Франсис Форд Копола : Обикновено това, в което ще се превърнат най-добрите ви идеи или усилия, се оказва най-много атакувано

magnifisonz.com /

Франсис Форд Копола е роден на 7 април 1939 г. в Детройт, в семейство на музиканти. През 1972 г. американският режисьор постигна световен успех с филмовата адаптация на романа на Марио Пузо „Кръстникът”. През 1974 г. и 1990 г. Франсис Форд Копола разгърна продължението на мафиотския епос в трилогия.

През следващите години Франсис Форд Копола утвърди репутацията си на един от най-великите режисьори на нашето съвремие. От 1963 г. е женен за Елинор Копола, имат три деца. Франсис Форд Копола разговаря с журналиста Марко Шмит от вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг”.

Въпрос: Г-н Копола, какво все още Ви кара да снимате филми?

Франсис Форд Копола: Искате да кажете, щом отдавна вече съм богат и прочут? (усмихва се) Ще Ви издам една тайна: чрез правенето на филми и в напреднала възраст постоянно научавам нещо ново – за света, за хората и за самия себе си. Считам за великолепно, че на моите седемдесет и две години, след работа, мога да се върна вкъщи и да кажа на жена си. „Скъпа, днес пак научих толкова много неща”.

Чувствате ли се като режисьор по-свободен сега, отколкото преди? По-склонен да поемате рискове?

О, аз винаги съм бил малък авантюрист. Никога не съм изпитвал страх да поема риск за нещо – за разлика от повечето босове в Холивуд. Те не мразят нищо повече от това да поемат рискове. Но мисля, че правенето на кино без рискове е възможно също толкова малко, колкото правенето на бебета без секс. Има само едно нещо, което не трябва да се подлага на риск: да пропилееш живота си.

Много хора на смъртното си легло се вайкат: „Ох, само ако бях направил това или онова!” Това определено няма да се случи с мен – направих всичко, което исках да направя. Още като млад режисьор бях на прав път с филми като „Диалогът” или „Не обичай никога чужденец”. Но тогава, за съжаление, ми се случи най-лошото, което може да се случи на един човек на изкуството.

А именно?

Постигнах успех. „Кръстникът” пожъна успех в такава степен, че станах прочут и изведнъж в Холивуд ме приеха за значим. От този момент нататък бях обсипван с оферти от всички страни, за които изобщо не проявявах интерес. Успехът ме отклони за известно време от пътя на експерименталното авторско кино. Като млад идиот, глупашки, не схванах, че босовете на филмови компании, естествено, предлагат на някого само това, с което самите те могат да правят пари.

В Холивуд думата „експериментално” вече се считаше за обидна дума. Типовете във фабриката за мечти обичаха най-много касовия филм да се върти постоянно. Случи ми се същото като на Мартин Скорсезе: до днес от нас двамата се очаква да бълваме един гангстерски филм след друг.

„Кръстникът” рисува по-скоро романтичен образ на мафията. Днес бихте ли инсценирал един гангстерски филм по различен начин? По-близо до реалността?

Днес не бих правил вече гангстерски филми. За разлика от Мартин Скорсезе аз не съм израснал в съседство с криминални престъпници, а в среда на музиканти. Преди няколко години се заклех да снимам филми само по собствени сценарии и сам да финансирам филмите си. Защото представата да моля някого за пари или да допускам да ми налагат някоя звезда, за да мога да реализирам един филм, стана непоносима за мен.

Научих се да съставям такъв нисък бюджет за произведенията си, че да мога да си го позволя. Не трябва да правя вече никакви компромиси и да давам отчет на никого. В тази връзка днес се чувствам, за да се върнем към втория Ви въпрос, действително по-свободен, отколкото преди.

Филмите Ви носят ли достатъчно печалба, която винаги да влагате отново в нови проекти?

Не. Мисля, че човек трябва да се раздели с илюзията, че може да живее от работата си като режисьор: времената, в които човек можеше да печели пари с изкуство, са минало. А и моите филми от дълго време не носят приходи – финансирам ги с приходите от винарната си. Повечето хора са обсебени от страха да не загубят парите си, но аз никога не съм се колебал и секунда да вложа цялото си имущество в мои филмови проекти.

Финансирах сам „Апокалипсис сега”, въпреки че носех отговорността за три деца и малко преди това бях на ръба да загубя къщата си. В продължение на десет години връщах дълга си към банките. Дори и вече да нямам никакви пари, ще продължа да правя филми. Нещата винаги стават по някакъв начин.

Действително Вашите нови филми не намират никакъв кредитор. И ако те все още се дават в някое кино, почти никой не иска да ги гледа. Не Ви ли притеснява това?

Не, изобщо. Радвам се на писането, на сценичната работа, на учебния процес. Дали след това хората ще гледат готовия филм или едва след десет години или няма да го гледат – ми е безразлично. Не бива да забравяте едно нещо: много филми, за които днес ме възхваляват, по онова време бяха тотални провали, които едва ли някой искаше да гледа.

С вкуса на кинозрителите нещата са подобни като с храната: когато храниш хората със спагети и доматен сос, те са доволни. Но ако им сервираш нещо ново, чуждо, те остават резервирани. Едва години по-късно те може би си казват: това всъщност не беше толкова лошо.

Кой е най-важният урок, който научихте в работата си като режисьор?

Че човек трябва да има търпение. Че трябва да се даде време на нещата да узреят. Например, ако пресъздавате филмова сцена, не бива да сте толкова глупав да мислите, че тя веднага ще въздейства като най-известните моменти във филмовата история. По-спокойно! Дай шанс на сцената. И преди всичко: бъди отворен за предложенията на актьорите и на снимачния екип. Като млад режисьор бях почти глух за предложения отвън и смятах, че знам всичко по-добре. Голяма грешка! Всеки добър филм живее благодарение на екипната работа.

Кое според Вас е най-важното при работата с актьорите?

За това съм развил много проста теория. Всеки възможен проблем с един актьор – било то, че идва безочливо късно или че перманентно е пиян, постоянно забравя текста си или крещи през цялото време – се дължи на една и съща причина: той се страхува. Това се отнася за всички актьори, без изключение. Дори и Марлон Брандо веднъж ми каза: „Мислиш ли, че не ме е шубе?” Щом веднъж отнемеш страха от един актьор, засилиш неговата самоувереност и го накараш да усеща, че наистина вярваш в него, няма да имаш никакви проблеми с него .

Как работите с Вашите актьори? Давате ли им подробни указания?

Обикновено ги оставям просто да си вършат работата. Но това зависи от конкретния случай. Всеки актьор е различен. Робърт Дювал, например, обича да повтаря една сцена най-много веднъж или два пъти – след това губи охота и концентрация. Противно на него Уорън Бийти би предпочел да изиграе всяка сцена петдесет пъти: всеки път става все по-добър.

Един от най-големите ми кошмари е, че в някой момент трябва да снимам с двамата обща сцена. Винаги съм бил омагьосан от същността на актьорите: може да са копнели мечтателно с часове за любимите си сцени, но щом камерата заработи, те внезапно намират хиляди оправдания – защото се страхуват. Човек трябва да използва хитрини, за да ги накара да играят.

Как го правите?

С упражнения по импровизация. Винаги настоявам за проби най-малко една седмица преди да почне снимането на филма. Правя проби не на текста на сценария, тъй като пред камерата той трябва да въздейства възможно най-свежо и спонтанно. Вместо това се грижа актьорите бавно да се превъплътят във филмовите си герои. Във филма „Тетро”, например, организирах фашинг, на който всеки трябваше да дойде облечен така, както би избрал филмовият му герой.

А в „Кръстникът”?

Тогава всички бяхме развълнувани заради Марлон Брандо. Всеки му се възхищаваше – и аз съумях да използвам това за филма си. Наполеон някога е казал: „Използвай всички оръжия, които са на разположение.” Точно това трябваше да правя като режисьор. Така че при първата среща поканих изпълнителите на вечеря – в страничната стая на един ресторант, която бях взел под наем и бях подредил като за семейно тържество.

Накарах Марлон Брандо да седне отпред на масата, Ал Пачино от дясната му страна, Джеймс Каан от лявата му страна и така нататък. Сестра ми сервираше храната и след кратко време всички се държаха като филмовите си герои: Джеймс Каан се опитваше да впечатли Брандо с вицове, а Ал Пачино се опитваше да импонира на Брандо с невъзмутимост.

Седите ли на семейни тържества отпред на масата както Марлон Брандо във Вашия филм? Вие ли сте кръстникът на семейство Копола?

Не. Аз съм по-скоро като едно дете. Разбира се, радвам се на уважението, което ми засвидетелстват членовете на моето семейство. Но никой не се отнася към мен като голям Дзампано (герой от филма „Пътят” на Фелини). А и изобщо не бих искал това. По-скоро предпочитам да ме разглеждат като добър приятел.

Децата Ви също попаднаха във филмовия бизнес: Джан-Карло като продуцент, Роман и София като автори и режисьори. Това беше ли Ваше намерение?

Да, абсолютно. Много съм горд с тях. Те почти израснаха на филмовата площадка, навсякъде ги вземах със себе си. Дори през двете години, през които снимах „Апокалипсис сега” във Филипините, им позволих да ме придружат.

Вярно ли е, че сте заснели раждането на дъщеря си?

Да. Бяха ми разрешили да бъда там и да взема камера със себе си. Бях твърдо убеден, че ще имам син, защото в нашето семейство се раждаха всъщност само момчета. Но внезапно лекарят каза. „Момиче е”. След което от истинска радост и вълнение почти щях да изтърва камерата. Десетина седмици по-късно София имаше своята първа истинска поява във филм: тя е бебето, което кръщават към края на „Кръстникът”.

Казахте в началото на нашия разговор, че няма да се вайкате на смъртното си легло. Какво ще правите вместо това?

Мисля, че когато за мен дойде време да умра, ще кажа: „Все пак какъв интересен живот имах! Успях да работя като кинорежисьор, имах прекрасна жена и прекрасни деца, загубих много пари и успях пак да спечеля пари, успешно влязох в лозаро-винарския бизнес.” Всички тези красиви спомени ще отминат неусетно покрай мен. И когато по-късно умра, дори няма да забележа това.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от „Франкфуртер алгемайне цайтунг”;

Цитати от Франсис Форд Копола:

Бях дете, което имаше някои таланти и способности, но те никога не се проявиха в училище.

В моето семейство имаше доста силни личности. Баща ми беше концертиращ флейтист, соло флейта на Тосканини.

„Десед дни, които разтърсиха света“ на Айзенщейн – отидох да го гледам и бях толкова поразен от този филм, толкова поразен от киното, което може да се прави.

Вие сте в една професия, в която абсолютно всички ви казват своите мнения, които са винаги различни. Това е една от причините Джордж Лукас да не започне отново да режисира.

Имам по-голям брат, който се увличаше от литература, така че аз отрано проявих интерес към литературата и театъра. Баща ми понякога работеше в музикални комедии.

Джордж Лукас не притежава особена физическа издържливост. Той беше толкова нещастен, правейки „Междузвездни войни“, че просто заяви, че повече няма да прави такова нещо.

Мисля, че исках да бъда драматург, защото се увличах по историите и по разказването на истории.

Моят филм не е кино; той не е за Виетнам. Той е Виетнам.
(за „Апокалипсис сега“)

Ние имахме достъп до твърде много пари и твърде много техника и малко по малко започнахем да откачаме.

Нуждаеха се от някой, който много бързо да напише сценарий по „Великия Гетсби“ за филма, който щяха да правят. Взех тази работа, за да получа малко пари за издръжка на семейството си.

Иронично е, че на 32 години, вероятно най-високият пик в кариерата ми, когато с „Кръстника“ имах невероятен успех, аз пак бях някъде другаде, преследвайки други крайни срокове.

Обикновено това, в което ще се превърнат най-добрите ви идеи или усилия, се оказва най-много атакувано.

Постигнах успех много млад и това беше най-главното, защото бях толкова ентусиазиран и работих толкова много за него.

Трябва много да обичате това, което правите, защото – особено ако е филм – след време ще започнат да го мразят.

Трябва наистина да бъдете много смели спрямо вашите инстинкти и идеи. В противен случай ще отстъпите и запомнящите се неща, които можете да направите, ще бъдат изгубени.

Всичко, което изграждаме в голям мащаб или с интензивна страст, докарва хаос.

Проблемът в Холивуд е, че всички искат да правят успешен филм, но без риск. Това е все едно да искаш да имаш деца, но без да си правил секс.

https://i.pinimg.com/564x/e8/36/f1/e836f19b760ac1dce31f2c38b1b96c4f.jpg

„Кръстникът“ (на английски: The Godfather) е американски пълнометражен игрален филм на режисьора Франсис Форд Копола от 1972 година; екранизация по едноименния бестселър на Марио Пузо, който е съавтор на сценария на лентата, заедно с Копола. В главните роли са Марлон Брандо и Ал Пачино като ръководители на престъпна фамилия от италиански произход в Ню Йорк. Сюжетът, обхващащ периода от 1945 до 1955 година, е фокусиран върху превръщането на Майкъл Корлеоне от неангажиран родственик в безмилостен мафиотски бос на фона на живота на семейството на патриарха Вито Корлеоне.

https://s3.scoopwhoop.com/anj/greatlbkbea123/734411881.png

Много критици определят „Кръстникът“ като един от най-великите филми на световното кино и като един от най-влиятелните, особено в жанра на гангстерските филми. След своето излизане филмът има най-големите приходи в историята на киното, позиция, която запазва до 1976 година, когато е изместен от „Челюсти“.

https://cbsnews3.cbsistatic.com/hub/i/r/2012/03/10/f4fe2be1-d271-11e2-a43e-02911869d855/resize/620x465/6618feb6b875815639320390b4c60453/TheGodfather_gun.jpg

„Кръстникът“ получава три награди „Оскар“ – за най-добър филм, за най-добър актьор (Марлон Брандо) и за най-добър адаптиран сценарий (Марио Пузо и Франсис Форд Копола). Номиниран е и в седем други категории, сред които за най-добър актьор в поддържаща роля (Ал Пачино, Джеймс Каан и Робърт Дювал) и за най-добър режисьор (Франсис Форд Копола). Успехът на филма довежда до създаването на две продължения – „Кръстникът 2“ (1974) и „Кръстникът 3“ (1990).

https://s3.scoopwhoop.com/anj/greatlbkbea123/5220277.png

През тази година се навършват 46 години от излизането на филма „Кръстникът“. Лентата на Франсис Форд Копола се счита за безапелационно най-добрия филм на всички времена.

За това и ви представяме 10 факта за „Кръстника“ :

https://i.pinimg.com/564x/43/53/34/435334dad39e7682800c0c5ff41c0588.jpg

От студиото не искали Ал Пачино за Майкъл

През 1972 г. Пачино бил все още прохождащ актьор, който имал роли най-вече в театъра. Франсис Форд Копола обаче страшно го харесвал и бил твърд в това, че той трябва да играе Майкъл Корлеоне. От „Парамаунт“ обаче не одобрявали Пачино почти до самото начало на снимките. Копола дори бил принуден да прави кастинги на Джеймс Каан и Робърт де Ниро за ролята. За образа са прослушани още Дъстин Хофман и Джак Никълсън. Пачино почти се бил отказал от ролята, когато заснел сцената, която убедила студиото. Това е сцената, в която Майкъл обяснява на Сони как ще убие Върджил Солоцо. От „Парамаунт“ са толкова впечатлени, че дават зелена светлина за неговата главна роля.

https://i.pinimg.com/564x/c0/74/d0/c074d09543f0e67fddcacd6bf5b7aa0e.jpg

Робърт де Ниро е бил близо до ролята на Сони

Де Ниро се явил на кастинг за няколко роли във филма. В момента, в който Джеймс Каан бил гласен за Майкъл, той дори бил фаворит за Сони. Тук може да видите и кастинга му за ролята, който определено е убийствен. Копола обаче предпочита Каан за ролята, защото според него той има по-отличително излъчване на лошо момче. Де Ниро обаче прави толкова голямо впечатление на Копола, че той го кани за втората част от поредицата. За ролята си на младия Вито Корлеоне Де Ниро печели „Оскар“ през 1974 г.

https://i.pinimg.com/564x/88/c4/a2/88c4a231f47ef01cf26df6383fc6be4e.jpg

Конската глава е била истинска

Една от най-култовите сцени във филма е тази, в която филмовият продуцент Джак Уолц се събужда и намира в леглото си отрязаната глава на любимия си кон.

Актьорът Джон Марли репетира за сцената с изкуствена конска глава. Когато снимат обаче, продуцентите оставят в леглото истинска конска глава. Марли не знае за промяната и установява, че главата е истинска по време на снимките. Викът от филма всъщност е напълно истински и прихваща реалната реакция на актьора в момента, в който разбира, че в леглото има истинска конска глава.

https://i.pinimg.com/564x/e0/d6/62/e0d662c2328a9e84778e8cecfbd91456.jpg

Във филма думата мафия не се използва

Причината е договорка на Копола с италиано – американската лига за граждански права. От там не искат думата да се използва, за да не създава стереотипи за италианската общност в Америка.

В крайна сметка думата мафиот се появява в заглавие от вестник във филма. То гласи : „Мафиотът Бардзини е разпитван за война в подземния свят“.

https://i.pinimg.com/564x/61/df/7d/61df7df1188e4f7f1f992c560eef35aa.jpg

Не и Марлон Брандо

От „Парамаунт“ категорично не искали Брандо за ролята. По онова време той имал лоша слава на скандалджия и капризна звезда. Последните му няколко филма пък били провал.

За ролята бил предложен Орсън Уелс. Копола обаче отчаяно искал точно Брандо. Тогава от сутдиото поставили невъзможни условия за неговото наемане. Той е трябвало да се яви на кастинг, нещо което Брандо приемал за обида. Освен това трябвало да не иска заплата и да плати всички щети, причинени от евентуалното му лошо поведение.

За изненада на всички, Брандо се явил на кастинга пред камера. Идеята му за образа на Дон Корлеоно веднага спечелила продуцентите и те оттеглили останалите си две условия.

Тогава самият Брандо поставил условия. Основното било Бърд Рейнолдс, който тогава бил обмислян за ролята на Сони Корлеоне, да не бъде наеман. Брандо го считал за телевизионна звезда, подходяща за сериали.

https://s3.scoopwhoop.com/anj/greatlbkbea123/680044047.png
Лука Брази наистина е работел за мафията

https://i.pinimg.com/564x/4b/fe/7d/4bfe7d059e92e4a2b6e75199ed91800a.jpg

Лука Брази е страховитият наемен убиец на фамилията Корлеоне. Във филма той е изигран от бившия кечист Лени Монтана. В миналото си Монтана е работил и като шофьор и бодигард във фамилията Коломбо.

Паметна си остава сцената, в която той репетира обръщението си към Дон Корлеоне, а след това срича, докато говори с него. Истината е, че това не е било планирано. Всъщност Монтана е бил страшно притеснен по време на снимките и не е можел да каже репликите гладко. Копола обаче харесва сцената и я оставя без промени.

https://i.pinimg.com/564x/e6/34/15/e6341557368f94d681113583cb473437.jpg

Филмът е трябвало да бъде режисиран от Серджио Леоне

Легендата на италианското кино е бил първи избор за режисьор на лентата. По онова време обаче гангстерските филми не били на почит. Самият Леоне решил да откаже филма, за да заснеме легендарния си уестърн „Имало едно време на Запад“.

Цели 12 режисьори отхвърлили сценария. Копола бил последният възможен избор.

Франк Синатра искал ролята на Дон Вито

Синатра знаел колко велика ще е ролята на Дон Корлеоне. Когато се запознал с Копола той директно поискал ролята. Синатра дори му предложил двамата да откупят правата за екранизацията от „Парамаунт“ и да заснемат лентата сами.

Копола обаче културно отказва, което му печели омразата на Синатра, който дори го заплашил, че ще му счупи краката. Синатра бил още по-бесен, когато видял, че образът на певеца Джони Фонтейн е вдъхновен от самия него. Той дори разубедил певеца Вик Дамоун да изиграе ролята.

Гангстери на сватбата

Членове на престъпния синдикат Гамбино са присъствали неотлъчно на снимките на филма и най-вече на сцената със сватбата на Кони Корлеоне. Говори се, че от фамилията настояли Копола да вземе Джани Русо за ролята на Карло Рици. Самият Русо признава, че чичо му е бил част от престъпната фамилия, а самият той от време на време им осигурявал определени контакти.

Все пак според Русо снимките на сватбата били много забавни. Заради многото желаещи да участват в сцената, тя е била изкарана в двора на къщата.

https://s4.scoopwhoop.com/anj/greatlbkbea1234/300831910.png
Дон не значи това, което си мислите.

Всеки един от петте лидери на фамилии в „Кръстника“ се нарича дон. Обръщението се използва буквално като титла или знак на висше уважение. Всъщност на италиански дон значи „уважаеми чичо“. Авторът на книгата Марио Пузо просто харесва думата и разпространява използването й. В повече случаи след дон следва първо име, но Пузо въвежда употребата на фамилии.

https://s4.scoopwhoop.com/anj/greatlbkbea1234/548162605.png

Марио Пузо е американски писател от италиански произход, роден през 1920 година. Известен е най-вече с романите си за организираната престъпност, като книгата му „Кръстникът“ е считана за №1 в тази сфера. Други популярни негови произведения на тази тематика са „Сицилианецът“, „Последният дон“, „Омерта“ и др. Пузо написа и признатия роман за Борджиите – „Фамилията“. Представяме ви разговорът на писателя с известния телевизионен водещ Лари Кинг от 2 август 1996 година :

https://3.bp.blogspot.com/-J_x0-zAREuo/VuAn-b1v1jI/AAAAAAAAFPc/9zXVR-9xTa0/s1600/MarioPuzoAuction2.jpg

––––––––––––-

Не даваш интервюта. Защо?

–    Да, не съм давал от 20 години. Не мисля, че те подпомагат продажбите на една книга. Ако напишеш добра книга, хората ще я четат.

Какво те накара да си промениш мнението?

–   Ами през последните 20 години маркетингът е нещо все по-важно за продажбите. Реших, че е време на направя нещо, за да разберат хората кога излиза нова книга.

Защо харесваме мафията толкова?

–    Защото се самозалъгваме и ни е приятно. Всеки му се иска да има някой, към който да се обърне за справедливост, без да е необходимо да минава през бюрокрацията – съдилища, адвокати и т.н.

Нещо като добър крал.

–         Точно. Който е извършил няколко убийства, но все пак е част от семейството. Всичко опира до семейството. За мен „Кръстникът“ е семеен роман, а не криминален.

Вярно ли е, че си написал „Кръстникът“ само за пари?

–         Не точно. Това, което се случи – публикувах два романа, които получиха много добри ревюта. „Щастливият странник“ особено. Де факто това е най-добрата ми книга. Обаче не изкарах нищо. Затова се огледах, дадох си сметка за някои неща. Работех като чиновник, после в списания. Имам 5 деца. Беше крайно време да започна да изкарвам пари.

Затова реши да напишеш книга, която ще е близка на хората, ще им допадне.

–         Точно така. Истината е, че се опитах да пиша добре, но вече не се стараех да бъда като Джеймс Джойс. Аз съм повече разказвач, отколкото  артист на език като Джойс.

Значи „Кръстникът“ не е написан под нивото ти?

–         Какво да кажа… Все ми се иска да го бях написал по-добре. Но отидох в Европа, оставих ръкописа на издателите си и им казах, че трябва да направя още една преработка. Когато се върнах те вече бяха приготвили книгата за публикация, бяха продали правата на други издателства и аз не можах да направя последните корекции.

Как написа сценария за първия филм. Защо се съгласи? Все пак книга и сценарий е като ябълка и портокал – две различни неща.

–         За пари. Както казах и преди. Сценаристите имат нелека задача, но си живеят добре. За мен беше важно, защото пиша дълги книги, които ми отнемат 4-5 години. Сценарият се пише за 2-3 месеца и ти дават огромна сума. Няма как да кажеш не.

 

Всички тези неща за мафията, които пишеш, всичко от главата ти ли излиза?

–         Да, и от проучвания. Никога не съм се забърквал с тези хора. Хората мислят, че имам връзки с мафията, но се заклевам, че не е така.

Доволен ли си от филмовата трилогия?

–         Да, справиха се много добре. Особено при първия и втория филм. Първият, си мисля, е класика. Третият не се получи толкова добре. Но пак е силен филм, беше номиниран от Академията. Няма как да е лош в този случай. Понякога имаш късмет, понякога не.

Коя беше първата ти книга?

–         „Тъмната арена“. Излезе през 1955 г. Става въпрос за Втората световна война.

Facebook Comments