131 години от рождението на Димчо Дебелянов – „Идиотите най-често изглеждат дълбоко замислени“

magnifisonz.com /

Димчо Велев Дебелянов (роден като Динчо Дебелянов) е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-възрастния брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Св. св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

https://www.razberi.info/images/2015_10/iDim40-portert1.jpg

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години.

Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро).

През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните) да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулпторът използвал за модел баба Лала Душкова. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.

https://koch.bg/wp-content/uploads/2015/11/14-1.jpg

Малинен дъх разпръскват твойте устни

Малинен дъх разпръскват твойте устни,
о, сладък дъх на майските цветя!
И преблажен е, който пръв откъсне
от тях малината на любовта!

Кокичета страните ти покриват,
посипани с брилянтена роса…
Ах! Кой щастливец нощем ще обвиват
къдриците на твоята коса!…

******

Аз ще го запазя – първото писмо

Аз ще го запазя – първото писмо,
що за тебе писах – китка от лъчи,
преди ощ сърце ми есен да смрази!
Аз ще го запазя – всеки ден и час
ще го препрочитам с горестни сълзи.

Аз ще ги напиша – първите слова,
що ми ти продума, с огнено перо
връз сърцето страдно – пуст безмълвен храм –
и в живота мрачен – непрогледна нощ –
само те щат дивно да сияят там.

Аз ще я погреба – първата мечта,
зарад теб родена в мълчалива нощ!
Аз ще я погреба в сладка самота
във незнайно кътче и връз нейни гроб
ще посея тъжни есенни цветя!…

******

Да се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

 

Паяжина

 

(Безобидни драскулки)

 

I. СРЕЩИ И ПОЗДРАВИ

На Душечка

 

Вие можете да се смеете на това, което ще чуете или прочетете сега. Все едно. И да ме съжалите, по-леко няма да ми стане.

Искам, за да се намеря на работа, да ви разкажа за две-три от своите хиляди нещастия. Ако обичате, слушайте.

Трябва да ви кажа, че обикновено, когато лежа и когато ходя, дълбоко се замислям. Разбира се, с това не искам да се хваля, защото от опит зная, че да се замислиш дълбоко, то не значи непременно да мислиш дълбоки неща. Идиотите най-често изглеждат дълбоко замислени.

 

* * *

Една сутрин аз станах от сън. Умих се, облякох се и понеже считам трудолюбието, освен когато ни се налага, за плебейска черта, тръгнах да се шляя из улиците, широко разпуснал ширококрилия си балтон, унесен в хармоничното и апетитно мляскане на левия си галош.

Но ето че при един завой на една улица виждам една жена с един офицер и едно дете. Кой знае защо, преди три деня някой беше ме запознал с нея. Може би защото нямаше как да се избегне това.

Щом я видях, понеже бях дълбоко замислен, твърде неясно съзнах, че ще трябва да се направи някакъв жест, да се каже нещо като поздрав. Отдавна съм престанал да употребявам обикновените думи „добрутро“, „добър ден“ и „добър вечер“, защото по някаква страшна орисия винаги ги бъркам. Вървя аз, прочее, изравнявам се с дамата, все така дълбоко замислен. И ето че дигнах глава, погледнах я веселичко и като махнах с ръка към челото си, твърде ясно, даже височко извиках „здрасти“!… Зная само това, че след „здрасти“-то краката ми се запреплитаха, ушите ми се изпотиха и аз почти бежешком развях балтона си, за да се отдалеча от това проклето място.

 

* * *

Също тъй по неволя се запознах с една персона, следвала в Париж, макар и по зъболекарството. Аз зная, че Париж е градът на маниерите на елеганцията, но виновен ли съм, че забравям това тогаз, кога случаят я изпречи насреща ми? Горката! Изглежда, че скромната ми личност толкова я е наплашила, че не зная дали и насън тя не вижда ужасите, които аз й съм причинил неведнъж. Когато привечер тя ме зърне през навалицата, някакво смущение я обладава и тя бърза да се затули зад някой гръб или бомбе. Още повече че се разхожда твърде често с хора, на които аз като че ли не приличам. И тя има право. Защото аз вече два пъти съм й викал „здрасти“, а веднъж, смутен до замайване, само я погледнах, ухилих се глупаво (ръцете ми бяха в джобовете) и заклатих глава. А погледът ми трябва да е изразявал: „Как си! Харничко ли? И ние сме добре!“ Помня, че след тая среща, аз, пак тъй познал нещастието си, се сблъсках с нещо като жена и след мене дълго хвърча една безцеремонна ругатня сред най-голямата навалица към Борисовата градина.

 

* * *

Една вечер отидох в една бирария. Пълно като всякога. Гледах насам, гледах нататък – най-после намерих на една маса хора, познати на един мой познат. Разбира се, наместих се на масата. Лицето ми обърнато към огледалото, окачено на стената (не лицето), а гърба ми – към музиката. Трябваше може би да бъде обратното, но тъй си беше. По едно време, загледан в огледалото, оправяйки връзката си, която с безумното си стремление да бяга към врата ми неведнъж ме е засрамявала, аз съзирам две женски лица. В самия тоя факт няма, разбира се, нищо необикновено. Необикновеното е там, че те бяха лицата на две мои познати учителки, впрочем твърде презрели, в една от тукашните гимназии. Гледам аз в огледалото, гледат ме и те. И под звуците на „валс долорес“ от Валдтайфел, аз подставам малко от стола, почтително дигам ръка и поздравявам в огледалото впрочем твърде презрелите възпитателки. Пак стана нещо, което ме забърка. Видях само, че лицата на възпитателките в огледалото неудържимо се раздвижиха, а зад истинския си гръб, не този в огледалото – чух как звуците на „валс долорес“ се сливат със звуците на неудържимия им смях.

Впрочем, и аз се смях, само че след като се завърнах вкъщи…

Facebook Comments