magnifisonz.com /

Уолт Уитман (на английски: Walt Whitman) е американски поет, есеист и журналист. „Стръкчета трева“ е неговата книга, която той пише цял живот и издава в различни варианти.

Уолт Уитман
Фотография на Матю Брейди
Роден	31 май 1819 г. Уест Хилс, Лонг Айлънд, Ню Йорк, САЩ
Починал	26 март 1892 г. (72 г.) Камдън, Ню Джърси, САЩ
Професия	поет
Националност	САЩ
Активен период	1842 – 1871
Жанр	стихотворение, поема, есе
Известни творби	„Стръкчета трева“

Роден е на 31 май 1819 г. във ферма в Лонг Айлънд. През 1823 г. многолюдното семейство (9 деца) се премества в Бруклин. На 11-годишна възраст Уитман започва работа като печатар. Чете непрекъснато и се запознава с Библията, творбите на Омир, Данте и Шекспир. На 17 години става учител и преподава до 1841, когато напуска професията, за да се върне към журналистиката като постоянна кариера. Основава ежеседмичника „Лонг Айлъндър“, а през следващите години е редактор на редица вестници в Бруклин и Ню Йорк. Две седмици след първото издание на „Стръкчета трева“ (Leaves of grass, юли 1855 г.), Уитман получава похвално писмо от Емерсън. До 1891 г. произведението е издавано 10 пъти, като непрекъснато нараства, започва като сборник с 12 творби и достига цифрата 300 в 1892 г., годината на смъртта му. По време на Гражданската война поетът работи като журналист на свободна практика и мисионер-доброволец в болниците във Вашингтон, където се грижи за ранените. През 1865 г. постъпва на работа като служител в Министерството на природните богатства, но след пет месеца е уволнен заради авторството си на „Стръкчета трева“, която Харлан, секретар на Министерството, намирал за „обидна“. През 1870-те здравето на Уитман се влошава и следват няколко пристъпа на парализа. Умира в Камдън на 26 март 1892 г.

Сексуалността на Уитман е честа тема за дебати. Въпреки че биографите му продължават да дискутират, обикновено е описван като хомосексуалист или бисексуален в чувствата си. Съществува несъгласие обаче между тях за това, дали Уитман е имал сексуални отношения с мъже.

Уитман се интересува от политика през целия си живот. Подкрепя Уилмът Провайзо по време на Гражданската война и се противопоставя на робството. Въпреки че в поезията му двете раси са равноправни, в поведението му могат да бъдат открити расистките предразсъдъци на Америка от 19. век, а противопоставянето му на робството не винаги се смята за основано на убеждението за равенство.

„Обърнете лицето си към слънцето и сенките ще паднат зад вас.“

„Бъдете любопитни, но не осъждайте.”

„Правете каквото искате, но нека ви носи радост.”

„Мирът е винаги красив.”

„Знам, че заслужавам враговете си, но не мога да повярвам, че съм заслужил и приятелите си.”

„Правете каквото искате, но нека ви носи радост.”

„В лицата на обикновените хора аз виждам Бог.”

„Истинската война никога няма да влезе в книгите.”

„Всеки момент на светлина и мрак е чудо.”

„Няма Бог, по-възвишен от теб самия.”

„Бъдещето не е по-несигурно от настоящето.”

„Има огромно значение къде точно четеш.”

„Ако нещо е свещено, то това е човешкото тяло.”

„За да има велики поети, трябва да има и велика публика.”

„Истинското изкуство е човечността. Това, което наричаме лоши обноски, са често най-живописните и изразителни неща изобщо.”

„Най-великата поема са Съединените американски щати.”

„Когато пропуснеш веднага да ме намериш, не губи кураж, изгубиш ли ме на едно място, търси на друго, аз някъде съм спрял да те дочакам.“

„Най-силните и най-сладките песни все още остава да бъдат изпети.“

Младежки години

Уолт Уитман е роден на 31 май, 1819, в Уест Хилс, Хънтингтън, Лонг Айлънд в семейството на Уолтър и Луиза Ван Велсър Уитман и е второто от общо девет деца. Баща му Уолтър Уитман кръщава 3-ма от 7-те си сина с имена на американски президенти Андрю Джаксън, Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън. Когато е на 4 години, Уолт се премества със семейството си в Бруклин, където живее на няколко различни места. Спомня си детството като неспокойно заради финансовите трудности на семейството.

На 11 години Уитман завършва училище и започва да търси работа, за да помага на семейството си. Започва работа в печатницата на седмичния вестник „Patriot“ в Лонг Айлънд.

Ранна журналистическа кариера

След като семейството му се връща обратно в Уест Хилс, Уитман остава в Бруклин и започва работа за седмичника „Long-Island Star“. Често посещава местната библиотека, присъединява се към клуб за дебати, започва да ходи на театър и анонимно публикува ранната си поезия в New York Mirror. През 1835 г., на 16-годишна възраст, Уитман напуска вестника и Бруклин и се мести в Ню Йорк, където по-късно започва свой собствен вестник – Long Islander. Уитман е едновременно негов издател, редактор и дистрибутор. Десет месеца по-късно го продава на Е.О. Кроуел и първото му издание излиза на 12 юли 1839 г. В Ню Йорк Уитман работи за няколко различни вестника, а от 1846 го 1848 г. е редактор на „Brooklyn Eagle“.

„Стръкчета трева“

Първоначално Уитман започва да експериментира с различни, популярни за времето си, литературни жанрове. През 1850 г. започва да пише това, което по-късно се превръща в „Стръкчета трева“ – поезия, която Уитман продължава да редактира до края на живота си. Използва свободен стих и ритъм, подобен на този на Библията. В края на 1855 г. Уитман изненадва братята си с първото напечатано издание на „Стръкчета трева“.

Уитман сам плаща за напечатването на първите 795 екземпляра. Името на автора не е посочено, а вместо това на корицата е гравиран портрет, направен от Самюел Холиър. Най-високо признание книгата получава от Ралф Уолдо Емерсън, който изпраща на Уитман похвално писмо, дълго 5 страници. Първото издание на книгата се разпространява добре и се радва на интерес, отчасти благодарение на одобрението на Емерсън, но също така е критикувана заради „порнографското“ си съдържание. Геологът Джон Питър Лесли пише писмо до Емерсън, в което нарича книгата „долнопробна, профанна и цинична“, а нейния автор – „превзет задник“. На 11-ти юли, дни след публикуването на „Стръкчета трева“, бащата на Уитман умира на 65-годишна възраст.

В месеците след издаването критиката се фокусира най-вече върху потенциално обидното съдържание. Второто издание излиза през август 1856 г. с 20 нови стихотворения. Книгата се издава отново през 1860 и 1867 г., както и още няколко пъти до края на живота на Уитман. Няколко известни автора, сред които Бронсън Oлкyт и Хенри Дейвид Торо, се възхищават толкова на книгата и лично посещават Уитман.

Участие в Гражданската война

Джордж Уитман – брат на Уолт – е в армията на Съюза на северните щати и му изпраща няколко писма от фронта. На 16 декември 1862 г. в „New York Tribune“ е публикуван списък на загиналите и ранените войници, който включва и „Първи лейтенант Дж. У. Уитмор“. Притеснен, Уитман решава, че това може би е брат му Джордж, и незабавно заминава на юг, за да го открие. Впоследствие го намира жив, само със повърхностна рана на лицето. Потресен, виждайки ранените войници и ампутираните им крайници, Уитман заминава за Вашингтон на 28 декември 1862 г. и възнамерява никога повече да не се връща в Ню Йорк. Във Вашингтон Уитман става доброволец и работи като медицински брат във военните болници.

През 1865 г. Уитман е назначен в Министерството на вътрешните работи. Само няколко месеца по-късно, на 30 юни 1865 г., е уволнен от бившия сенатор на Айова Джеймс Харлън. Смята се, че е уволнен поради морални причини, вследствие на излизането на изданието на „Стръкчета трева“ от 1860 г.

Последни години

След като получава удар в началото на 1873 г., Уитман се премества от Вашингтон в Камдън, Ню Джърси, при брат си Джордж. Там е и майка му, която умира през май същата година. Уитман остава да живее при брат си до 1884 г., когато си купува собствена къща. През този период публикува 3 издания на „Стръкчета трева“, какво и други творби.

В новия си дом Уитман е почти през цялото време на легло. Запознава се със своя съседка – вдовицата Мари Оукс Дейвис, която през 1885 г. се премества при него, за да му помага в домакинството. По това време Уитман издава стихосбирката си още три пъти.

Усещайки наближаването на края на живота си, Уитман поръчва построяването на гранитен мавзолей във формата на къща. През последната седмица на живота си е твърде слаб дори да се храни. По онова време пише: „Страдам през цялото време. Нямам облекчение, няма как да избягам: една монотонност, монотонност, монотонност, в болка.“

Уитман умира на 26 март 1892 г. Аутопсията показва, че вследствие на бронхопневмония белите му дробове работят едва с 1/8 от капацитета си, а абсцес с големината на яйце разяжда негово ребро. Тялото му е показано за последен път в дома му в Камдън, където идват над 1000 души, за да се сбогуват. По-късно останките на родителите и братята на Уитман също са преместени в неговия мавзолей.

Къмто градините светът

Къмто градините светът отново се въздига,
мъжествени другари, дъщери и синове, прелюдии
на любовта и на телесния живот и на значение и битие,
тук любопитно съзерцавай възкресението ми от сън,
въртящите се цикли, които във широкия си замах
като ме пораждат пак влюбен, зрял,
като за мен е всичко хубаво и удивително,
моите крайници и трепетния пламък, който непрекъснато
тече през тях и по причини просто удивителни прозирам,
и като съществувам тъй, прониква той навсякъде,
все още доволен с настоящето, доволен с миналото,
за мен или зад мене Ева, следващата ме или пред мен,
а аз я следвам, туй пък е едно и също.

Ти, който и да си, държащия ме за ръка

Ти, който и да си, държащия ме за ръка,
без едното ще бъде всичко непотребно,
предупреждавам те, преди да ме изпробваш по-нататък:
не съм това, което предполагаш, а нещо много по-различно.

Кой може отсега да бъде мой последовател?
Кой се подписва като кандидат за моята привързаност?

Съмнителен е пътят, резултатът е несигурен и разрушителен,
ти трябва да се отречеш от всичко друго,
аз бих очаквал да съм твой единствен изключителен стандарт,
но и тогава твойто посвещение ще бъде изнурително и дълго,
а теорията на живота ти от миналото, твоето съобразяване
с живота покрай теб ще трябва сам да изоставиш,
затуй сега ме напусни, за да не се тревожиш по-нататък,
спали ръката си от мойто рамо и върви по своя път.

Да се прокраднеш в някой лес заради изпитанието,
да се облегнеш на скала в открития простор
(защото в дом йод стряха аз не се явявам,
нито пред компания, в библиотеките лежа като че глух,
неловък, нероден или пък мъртъв),
но с тебе — да речем — върху огромен хълм,
отдето забелязвам пръв дали на милия далеч не приближава
някой си, неподозиращ че го гледат, да кажем
с теб на кораб сред морето или на някой плаж,
или на спокоен някой остров — тук аз допускам
да положиш устните си върху моите с целувка на другар,
с когото дълго си живял или с целувката на младоженец,
защото аз съм младоженецът и аз — другарят.
Или пък ако искаш загърни ме в своя плащ,
където мога да усетя ударите на сърцето ти
или да легна върху твоето бедро,
носи ме дето и да идеш по вода и суша,
защото досегът със теб ми стига, той е най-доброто,
с това докосване до тебе ще заспя
безмълвно и ще бъда носен вечно.

Това прощаване те насочва към опасности,
това прощаване и мен самия — няма да го разбереш —
ще ме измами от началото, а после повече — разбира се —
и аз ще те измамя, дори когато ти си мислиш,
че ти безспорно си ме хванал, виж!
От тебе вече, както виждаш, съм избягал…

Защото не за туй, което виждаш, аз написах тази книга
и нито ти като я прочетеш това ще придобиеш,
не ме познават най-добре ония, дето ми се възхищават,
дето показно ме хвалят, и нито кандидатите за любовта ми
(освен малцина) ще бъдат победители и нито пък поемите ми
ще творят доброто само, ще принасят и вреда,
и май че по-голяма, защото е безсмислено без туй,
което ти ще отгадаваш, без да познаеш, което аз загатвам,
затуй ме остави и си върви по своя път.