magnifisonz.com /

Борис Леонидович Пастернак  е руски поет и писател, известен на Запад с монументалния си трагичен роман за Съветска Русия, „Доктор Живаго“ (1957). В Русия е по-известен като поет. „Сестра моя жизнь“, написана от Пастернак през 1917, е смятана за най-влиятелната стихосбирка, публикувана на руски език през 20 век.

Цитати, биография, стихове :

• Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го очакваш. Не е ли по-вярно да се каже, че то въобще никога не идва? … Всичко, което реално съществува, съществува в рамките на настоящето.

• Всички ние сме станали хора дотолкова, доколкото сме се научили да обичаме и да разбираме другите.

• Да обичаш другите е тежък кръст.

• Единственият знак за благородство са пръстите с мастилени петна.

• За да може да се самосъхрани, злото трябва да се маскира като добро. Може да се каже, че злото винаги е имало комплекс за малоценност и затова то никога не е откровено.

• Колкото повече обичаме предмета на нашето обожание, толкова повече той изглежда като наша жертва.

• Силата на думите е такава, че когато предскажете нещо, вие сами логически се повеждате към това, което сте предсказали.

• Социалистическият реализъм така често маскира всичко, което е празно, надуто, риторично, без съдържание, безполезно за хората и морално подозрително.

• Първият белег на таланта е смелостта. Но не смелост на сцената или в редакцията, а смелост пред чистия лист хартия.

• Според мен философията трябва да бъде пестеливо използвана подправка към изкуството и живота. Да се занимаваш единствено с нея е все едно да се храниш само с хрян.

• Стадността винаги е била убежище за бездарните.

• Тишина, ти си най-хубавото от всичко, което съм чувал.

• Целта на творчеството е самоотдаване, не шумотивица или успех.

   

• Човек се ражда, за да живее, а не за да се готви да живее.

• Човек има еднаква нужда да бъде разумен и неразумен, спокоен и нервен. Ако го оставите само с разумността и спокойствието, той ще стане тъп, безцветен и летаргичен. Оставете го само с неразумността и нервите, и той ще загуби и себе си, и света. Поетът е човек на крайностите. Той търси разум в неразумното и неразумност в разума…

Борис Пастернак
Роден	29 януари 1890 г. Москва, Руска империя
Починал	30 май 1960 г. (70 г.) Переделкино, СССР
Националност	Русия
Жанр	стихотворение, роман
Известни творби	„Доктор Живаго“ (1957)
Награди	Нобелова награда(1958)

Ранни години

Пастернак е роден в Москва на 10 февруари (29 януари стар стил) 1890 г.. Родителите му са известният художник Леонид Пастернак, евреин, приел православието и преподавател в Московското художествено училище, и Роза Кауфман, популярна пианистка. Пастернак израства в космополитна атмосфера, домът на баща му е посещаван от Сергей Рахманинов, Райнер Мария Рилке, Лев Толстой.

Вдъхновен от своя съсед Александър Скрябин, Пастернак решава да стане композитор и постъпва в Московската консерватория. През 1910 г. се премества в Университета в Марбург, където учи при неокантианските философи Херман Коен и Николай Хартман. Макар и поканен да остане там след завършването си, той се отказва от професионални занимания с философия и се завръща в Москва през 1914 г. През същата година е публикувана и първата му стихосбирка, повлияна от Александър Блок и футуризма.

Ранните стихове на Пастернак ловко прикриват неговата обсебеност от идеите на Имануел Кант. Те включват ярки алитерации, необичайни ритмични комбинации, ежедневен речник и скрити алюзии към любимите му поети – Михаил Лермонтов и германските романтици.

По време на Първата световна война Борис Пастернак преподава и работи в химически завод в Урал. За разлика от много свои роднини и приятели, той не емигрира след Руската революция от 1917 г., а съзнателно остава в страната.

След Първата световна война

Пастернак прекарва лятото на 1917 г. в околностите на Саратов, където се влюбва в еврейско момиче. В резултат на това той пише стихосбирката „Сестра моя жизнь“. Тя е написана за три месеца, но в продължение на четири години той се притеснява да я публикува. Когато през 1921 това става, книгата има огромен ефект върху руската поезия. Тя превръща Пастернак в модел за подражание за по-младите поети и решително променя поетичния стил на автори като Осип Манделщам и Марина Цветаева.

След „Сестра моя жизнь“ Пастернак пише няколко херметични текста с различно качество. Те са аплодирани от разнородни автори като Владимир Маяковски, Андрей Бели и Владимир Набоков. В края на 20-те години той участва и в известната тристранна кореспонденция с Райнер Мария Рилке и Марина Цветаева.

В края на 20-те години Пастернак все по-ясно усеща, че многоцветният му модернистичен стил не се вписва в доктрината на социалистическия реализъм, одобрена от Комунистическата партия. Той се опитва да направи своята поезия по-разбираема за масовия читател, като преработва по-ранни произведения и започва две дълги поеми за Руската революция. Започва да пише и проза, включително няколко автобиографични разказа.

30-те и 40-те години

От 1932 г. Пастернак рязко променя стила си, за да го направи по-приемлив за властите. Макар отделни стихотворения да са на нивото на по-ранното му творчество, книгата отблъсква почитателите му сред руската емиграция. В следващата си стихосбирка с патриотични стихове от 1943 г. той опростява стила си още повече.

По време на големите чистки през 30-те Борис Пастернак все повече се разочарова от комунистическото правителство. Той не публикува много свои стихове, а превежда Уилям Шекспир („Хамлет“, „Макбет“, „Крал Лир“), Йохан Волфганг фон Гьоте („Фауст“), Райнер Мария Рилке („Requiem fur eine Freundin“), Пол Верлен и любимите на Йосиф Сталин грузински поети.

Последни години

Няколко години преди Втората световна война Борис Пастернак и съпругата му се заселват в Переделкино, писателско селище на няколко километра от Москва. През следващите години той пише романа „Доктор Живаго“. След като цензурата в Съветския съюз не одобрява книгата, той успява да я изпрати в чужбина и да я издаде през 1957 в Италия. Това предизвиква преследвания срещу него от страна на властите, продължили до края на живота му. Романът „Доктор Живаго“ е публикуван в Съветския съюз едва през 1987.

През последните няколко години от живота си Пастернак пише поезия, посветена на любовта, безсмъртието и помирението с Бога. Тези стихове са сред най-популярните в творчеството му.

Борис Пастернак умира през 1960 в Переделкино.

Стихове

Март

Слънцето пече, та пот се лее
и потокът буйства като луд.
Пролетта — краварка снажна — все е
вън на двора и ламти за труд.

Клонките — безсилно сини жили,
малокръвен, се топи снегът.
Но пращят от здраве остри вили
и краварниците в пот димят.

Тия нощи, тия дни и нощи!
Звън по пладне, слънцето блести,
стрехите са във висулки още,
но вода навсякъде шурти!

Зеят на оборите вратите,
гълъби овес в снега кълват
и на всичко стимул и хранител —
лъха като въздух свеж торът.

––––

Балзак

Париж на златния телец,
с дъждец по-тих и от желание
за мъст. Във въздуха — прашец.
И гневно цъфнали платани.

И конски впряг и пляскащ бич
облива жегата с глазура
и — грах в решето — се дроби
в прозоречната амбразура.

Безгрижно бричките летят.
Текат нещата злободневни.
Чак до зори ли е денят?
И кестени, цъфтящи гневно.

Заложник техен и длъжник,
къде ли скри се? Ах, отново
той — както в книга алхимик —
из прашни улички се рови.

Като топола клепоух
в гъстака взрян е неспокойно
и, сякаш паяк, цял е слух,
оплел Париж в заупокойна.

С безсънни зъркели — в едно
въртят се като две вретена
и точат — нишка от коноп —
историята на вертепа.

Да се откупи сам от плен
при строгия лихвар — до края
ще трябва, цял изпепелен,
той нишката да размотае.

Защо на кредит взе Париж
с тълпите, с борсата проклета,
полята, селските мери,
и веселбите под небето.

За волност тъй лакеят млад,
за пенсия — чиновник хилав
бленуват… А ковашки млат —
юмрукът му пращи от сила.

Кога, кога, избърсал лоб,
и вечното кафе развеял,
ще огради това тегло
с евангелие от Матея.

––––

Вятър

Умрях, а ти ме надживя.
И вятърът от жалост плаче,
разлюшкал пак и лес, и дача.
Не всеки бор, не поотделно,
а всичко — с голите нивя
на далнината безпределна,
и сякаш мачти са това,
огъвани от напор бесен.
И не да бъде интересен
или от ярост най-безцелна —
той търси в свойта скръб слова
за твоята приспивна песен.

––––

Циганско лято

Как корав е на касиса листът.
Вкъщи — смях и стъклата звънтят,
там солят, мариноват и чистят,
и в бурканите гъби редят.

А лесът — шегобиец — не чака,
тоя шум е по склона развял,
дето, сякаш от огън, лещака
е опърлен от слънцето цял.

Пътят слиза към рова след малко,
тук за стария гнил коренак
и за дриплата есен е жалко —
всичко смитаща в зейнал овраг.

Че по-проста е тази вселена,
не тъй както го мислят, уви,
че лесът май във вир отразен е
и че всичко към края върви.

Да не мига човек на парцали,
щом докрай спепелен е светът
и прозорецът в налепи цял е —
бели сажди към него летят.

Тук пътека, през дупка в стобора
към брезовия лес лъкати.
Вкъщи врява и смях без умора,
смях и врява далече ехти.

–––-

Щастие

Пороят вечерен изпит е
от парка. И има резон:
нас щастие ще ни връхлита
със стръв — като облачен сонм.

Навярно бурливото щастие
такова е по същество —
дърветата в транс шумолящи
в столистно — след дъжд — тържество.

Там сключен е мир. Като Каин
из покрайнините с печат
запрян е — забравен, окаян —
гърмът, от листата осмят.

От свода. С капчуци хълцукащ
и ясен — понеже без край,
без чет са горите: в очукано
решето решетата сбрал.

На плосък листак. В океана
от пъпки стопени. С възторг
от буйстващото обожание
на молещите за простор.

Лещакът мълчи неизтръскан.
И щиглец, не спрял да свисти,
зрънца тъй в кафеза си пръска
от страст, както злакът — звезди.

––––

За февруари, без да чакаш…

За февруари. Без да чакаш,
пиши, ридай с мастило ти,
дордето — черна пролет сякаш —
вън пльокащата кал лъщи.

Вземи файтон. За шест петака
през благовест, през колела
отивай при дъжда разплакан,
по-шумен от мастилен плач.

Там — круши овъглено-сини —
рой врани във водниста кал
ще рухнат в миг и ще се срине
в гледците сухата печал.

Чернеят там следи предишни,
от грак е въздухът изрит
и с плач щом стихове редиш ти —
случайните са по-добри.

–––-

На парахода

Тих утринник. Смрази лицата ни.
Трептяха трескави листа.
По-син и от пера на патица
над Кама изгрев заблестя.

Бюфетчикът с чинийки тракаше.
Лакей прозя се. А свещта
сред светлини изчезна — сякаш че
светулки бъкаха в нощта.

Те ниско виснеха сред пристана —
искриста нишка. Звънна три.
Лакеят бе зает с почистване
на бронза в смръзнал стеарин.

Мълва старинна, неизбистрена,
билинно-нощна от камъш, —
край Перм, сред бриз, забърза в бисера
от лампи Кама изведнъж.

Вода нагълтала, се давеше
и пак изплуваше звезда,
и трепетен език подаваше
в кандило — камската вода.

И дъх на кухня се долавяше,
на цинквайс лъхаше, на лак.
Подслушвал дълго, изоставаше
назад по Кама сънен мрак.

С бокал в ръка, присвито вперяхте
око, съзрели как расте
рой недомлъвки над вечерята,
но бяха ви досадни те.

Зовяхте вие събеседника
назад, към миналите дни —
последна капка от последните
да сте сред техните вълни.

Тих утринник. Смрази лицата ни.
Трептяха трескави листа.
По-син и от пера на патица
над Кама изгрев заблестя.

Зора. След кървавата баня тя,
след нефта, плъзнал на мига,
гаси навред в каюткомпанията
и лампите покрай брега.

–––-

Юли

Из къщи броди дух, захвана
да скърца, вдига трополак.
Сноват и сенки по тавана.
Из къщи броди върколак.

Обърква всичко, без почивка
мотае се напред-назад.
Събаря бялата покривка,
в кревата пъха се с халат.

Не се изтрил дори отвънка
и на разтворени врати
завеската — танцьорка тънка —
прихванал, вихром се върти.

И кой е този мил невежа?
Луд призрак и познайник стар?
О, пак е той, пак той, изглежда —
летовникът ни — отпускар.

Това е курортиста Юли,
дойде ни в къщи на нозе
и с бури — вече сте го чули —
под наем всички стаи взе.

Той цял е в лопуш, сякаш дрипав,
цял в репеи, в тополов пух,
през ниските прозорци рипва
и глас надига — като глух.

Раздърпан рошльо, чийто въздъх
кого със свежест не опи;
той — юлският упойващ въздух,
дъхтящ на копър и липи.

––––-

Нощен вятър

Стихват песни пиянски и смях.
Утре трябва в зори да се става.
Гаснат лампите. Всички у тях
се прибраха накрай от забава.

Само вятърът щура се с вой
и все тъй по пътечката линка,
по която с момците и той
се завръщаше от вечеринка.

Спрял пред вратнята, гледа встрани.
Не обича той нощните свади.
Той готов е глава да склони
само спора с нощта да заглади.

Зад стоборите — пустош и сън.
Те се карат, огласят полето.
Чули свадата, в тъмното вън
се тълпят любопитни дървета.

––––––

Сняг вали

Сняг вали, сняг вали.
И протягат се цветята
към рояка зад стъклата
в млечноснежните мъгли.

Сняг вали. И смут, брожение.
И се втурват, и летят
стъпалата разкривени,
кривналият кръстопът.

Сняг вали, сняг вали.
Сякаш падат не парцали,
а тъй както в кръпки цял е,
сводът ще се строполи.

Сякаш днес като чудак
там отгоре, от балкона,
в криеница небосклона
слиза на земята чак.

А пък дните си летят.
Коледа кога отмина,
и на Новата година,
гледай — иде й редът.

Сняг вали, от бял — по-бял,
с тоя темп, в мъгла такава,
с тия стъпки, тъй ли вял,
или силно завалял
и животът отминава?

И годините ли в бяг
се застигат — като сняг
и слова в стихотворение?

Сняг вали, вали, навял,
сняг вали и смут, смущение:
в минувача побелял,
удивените растения,
кръстопътя в преспи цял.

–––––

Жените в детството

В мойто детство — все още го помня —
ще проточиш в прозореца врат,
а отвън, като в каменоломня,
под дърветата сумрак и хлад.

Тротоари, паваж, сутерени,
вляво църквата с обло кубе —
от тополи, в два реда стълпени,
всичко в сянка потънало бе.

В парка глухи пътеки се вият
и се крият от всичко в света
и извечната женска стихия
със загадъчност пълни бита.

При съседските щерки, гълчейки,
рой приятелки идват със смях,
а черьомуха с цъфнали вейки
вън прозорците бърше от прах.

Или гневни старици, обзети
от стремеж да гълчат, да кълнат,
извисяват се — както дървета
край градинките градски стърчат.

Женска глъч — като бич тя терзае,
но след време ще се убедиш,
че нелека наука страстта е,
че е подвиг — да боготвориш.

Всички, зърнал ги някъде, мигом
и отдавна на другия бряг,
всички тук — нека бог поживи ги