъмен дрейф.
Студените железни стъпала
Ме водят в долината· от която
Не се завръща никой. Тук ме скрива
Страна без цветове сред сини сенки·
Бленуван прилив!
Вече ме докосва
Настръхнал тежкият ти полъх. Вече
Слепи ме блясък като от икона
Сред буреносен облак. Вече мътно
Е злото огледало на живота·
Погасващ сън помежду ден и мрак.

1904

ЗДРАЧЪТ

ПОСЛАНИЕ

Отново трябва да почувстваш, че те сграбчват всички здрави, млади сили,
Че нищо не застива, че край теб кръжи небесно злато и звездите пламенеят,
Че слънцето и вечерта се спущат, а ветрове над сини морски степи веят,
На щурм през облаци раздрани трябва да проникнеш в небесата светлокрили.

Нима си смятал, че пристанищните нежни светлини ще приласкаят твоите платна,
Набъбнали като моминска гръд, напираща необуздано под копринени брокати?
Чуй вече, в тъмнината, призрачен любовен глас – тече и ромоли кръвта ти –
А ти желаеше без мощ ръце да скръстиш, да се предадеш смирено без вина?

Почувствай: светлината и дъждът на твоя блян са се стопили,
Светът се е пропукал, бездната те мами, но пламти лазурната небесна твърд,
Започва бурята, сърцето ти запраща в пагубни обятия със сетни сили,
Догдето то напълно рухне с вик на сладост, щастие и смърт.

1914

ПРЕЗ ТЕЗИ НОЩИ

През тези нощи зъзне мойта кръв за твойта плът, любима.
О, жаждата ми е като тъмнееща вода, заприщена от шлюзи,
Натрупана сред обедната тишина, сковано дебнеща,
Ламтяща да изригне. Лятна буря,
Която трудно сдържа заредените в засада облаци. Кога ще дойдеш, мълния,
Та бурята да разразиш, тежаща от наслада, мост,
Далеч от язовете да разтвориш тръпнещи бедра?
Желая да те донеса при себе си в леглото като снопче млади детелини
От рохкава земя. Ще бъда градинарят, който
Най-нежно ще те засади в лехата. Облак, който
Ще те полива, въздух, който ще те обкръжава.
В пръстта ти искам да заровя полудялата си жар и,
С копнеж разцъфнал, над плътта ти да възкръсна.

1914

ТЕЖКА ВЕЧЕР

Вратите на небето са отворени за мрака,
Безшумно се излива той, като в бездънен кратер
Страната смачква. Сенките напират като вятър
От рохкавите, с нощ налети, пори на земята.
Тополите, едва докоснати от слънце в зрака,
Напомнят черни кръстове, побити сред полето.
Нивята се простират сиви – грозни, страховити.
Нощта струи от облачните ями, над гората
Повяват вече хладни вихри, в сумрака превити,
Зелени върбалаци, в тях издъхва, хъхри, ето,
Оцъкля се последният светлик.

1914

РОЗИТЕ В ГРАДИНАТА

Розите в градината цъфтят за втори път. Набъбват всеки ден към слънцето
На едри пъпки. Но я няма разточителната нежност,
С която първият цъфтеж се люшкаше сред блясъка на бял и ален звезден огън.
Изскачат днес по-алчно, сякаш кръв изтича от раздрани вени,
Над ревностно набъбналата плът на късните листа.
Дивото цъфтене е като предсмъртно хъхрене,
Което отминаващото лято хвърля сред несигурната светлина на есента.

1914

LA QUERIDA

Прегръдките ти като буря
Ни люшкат над световни бездни,
Прегръдките ти като див уханен дъжд
Поят кръвта с мечта и лудост.
Но после идва ден. Натегнали от нощ, очите се разтварят,
Сломен от златно разорение и смърт,
През реки от тъмна кръв, подобно отлив, шумно се завръщам,
Чувствам пронизително злочестие,
Долавям ударите на сърцето ти как тупат върху моето сърце
И все пак знам: че си съвсем недостижима и далечна.
Чувствам: че над пламъците на насладата, която разразихме,
Повява скръб,
До вас по-близо! Небеса, които от безмълвното ми
Всекидневно упование изтръгват твоя лик,
Чуждеещ, в него ти се скриваш, в него твойта пламенност,
Напяваща любовни шепотни литания, ще коленичи,
Сърдечна кръв, която капе, разпилени думи,
Поглаждане на парещо чело, събрани пръсти,
Нежно разтопени погледи, които никога не съм познавал –
Безкрайност се простира като тайнствено
Дълбока, тънеща сред здрач земя,
Градини, сраснали се, цъфнали в светлика на деня,
Обграждат твоята душа –
Зная: че ти трябва да преминеш
През стотици мостове, през дълги заградени пътища,
Назад,
Обратно в твоята момичешка земя,
Че трябва да ми подадеш ръка
И цялото безмерно разстояние
Да пребродиш с мен,
Догдето спомени, наслади и страдания те изоставят,
И сред утринно раззеленените бразди
Застанем пред дола на новото начало…
Но ти отвръщаш поглед. Сепваш се и тръпнеш.
Усмихваш се. И твойте устни,
Крила на диви лебеди, се спускат към устата ми,
Като че искат да не се събудят
От пиянство до несвяст.

1914