magnifisonz.com /

На всеки 21 март от 1999 година насам се отбелязва Световният ден на поезията.

Решението да се посвети този ден на поезията е взето на Генералната конференция на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата, проведена в Париж.

Целта на този празник е да популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света.

Избрани стихове :

„Колко е хубаво“ – Александрина Валенти

Колко е хубаво небето над Панама –
цветовете горят, хоризонтът бърза напред главоломно.
Светът влиза-излиза по моята кожа,
въздухът, сякаш притулил се в себе си, ням пътник.
Желанията ни – сънища задушени – къкрят
под капака на ръждивия сърп там горе.

И в този мирен крясък виждам покривът рухва,
вещите, сред които били сме, се свиват
Ние мълчим, мълчим, споразумели отдавна
цветята в канавката, камъните в душата.
Препускам далеч, далеч, догдето споменът екне,
пъхне ключа и бавно завърта забрава.

И ние стоим, стоим, между два континента
сред едрото минало и животът застинал,
с въздишка притеглили надолу клепачи

–––––––––––––––––––––

Тази любов – „Жак Превер“

Тази любов
Така бурна
Така крехка
Така нежна
И безнадеждна
Тази любов
Хубава като деня
Лоша като времето
Когато лошо е то
Тази любов така истинска
Така красива
Така щастлива
Така игрива
Така осмивана
Трепереща от страх като дете в тъмното
И така сигурна в него
Като мъж спокоен в средата на нощта
Тази любов, която кара другите да се страхуват
Която ги кара да общуват
Която ги кара да пребледняват
Тази любов така търсена
И от нас все чакана
Уловени ранени стъпкани убити отречени забравени
Защото ние сме уловили ранили стъпкали убили отрекли забравили
Тази любов – цялата
Толкова жива все още
Така обляна от слънце
То е твоето
То е моето
То е на лятото
Това нещо винаги ново
Което не се промени
Истинско като дръвче
Потрепващо като птиче
Топло и живо като лято
Ние можем двамата
Да отиваме и да се връщаме
Можем да забравим
И после отново да заспим
Да се събудим страдащи остаряващи
И още да спим
Мечтаейки за смъртта
Да ни пробудят усмивката и смеха
И да се подмладим
Нашата любов остава там
Упорита като глупостта
Жива като желанието
Жестока като паметта
Глупава като съжалението
Нежна като спомена
Студена като мрамора
Красива като деня
Крехка като децата
Гледа ни и се усмихва
И ни говори без да казва нищо
А аз слушам треперейки
И крещя
Викам за теб
Викам за мен
И те умолявам
За теб, за мен и за всички, които се обичат
И са се обичали
Да, викам я
За теб, за мен и всички други
Непознати
Остани там
Там където си
Там, където беше преди
Остани там
Не помръдвай дори
Не си отивай
Ние обичаните
Те забравихме
Но не ни забравяй ти
Нямаме нищо друго освен теб на земята
Не допускай да ни обгърне студа
Много далеч все още
И без значение къде
Покажи ни, че те има
След много време в края на една гора
В гората на спомените
Появи се неочаквана
Хвани ни за ръка
И ни спаси.

превод: Даниела Соколова

–––––––––––––––––––––

„На Александрина“ – Винченцо Капа

Тя има очи на опитомена лъвица,
умни, спокойни, хитри,
без да са лукави,
и не издават какъв е
нейният таен и истински нрав.

Тя има очи на опитомена лъвица,
която има нужда от една цигара, книга и море,
за да не ти обръща внимание.

Тя има очи на опитомена лъвица,
в чиито поглед са преплетени древни култури,
цялата красота и сила наследена от тях.

Тя има очи на опитомена лъвица,
от които не можеш да предвидиш,
дали нейната лапа
ще те погали или погуби.

Тя има очи на опитомена лъвица,
в които може само да видиш, че никога нищо не
може да бъде опитомено напълно.

Тя има поглед, който търсиш в картините из галериите,
и когато не го откриеш,
просто си тръгваш отегчен и пиян с другите художници
и зяпачите, които са попаднали от скука там.

23 / 07 / 2017 – На Александрина Валенти

–––––––––––––––

„Художникът и вятърът“ – Атанас Далчев

––––––––––––––

ИЗМАМНОТО И ИСТИНСКО ЗЕЛЕНО – Салваторе Куазимодо

Не ме очакваш вече със сърцето
на подлия часовник. Не важи
дали прозореца разтваряш и дали
във пустотата втренчваш поглед:
остават стръмни изгорели часове
и ударите ненадейни на листата,
от вятър запокитени там горе, в твойте
стъкла над двете улици от облаци.
Остава само бавната усмивка,
остава тъмното небе на твойта дреха,
остава кадифето ти, което
обгръщаше коси и рамене
със странната си багра на ръжда,
остава ти лицето, потопено
в едва-едва раздвижена вода.

Листа, които удрят, жълти, сухи,
саждиви птици. Нови пъпки
сега напират мощно под кората:
измамното и истинско зелено
на пролетта, смехът необуздан
на сигурния в себе си цъфтеж. Но ти
нима не ще цъфтиш, не ще покълваш дни,
не ще разлистващ сънища, дошли
от нашето отвъд? Нима ти нямаш вече
очите детски, нежните ръце,
с които търсеше лицето ми,
изплъзващо се от самия мене?

––––––––––

Пол Елюар – „Добър ден, тъга“

Добър ден ,тъга.
Сбогом, тъга.
Ти си изписана в линиите на тавана.
Ти си изписана в обичните очи.
Ти не си най-страшното бедствие, защото и у най-жалките устни оставяш усмивка.
Добър ден тъга.
Любов на отзивчиви тела.
Всесилие на любовта,
чиято ласка възниква внезапно
като чудовище без плът.
Глава разочарована…
тъга с прекрасен лик.

“ ОБИЧАМ ТЕ“ – Пол Елюар

Обичам те за всичките жени, които не познавам.
Обичам те за всички времена, в които аз не съм живял.
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл.
И за топящия се сняг, за първите цветя напролет.
За животинките, които от хората не се изобщо плашат.
Обичам те, за да обичам.
Обичам те за всичките жени, които не обичам.

В кого да се огледам, ако не в самата теб не се и виждам?
Без теб не виждам нищо аз, пустиня безпределна само.
Между отдавна и сега
Успявах често от смъртта бедняшка аз да се избавя.
Не можех да пробия гладката стена на мойто огледало
И трябваше живота дума по дума сам да разгадая
Като в забрава…

Обичам те за твойта мъдрост – мъдростта, която не познавам.
Обичам те за твойто здраве.
Обичам те напук на всичките илюзии.

И за безсмъртното сърце, което сам не притежавам.
О, ти съмнението вечно и самият разум
И онова огромно слънце, с което аз съм пак начело.

Нощта не трае никога без край –

а има – щом като го казвам,

и щом като го потвърждавам –

в завършека на всяка скръб
един прозорец,
един отворен, осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта
те чака будна,
желание и глад, които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви
сърце,
протегната ръка, отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели.

––––––––––––––-

„Като по чудо“ – Жак Превер

И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща

и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.

А високо
в небето
с посока –
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада,

като по…
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава.

Превод: Валери Петров