Живееше някога човек на име Хари, наричан Степния вълк. Ходеше на два крака, носеше дрехи и беше човек. Но всъщност бе тъкмо степен вълк. Изучил много от достъпното за хората, надарен с добър ум, той бе сравнително мъдър човек. Не бе успял да се научи само на следното: да бъде доволен от себе си и от своя живот. Това не му се удаваше, беше недоволен човек. Вероятно се дължеше на обстоятелството, че в действителност, по всяко време, със сърцето си знаеше (или мислеше, че знае) — съвсем не е човек, а вълк от степта. Умните хора могат и да спорят дали сега той наистина беше вълк, или някога. Навярно още преди да се роди, е бил омагьосан от вълк в човек, или роден като човек, е бил надарен с душа на степен вълк и обладан от нея; и дали пък убеждението, че всъщност е вълк, не бе просто една приумица или негова болест. Възможно беше примерно в детството си този човек да е бил див, необуздан и разпуснат, а неговите възпитатели, като са се опитвали да убият звяра в душата му, тъкмо чрез това са му втълпили приумицата и убеждението, че всъщност той е звяр само с една тънка обвивка на възпитание и човещина върху си. За това би могло да се говори дълго и забавно, дори да се напише книга, но то нищо не би допринесло за Степния вълк, защото му беше съвсем безразлично дали вълкът в него се е явил вследствие на магия или измъчване, или само си го е въобразил. Каквото и да биха знаели другите за това, каквото и той лично да мислеше, за него нямаше стойност — то не можеше да изтръгне вълка от сърцето му.

И тъй, Степния вълк имаше две натури: една човешка и една вълча — такава му беше съдбата, навярно подобна участ не бе толкова особена и рядка. Случвало се е вече и се срещат много хора, които имат у себе си много от кучето или лисицата, от рибата или змията, без това да им е създавало особени трудности. Именно при тези хора човекът и лисицата, човекът и рибата живеят редом и не си причиняват болка един другиму, дори единият помага на втория; има и люде, отишли далече напред, на които завиждат, а те дължат своето щастие повече на лисицата или маймуната в себе си, отколкото на човека. Това естествено е известно на всеки. При Хари, напротив, беше другояче — при него човек и вълк не вървяха един до друг и още по-малко си помагаха, те бяха постоянно във взаимна смъртна вражда и единият живееше само за зло на другия; а когато двама в една кръв и душа са си смъртни врагове, животът е тежък. Е, но всеки носи своя жребий, а лек не е никой.

При нашия степен вълк беше така, че в душата си той наистина живееше ту като вълк, ту като човек, както става с всички разнородни същества. Само че щом се почувстваше вълк, човекът в него непрестанно дебнеше, не изпускаше от очи, съдеше и присъждаше, а във времената, когато биваше човек, вълкът правеше същото. Например, ако Хари като човек биваше наведен на някаква хубава мисъл или изпитваше нежно, благородно чувство, или извършваше някакво така наречено добро дело, тогава вълкът в него се озъбваше, хилеше се и с кървав присмех му показваше колко жалък изглежда и как целият този благороден театър не отива на едно степно животно, на вълк, който, разбира се, в сърцето си съвсем точно знае какво му допада и прилича, а именно — да върви самотен през степта, от време на време да смуче кръв или да гони някоя вълчица, но погледнато от страна на вълка, всяко човешко действие изглеждаше също така ужасно комично и неловко, глупаво и суетно. Съвсем същото биваше и когато Хари се чувствуваше като вълк и се държеше така: показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени, покварени маниери и нрави. Тогава именно човешкото в него биваше нащрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, разваляше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество.

Ето как стояха нещата със Степния вълк и можем да си представим, че Хари съвсем не водеше приятен и щастлив живот. Това обаче не значи, че беше кой знае колко нещастен (макар на него самия да му се струваше именно така, защото всеки човек смята сполетелите го злочестини и беди за най-големи). За ничия човешка неволя не бива да се каже така. И оня, който не носи в себе си вълк, не е щастлив само от това. А и най-нещастният живот има своите слънчеви часове и малки цветя на щастието, които растат между пясъка и камъните. Същото беше и със Степния вълк. Най-често той се чувстваше много нещастен, това не може да се отрече; бе в състояние да прави нещастни и другите, и то тъкмо онези, които обичаше, а и те него. Защото всички, които го даряваха с любов, виждаха само едната му страна. Някои го обичаха като изискан, умен и своеобразен човек. А после биваха ужасени и разочаровани, щом изведнъж трябваше да открият вълка в него. Така и ставаше, защото Хари като всяко същество искаше да бъде обичан в своята цялост и заради това не можеше да скрие вълка и да измами тъкмо ония, на чиято любов много държеше. Но имаше, и хора, които обичаха именно вълка в него: свободното, дивото, необузданото, опасното и силното, и точно те изпитваха страшно разочарование и жал, когато внезапно откриваха, че дивият зъл вълк е още и човек, който носи в себе си копнеж по нежност и доброта; иска му се да слуша Моцарт, да чете стихове, да има човешки идеали. Тъкмо те биваха най-често разочаровани и озлобени и така Степния вълк внасяше собствената си двойственост и раздвоеност във всички чужди съдби, до които се докосваше.

Който обаче мисли, че познава Степния вълк и може да си представи неговия несретен разбит живот, все пак ще изпадне в заблуда — той далече не знае всичко; не знае (както никое правило не е без изключение и както при дадени обстоятелства един-единствен грешник може да е Богу по-мил, отколкото деветдесет и девет праведници), че и при Хари имаше изключения и щастливи мигове, че веднъж човекът, втори път вълкът в него също можеха да дишат ведно и несмущавани, да мислят и чувстват дори — и двамата; навремени, в много редки часове, сключваха мир и живееха във взаимна любов, и то не просто докато единият спеше, другият бодърстваше, а двамата се подкрепяха взаимно и всеки удвояваше силата на другия. И в живота на този човек (както навред по света) понякога всичко привично, всекидневно, познато и правилно изглежда просто имаше за цел да си даде един мигновен отдих, за да секне и направи място на необикновеното, на чудното, на милостта. Но дали тези бързолетни, редки, щастливи часове се смекчаваха и уравновесяваха със злата участ на Степния вълк, тъй че щастието и мъката в края на краищата да спрат везната, или може би дори краткото, но голямо щастие на ония мигове попиваше цялото страдание и даваше свръх това още нещо ново, е друг въпрос, над който, ако желаят, бездейните хора биха могли да помъдруват. И Степния вълк често размишляваше за това в своите празни и безплодни дни.

Тук следва да се каже още нещо. Съществуват сравнително много хора, които приличат на Хари. Мнозина от хората на изкуството спадат тъкмо към този тип. Те всички имат две души, две същества в себе си, в тях божественото и демоничното, майчина и бащина кръв, способност за щастие и способност за страдание са също така враждебни и объркани, живеят редом и едно в друго, както вълкът и човекът в душата на Хари. И тези хора, чийто живот е много неспокоен, понякога в редките си щастливи мигове така познават силното и неизразимо красивото, пяната на моментното щастие кипи тъй високо и ослепително над морето от страдание, че това щастие, за кратко проблеснало в сиянието си, докосва и другите и ги очарова. Така възникват като скъпоценна бързолетна пяна на щастието над морето от страдание всички ония художествени творби, в които един-единствен страдащ човек за час се издига така високо над собствената си съдба, че неговото щастие излъчва звездна светлина, и на всички, които го виждат, то изглежда вечно и като тяхна собствена мечта за щастие. Всички тези хора (нека делата и творбите им се наричат както и да е) всъщност нямат никакъв живот — това значи, че техният живот не е съществование, няма облик, те не са герои или творци, или мислители, както другите: съдии, лекари, обущари или учители, а животът им е едно вечно мъчително вълнение и прибой, той е нещастен и болезнено разкъсан, ужасен и безсмислен, щом не си готов да видиш смисъла му тъкмо в онези редки преживявания, дела, мисли и творби, които засияват над хаоса на едно такова битие. У хората от този тип се е родила опасната и ужасна мисъл, че целият човешки живот е може би само една зла измама, едно буйно и неспособно недоносче на прамайката, един див и страховито погрешен опит на природата. Сред тях обаче е възникнала и другата мисъл, че човекът навярно е не само полуразумно животно, а и дете на боговете, отредено за безсмъртие.

Всеки човешки тип има своите белези, своите особености, всеки носи свои добродетели и пороци, носи и смъртни грехове. Към белезите на Степния вълк спадаше и това, че той беше човек на вечерта. Утрото беше за него най-лошото време на деня, от което се страхуваше и което никога не му бе донесло добро. Нивга в своя живот не е бил истински радостен през някоя сутрин; никога в часовете на заранта не е правил добро, не е имал хубави хрумвания, не е могъл да създаде радост за себе си и за другите. Едва в течение на следобеда той бавно се стопляше и оживяваше и чак привечер, в своите добри дни, биваше плодотворен, жив, понякога запален и радостен. С това бе свързана и неговата потребност от самота и независимост. Никога жив човек не е изпитвал по-дълбока и по-страстна потребност от независимост, отколкото той. В младостта си, когато беше още беден и с мъка трябваше да припечелва хляба си, предпочиташе да гладува и да ходи в окъсани дрехи, само и само да спаси късче от независимостта си. Нивга не се бе продавал на жени и могъщи хора за пари и благоденствие и сто пъти бе отхвърлял и се бе отказвал от това, което в очите на цял свят би било негова изгода, предимство и щастие, само за да запази свободата си. Никоя представа не му бе по-омразна и ужасна, отколкото тази да поеме служба, да се придържа към точно разпределение на деня и годината, да се подчинява на други. Всяко бюро, канцелария, кантора му бяха ненавистни като смъртта и най-ужасяващото, което можеше да изживее насън, беше пленничеството в някаква казарма. Той успя да се отскубне от всички тези връзки и отношения, често с големи жертви. Тук се криеше неговата сила и добродетел. В това той бе непреклонен и неподкупен, характерът му — здрав и праволинеен. Но с тази добродетел най-тясно бяха свързани и неговото страдание, и съдбата му. И с Хари се случваше, както впрочем с всички: това, което по най-интимен подтик на своята същност най-упорито търсеше и към което се стремеше, му беше отсъдено, но в повече, отколкото е добре за човека. Отначало то биваше негова мечта и щастие, после — горчива съдба. Властолюбивият човек загива от властта, сребролюбецът — от парите, раболепният — от раболепие, похотливият — от похот.

И така Степния вълк гинеше в своята независимост. Той постигна целта си, ставаше все по-независим — никой не можеше да му заповяда, с никого не се съобразяваше, свободен и сам се разпореждаше как да живее и постъпва. Защото всеки силен човек неминуемо овладява това, което му нашепва да търси един истински порив. Но тъкмо сред постигнатата свобода Халер изведнъж схвана, че тази свобода е смърт за него; че е сам; че светът по злокобен начин го оставя на спокойствие и хората вече не го интересуват, той дори от себе си не се интересува и бавно се задушава във все по-разредения и по-разредения въздух на своята изолация и самотност. Защото се бе стигнало дотам, че да бъде сам и независим, не бе вече негова мечта и цел, а участ, обреченост; вълшебното желание бе изпълнено, магията — сторена и не можеше да се освободи от нея, вече нищо не помагаше, дори и когато той, обзет от копнеж и добра воля, протягаше ръце, готов за връзка и общуване, сега пак го оставяха сам-самин. При това Хари никак не беше омразен и неприятен на хората. Напротив, имаше твърде много приятели, мнозина го обичаха, но това, което намираше, беше само симпатия и приветливост: канеха го, правеха му подаръци, пишеха му мили писма, но никой не се сближаваше с Халер, никъде не възникваше дружност, никой не беше способен и нямаше желание да сподели неговия живот. Сега го обграждаше ефирът на самотник, една тиха атмосфера, някакво плъзгане на околния свят и неспособност да установи връзка, срещу която бяха безсилни всяка воля и всеки копнеж. Именно тази бе една от важните особености на неговия живот.

Друга се състоеше в това, че той принадлежеше към самоубийците. Тук следва да се каже, че е грешно да бъдат наричани самоубийци единствено хората, които действително слагат край на живота си. Сред тях има дори много, които само до известна степен, така да се каже, случайно посягат на себе си; хора, за чиято същност това не е необходимо. Сред безличните съществования, без ясно изразена характерност и силна съдба, сред незначителните и стадните хора също има някои, които свършват със самоубийство, макар по всички свои особености и характера си да не принадлежат към типа на самоубийците, докато, обратно, мнозина от ония, които според същността си се числят към самоубийците, и дори повечето, фактически никога не посягат на себе си. За „самоубиеца“ — а Халер беше такъв — не е безусловна необходимост да живее в особено силна връзка със смъртта, това можеш да постигнеш и без да си самоубиец. Но на самоубиеца е присъщо да възприема своето аз, все едно дали оправдано или не, като особено опасен, съмнителен и застрашен кълн на природата. На него постоянно му се струва, че е изложен на опасност, сякаш стои на най-остър скален връх, където един лек удар отвън или тласък на незначителна вътрешна слабост са достатъчни да го съборят в бездната. Съдбовната линия на този вид хора е белязана с това, че поне в собствената им представа за тях самоубийството е най-вероятният вид смърт. Предпоставка за това настроение, което почти винаги проличава още в ранна младост и придружава тези хора през целия им живот, не е някаква особено слаба жизненост, а напротив — сред „самоубийците“ се намират необикновено жилави, жадни, а също и смели натури. Но както има натури, които при най-малкото заболяване са склонни към висока температура, то тези, които наричаме „самоубийци“, винаги са много чувствителни и сантиментални и при най-малкото сътресение са склонни интензивно да се отдадат на мисълта за скъсване с живота. Ако би съществувала наука, която да има смелостта и чувството за отговорност и да се занимава с човека, вместо просто с механизмите на жизнените явления, би се получило нещо като антропология и психология — така тези факти биха станали известни на всички.

Казаното за самоубийството тук се отнася естествено само до повърхностното, до видимото, то е психология, следователно малко физика. Разгледана метафизически, работата изглежда другояче и много по-ясна, защото при такова изследване „самоубийците“ ни се представят като засегнати от чувството за вина на индивидуализацията; като ония души, които вече не виждат жизнена цел в съвършенството и извайването на свой облик, а в тлеенето си, във връщането назад към майката, към Бога, към вселената. Твърде много от тези натури са напълно неспособни действително някога да извършат самоубийство, тъй като дълбоко са проникнали в неговата греховност. За нас те все пак са самоубийци, защото виждат спасител в смъртта, не в живота; те са готови да се погубят, да унищожат и пожертват живота си, да се върнат обратно към началото. Както всяка сила може да премине в слабост (да, при дадени обстоятелства трябва да стане), така и типичният самоубиец нерядко може да превърне привидните си слабости в своя сила и опора; да, той прави това изключително често. Към тези случаи спада и случаят на Хари, на Степния вълк. Подобно на хилядите като него той не превръща представата, че във всеки час му е открит пътят към смъртта, просто в една младежко-меланхолична игра на фантазията, а от същите тези мисли си изгражда утеха и опора. Наистина и у него, както у всички хора от този тип, всяко сътресение, всяка болка, всяко тежко положение в живота веднага събужда желанието да се изскубне чрез смъртта. Постепенно обаче тъкмо от тази склонност той си изгради една философия, която служи на живота. Тази обладаност от мисълта, че оня изход за случай на бедствие стои постоянно открит, му дава сила, прави го любопитен да доизпита болките и тежките състояния и когато действително му тръгне зле, той може понякога с мрачна радост, с един вид злорадство да осъзнае: „Аз съм любопитен да видя докъде и доколко един човек може да превъзмогне и да издържи! Ако границата на още търпимото е докосната, тогава ми стига само да отворя вратата към изхода и ще съм спасен“. Има твърде много самоубийци, които се сдобиват с необикновени сили чрез тази мисъл.

От друга страна, на всички самоубийци е позната борбата срещу изкушението да прекъснеш сам нишката на живота. Всеки знае в някое кътче на своята душа достатъчно добре, че самоубийството е изход, но подъл и незаконен, че всъщност по-благородно и по-красиво е да се оставиш да бъдеш победен и повален от самия живот, отколкото от собствената си ръка. Това знание, тази утежнена съвест имат един и същ извор с нечистата съвест на така наречените самозадоволяващи се, те принуждават по-голяма част от самоубийците към продължителна борба срещу изкушението. Те се борят, както клептоманът се бори срещу своя порок. Тази борба беше добре позната и на Степния вълк, водил я бе с различни сменящи се оръжия. В края на краищата, когато стана четиридесет и седемгодишен, той стигна до щастливото — без да е невинно — хрумване, което често му доставяше радост. Определи петдесетия си рожден ден за ден, в който ще си позволи да се самоубие. На този ден — така се споразумя със себе си — щеше да му бъде позволено да използва изхода за случай на бедствие или не, в зависимост от настроението на часа. Сега нека му се случва каквото ще; нека боледува, обеднява; нека познава страдания и горчивини — всичко имаше определен срок, всичко можеше да трае най-много тези няколко години, месеци, дни, чийто брой всекидневно намаляваше! И от тоя миг всъщност Хари понасяше много по-лесно някои несгоди, които по-рано го мъчеха по-силно и по-дълго. Да, дори го разтърсваха до корен. Ако поради някаква причина му тръгваше особено зле; ако заедно с опустошеността, самотата и подивяването на неговия живот го връхлитаха още по-големи болки или загуби, той можеше да каже на болките: „Почакайте само още две години. Тогава ще ви бъда господар!“ И отново с любов се задълбочаваше в представата как на петдесетия му рожден ден ще се получават писма и поздравления, докато сам — сигурен в своя бръснач — ще си вземе сбогом от всички болки и ще затвори вратата зад себе си. Тогава нека подаграта в ставите, меланхолията, главоболието и болките в корема да видят къде ще се дяват.

Остава още да се обясни неповторимостта на Степния вълк и особено неговото своеобразно отношение към бюргерството с това, че ние свеждаме тези явления до техните основни закони. Да вземем като изходен пункт, понеже това се налага от само себе си, именно отношението му към бюргерството.

Степния вълк, съгласно собственото си схващане, стоеше напълно извън бюргерския свят, тъй като не познаваше нито семеен живот, нито социални амбиции. Той се чувствуваше изцяло откъснат — ту особняк и болнав отшелник, ту натура, надвишила обичайното, или човек със заложби на гений, индивидуалност, издигната над малките норми на обикновения живот. Съзнателно презираше бюргерството и се гордееше с това, че не е бюргер. Въпреки всичко, в някои отношения живееше напълно по бюргерски, имаше пари в банката и подкрепяше бедни роднини, обличаше се наистина небрежно, но все пак прилично и без да бие на очи, мъчеше се да живее в добър мир с полицията, данъчната служба и другите подобни власти. Освен това, един постоянен скрит, но силен копнеж го привличаше към бюргерския малък свят, към тихите порядъчни семейни домове с чисти градинки и блестящо поддържани стълбища и тяхната съвсем скромна атмосфера на ред и благопристойност. Харесваше му да си има своите малки пороци и странности; да се чувства външен човек сред бюргерството — като особняк или гений, — но той никога не се подслоняваше и не живееше, така да се каже, в покрайнините на живота, където изобщо не съществува никакъв бюргерски стил. Хари Халер не се чувстваше у дома си нито сред насилническите и изключителните натури; нито при престъпниците или безправните. Винаги оставаше да живее в провинцията на бюргерите, към чиито привички, норми и атмосфера бе в постоянно отношение, макар на противопоставяне и бунт. При това той беше израснал в дребнобюргерска среда и от нея си бе запазил много понятия и образци. Теоретически не беше ни най-малко против проституцията, но сам бе неспособен да приеме сериозно някоя проститутка и действително да я разглежда като равен на себе си човек. Хари можеше да обикне като брат политическия престъпник, революционера или духовния прелъстител, когото държавата и обществото обявяваха извън законите, но с някой крадец, касоразбивач, садист или убиец той не би знаел как да се държи, освен да го съжали по един сравнително бюргерски начин.

Ето как с едната половина на своята същност и на действията си Халер непрестанно признаваше и утвърждаваше това, което с другата оборваше и отричаше. Израсъл в цивилизовано бюргерско семейство, привикнат строго да съблюдава образци и нрави, с половината от своята душа той беше постоянно привързан към разпоредбите на този свят, дори и след като отдавна бе постигнал индивидуализацията си — свръх възможната за бюргерството степен и мярка, — и отдълго се бе освободил от съдържанието на бюргерския идеал и вяра.

„Бюргерското“ като постоянно съществуващо състояние на човешкото в него не бе нищо друго, освен опит за изравняване, стремеж към една уравновесена среда между безбройните крайности и полюси в човешкото поведение. Ако вземем за пример който и да е от тези полюси, да речем — святото и порочното, нашето сравнение веднага ще стане разбираемо. Човекът има възможността напълно да се отдаде на духовното, на опита за приближаване до божественото, на идеала за святото. И обратно, открита му е и възможността напълно да се отдаде на инстинктите, на изискванията на своите страсти и да насочи целия си стремеж към постигането на моментни наслади. Единият път води към святото, към мъченичеството на духа, към самоотричане в името божие. Другият път води към покварата, към мъченичеството заради нагоните, до самоотдаване на тленното. А сега бюргерът се опитва да живее между двете, в умерената среда. Той никога няма да се откаже и не ще се отдаде изцяло нито на опиянението, нито на аскетизма; никога няма да стане мъченик; никога няма да се примири с унищожението си, напротив — негов идеал не е саможертвата, а самосъхранението; стремежът му не е насочен нито към светостта, нито към нейната противоположност; абсолютното е непоносимо за него, той наистина желае да служи на Бога, но също и на опиянението; иска да бъде добродетелен, но и тук, на земята, да си поживее хубаво и приятно. Накратко, той се мъчи да се настани в средата между крайностите в една умерена и здравословна зона, без силни бури и вихри и това му се удава, но за сметка на оная сила на жизнеността и чувствата, които дарява животът, насочен към абсолютното и крайното. Пълнокръвно може да се живее само за сметка на собственото „аз“. Сега бюргерът нищо не цени по-високо, отколкото „аз“-а (всеки случай само рудиментарното „аз“). И следователно за сметка на интензивността постига съхраняване и сигурност, вместо увлеченост в Бога, той жъне спокойствие на съвестта, вместо страст — задоволство, вместо свобода — удобство, вместо смъртна жар — приятна атмосфера. Затова по естеството си бюргерът е създание със слаби жизнени импулси — боязливо, страхуващо се от всичко, което го обрича на жертва, — и лесно за управляване. Затова на мястото на властта той сложи мнозинството, на мястото на силата — закана и личната отговорност замени с гласоподаване.

Ясно е, че това слабо и нерешително същество (въпреки че още съществува така многочислено) не може да се съхрани и поради качествата си, не ще има възможност да играе в света никаква друга роля, освен на стадо от агнета между свободно бродещи вълци. При това виждаме, че наистина във времена, когато властват много силни натури, бюргерът веднага бива притиснат до стената, но той никога не загива, понякога дори привидно владее света. Как е възможно това? Нито голямата численост на неговото стадо, нито добродетелта, нито пък common sense, нито организацията биха били достатъчно силни, за да го спасят от гибел. За всеки, чиито жизнени сили предварително са толкова изтощени, на света няма лек, който да му спаси живота. И въпреки това бюргерството живее, силно е и вирее. Защо?

Отговорът гласи: Заради степните вълци. Всъщност виталната сила на бюргерството в никакъв случай не се дължи на качествата на неговите нормални членове, а на изключително многобройните outsiders, които смогва да присъедини към себе си, вследствие на неяснотата и разтегливостта на своите идеали. Сред и заедно с бюргерството постоянно живеят множество силни и диви натури. Нашият степен вълк, Хари Халер, е един характерен пример. Той, който е развит като индивид, далече извън възможната за бюргера мярка, и познава блаженството от самовглъбяването, също както и мрачната радост на омразата и себененавистта; той, който презира закона, добродетелта и common sense, е при това пленник на бюргерството и не може да избяга от него. И така, около собствената маса на истинските бюргери стануват широки човешки слоеве, кръжат много хиляди живота и умове; всеки от тях действително е надраснал бюргерското и би бил призван за един живот в абсолютното. Те всички обаче са привързани към бюргерството с инфантилни чувства и са доста заразени от отслабването и угасването на жизнеността му, но въпреки това са някак приковани към него и остават зависими, задължени и подвластни, защото за бюргерството е валидна максимата на великите, но обърната: „Който не е против мен, той е с мен“.

Ако в тази връзка разгледаме и душата на Степния вълк, то той ще ни се представи като човек, който поради ярката си самобитност не е предопределен да бъде бюргер, защото избуялата индивидуализация се обръща срещу „аз“-а и отново клони към неговото разрушаване. Ние виждаме, че Степния вълк носи в себе си силен подтик както към святото, така и към покварата, но по някаква слабост или леност не може да се вдигне за полет в свободната девствена вселена и остава неразлъчен от тежката майчина планета на бюргерството. Това е неговото положение в световното пространство, такава е неговата обвързаност. Най-голямата част от интелектуалците, мнозинството от хората на изкуството принадлежат към този тип. Само най-силните от тях пресичат атмосферата на бюргерската земя и се извисяват до космическото, всички други се отчайват или стигат до съглашателство, презират бюргерството и все пак принадлежат към него; засилват го и го величаят, тъй като в последна сметка трябва да го утвърждават, за да могат да преживеят. На тези безбройни съществования не им достига сила за трагичното, както и за една наистина значителна зла участ или лоша звезда, в чийто ад техните таланти да съзреят и добият плод. Малцината, които се откъсват, стигат до абсолютното и по удивителен начин загиват. Техният жребий е трагичен, броят им е малък. За другите обаче, които остават свързани с бюргерството и то често им оказва голяма почит заради дарованията, е открито едно трето царство, един имагинерен и независим свят — хуморът. На степните вълци, които не знаят покой и постоянно ужасно страдат, им е отказана помощта, необходима за пробив в звездното пространство; на степните вълци, които се чувстват призвани за абсолютното, но не могат да живеят в него — на тях също се предлага (когато страданията са направили духа им достатъчно силен и гъвкав) примирителен изход към хумора. Хуморът винаги остава някак бюргерски, макар истинският бюргер да е неспособен да го разбере. В неговата имагинерна сфера се осъществява обърканият и много разкъсан идеал на всички степни вълци: тук е възможно не само едновременно да се утвърждават светецът и развратникът, но и да се извият един към друг и да се съберат полюсите, в утвърждаването да се включи и бюргерът. Да, нали за един отдаден на Бога човек е напълно възможно да утвърждава престъпника, а също така и обратното, но за тях двамата и за всички други привърженици на абсолютното е непосилно да одобряват освен това и неутралната хладна среда — бюргерството. Единствен хуморът, чудесното откритие на ония, които се чувстват ограничени в своето призвание към великото; хората с почти трагична съдба; изключително надарените нещастници, единствен хуморът (може би най-свойственото и гениално постижение на човечеството) осъществява невъзможното, издига се над него и съединява всички сфери на човешката същност с лъчите на своите призми. Да живееш в света така, като че ли това не е свят; да спазваш закона и все пак да стоиш над него; да притежаваш, „сякаш не притежаваш“, и да се отказваш, без това да изглежда отказ — единствен хуморът е способен да въплъти всички тези обичани и често изразявани изисквания на една висша житейска мъдрост.

И в случай, че Степния вълк, комуто не липсват за това дарби и заложби, би успял в душния хаос на своя ад да извари тази вълшебна напитка и да направи така, че тя да изветрее заедно с потта му, той ще бъде спасен. Но за това му липсва още много. Възможността обаче, надеждата, съществува. Нека който го обича и изпитва към него състрадание, му пожелае такова избавление. С това Степния вълк наистина би останал завинаги сред бюргерството, но страданията му биха били поносими и плодоносни. Отношението му към бюргерския свят, изтъкано от любов и омраза, би загубило сантименталността си и неговата обвързаност с този свят би престанала да го мъчи постоянно като позор.

А за да стигне до това или може би, за да дръзне накрая и за скок във вселената, един такъв степен вълк би трябвало поне веднъж да бъде противопоставен на себе си, да се взре дълбоко в хаоса на собствената си душа и осъзнае напълно същността си. Едва тогава неговото съмнително съществование би му се разкрило с цялата си необратимост и по-нататък би му било невъзможно отново и отново да се спасява от ада на своите нагони с бягство в сантиментално-философските утешения, а и от тях — в сляпото опиянение на „вълчето“. Човек и вълк биха били принудени да се открият взаимно без лъжовните маски на чувствата, прямо да се вгледат очи в очи. Тогава те или биха се възпламенили завинаги, така че Степния вълк вече да го няма, или под възхождащата светлина на хумора биха сключили разумен брачен съюз.

Допустимо е един ден Хари да се озове пред тази последна възможност. Вероятно някога ще съумее да познае себе си — било че в ръцете му ще попадне едно от нашите малки огледала, било чрез срещата с безсмъртния, или може би в един от магическите ни театри ще намери онова, от което се нуждае за освобождаването на безприютната си душа. Очакват го хиляди подобни вероятности, неговата съдба ги привлича неудържимо, всички тези странични наблюдатели на бюргерството живеят в атмосферата на такива магически изгледи. Достатъчно е едно нищо, за да удари мълния и гръм.

Всичко казано така е много добре познато на Степния вълк, макар никога да не е съзирал това очертание на вътрешната си биография. Той предугажда своето положение във вселената, предусеща и познава безсмъртните, подозира и се страхува от възможността за една среща със себе си, знае за съществуването на онова огледало, в което му е крайно необходимо да надникне, да се огледа, но и смъртно се бои от това.

В заключение на нашата студия остава да се разсее още една фикция, едно принципно заблуждение. Всички „обяснения“, цялата психология, всички опити за разбиране се нуждаят и от помощни средства, от теории, митологии, лъжи; и един почтен автор не бива да пропусне, по възможност, в края на своето изложение да разбули тези лъжи. Ако аз кажа „горе“ или „долу“, то вече е едно твърдение, което изисква да се обясни, защото горе и долу съществуват единствено в мисълта, единствено в абстракцията. Сам светът не познава нито горе, нито долу.

Също така, за да го изразим с две думи, и Степния вълк е една фикция. Ако Хари сам се възприеме като човек-вълк и смята, че се състои от две враждебни, противоположни същности, това е една изключително опростяваща нещата митология. Хари съвсем не е човек-вълк и ако ние привидно възприемаме лъжата, измислена от самия него (в която той явно вярва), и фактически го наблюдаваме и се опитваме да го изясним като двойствено същество, като степен вълк — с надежда да бъдем разбрани по-лесно, то сме прибягнали до една измама, която сега трябва да се помъчим да превъзмогнем.

Разделението на вълк и човек, на нагон и дух, чрез което Хари се опитва да направи по-разбираема своята съдба, е много грубо опростяване, насилие над действителното в полза на едно приемливо, но измамно обяснение на противоречията, които този човек намира в сърцевината си и които му изглеждат извор на неговите немалки страдания. Хари открива в себе си „човек“ — това значи цял свят от мисли, чувства, от култура, от овладяна и облагородена природа; редом той вижда в себе си и един „вълк“, а то значи цял тъмен свят от нагони, от дивота, жестокост, от необлагородена сурова природа. Въпреки това наглед толкова ясно разделение на неговата същност на две враждебни една на друга сфери, той обаче е установявал, че понякога вълк и човек, за известно време, за един щастлив миг, се и понасят. И ако Хари би искал да отмери във всеки отделен момент от своя живот, във всяко от своите дела, във всяко от усещанията си какъв дял има човекът и какъв вълкът, то веднага би се оказал натясно и цялата му хубава теория би рухнала. Защото нито един-единствен човек, и най-примитивният негър, също и идиотът, не е така приятно опростен, че същината му да може да се обясни като събираемо само от два или три главни елемента; а пък една толкова разслоена душевност, както при Хари, да се обяснява с наивното делене на вълк и човек е безнадеждно детински опит. Той не се състои от две същества, а от сто, от хиляди. Неговият живот (като всеки човешки живот) не се колебае просто между два полюса, примерно нагон и дух или светец и развратник, а трепти между хиляди, между безброй полюсни двойки.

Не бива да ни удивлява това, че един много образован и умен човек като Хари може да се смята за степен вълк и да вярва, че богатият и усложнен образ на неговия живот би могъл да се подчини на една толкова проста, груба и примитивна формула. Човекът не е способен да мисли до високи предели, и най-интелигентният и образован човек постоянно вижда света и себе си през очилата на твърде наивни, опростяващи и измамни формули — най-често обаче себе си самия! Защото, както изглежда, за всички хора това е една вродена и действаща напълно безусловно потребност — индивидът да си представи своето „аз“ като единствено. Колкото и често, колкото и тежко да бива разтърсвана тази заблуда, тя неспирно се съвзема отново. Съдията, който седи срещу убиеца и го гледа в очите, в един миг чува престъпникът да говори със собствения му (на съдията) глас и открива в себе си, в своята душа, всички негови подбуди, способности, възможности, но още в следния миг той отново представлява единство, отново е съдия, бързо се прибира в черупката на въображаемото си „аз“, изпълнява дълга си и осъжда убиеца на смърт. И ако в особено надарените и деликатно устроени души се мерне предусещане за тяхната многослойност и разчлененост; ако те, както всеки гений, разнищят илюзията за единството на личността и почувстват, че са създадени от много дялове, че са сноп от много „аз“, то ще е потребно само да изговорят това и мнозинството веднага ще ги затвори; ще повика на помощ науката; ще установи шизофрения и ще пази човечеството да не би от устата на тези нещастници да чуе зов на истината. Е, защо и тук да се пилеят думи, защо да се изричат известни неща, които за всеки мислещ се разбират от само себе си, но въпреки това е необичайно да се говорят? И следователно, ако сега някой човек пристъпва към това да разтегне въображаемото единство на своето „аз“ до двойственост, то той вече е почти гений, във всеки случай обаче едно рядко и интересно изключение. В действителност никое „аз“, дори и най-наивното, не представлява единство, а един крайно многообразен свят: малко звездно небе, хаос от форми, от степени и състояния, от наследствености и възможности. Че всеки индивид се стреми да разглежда този хаос като единство и говори за своето „аз“, сякаш то е просто, здраво оформено и ясно очертано явление; тази заблуда, присъща на всеки човек (и на най-издигнатия), изглежда, е необходимост, изискване на живота, каквито са дишането и храненето.

Заблуждението почива върху едно просто пренасяне. Като тяло всеки човек представлява единство, като душа — никой. Също и поезията, дори и най-изтънчената, по традиция неизменно борави с видимо цялостни лица. От досегашното поетическо творчество специалистите, познавачите ценят най-високо драмата, и с право, защото тя предлага (или би предложила) най-голяма възможност за изобразяване на „аз“-а като множество, ако не противоречи на грубото разглеждане, според което всяко отделно лице от една драма, тъй като то неминуемо съществува в неповторимо, единно и затворено тяло, измамно ни се представя като единство. Затова и наивната естетика цени най-високо така наречената драма на характери, в която всяка фигура наистина се явява като ярко и съвсем обособено единство. Само отдалече и едва-едва у единици просветва догадката, че всичко това е може би една евтина повърхностна естетика и че ние грешим, когато по отношение на нашите големи драматурзи прилагаме, без да ни е присъщо, а просто втълпявано от приказки, чудесното понятие за красотата на античността, която навред, изхождайки от видимото тяло, е открила строго погледнато и фикцията за „аз“-а, за личността. В поезията на древна Индия това понятие е съвсем непознато. Героите от индийските епоси не са лица, а кълба от личности, инкарнационни редове. А и в нашия модерен свят има поетични творби, в които под воала и играта на лица и характери, едва ли напълно съзнателно, авторът се опитва да представи множество на душите. Който иска да открие това, трябва да се реши веднъж да не разглежда образите в подобна поезия като отделни същества, а като части, страни, различни аспекти на едно висше единство (според мен на душата на поета). Примерно, който изследва по този начин „Фауст“, за него от Фауст, Мефистофел и Вагнер и всички други ще се получи единство, едно свръхлице и едва в тази по-висша цялост, а не в отделните фигури се загатва нещо от истинската същност на душата. Когато Фауст изрича словата, които учителите толкова прославят, а филистерите им се удивляват с трепет: „Живеят две души във мойта гръд“, той забравя Мефистофел и цял куп други души, които също носи в гръдта си. И нашият степен вълк вярва, че има в себе си две души (човек и вълк) и от тях усеща гърдите си зле притеснени. Гръдта, тялото винаги е единно, но душите, които живеят в него, не са две или пет, а безброй, човекът е луковица със стотици люспи, тъкан от много нишки. Старите азиатци са открили и осъзнали това и в будистката Flora е намерена една точна техника да се разобличи заблудата на личността. Весела и многолика е играта на човечеството: заблудата, за чието разсейване Индия хилядолетия се е напрягала толкова много, е същата, за чието укрепване и заякчаване Западът е положил равностойни усилия.

Ако наблюдаваме Степния вълк от тази гледна точка, ще ни стане ясно защо той страда толкова много от своята смешна двойственост. Той вярва, както Фауст, че две души в една-единствена гръд са вече твърде много и трябва да я разкъсат. Напротив, те са дори малко. И Хари подлага на страшно насилие клетата си душа, щом като се опитва да я разбере чрез един съвсем примитивен образ. Той се заблуждава, макар да е високо образован човек, и постъпва почти като дивак, който умее да брои само до две. Хари нарича единия дял от себе си човек, а другия — вълк и с това вярва, че е приключил и се е изчерпал целият. С понятието „човек“ той обхваща всичко духовно, възвишено или култивирано, което открива в себе си, а с вълка — всичко инстинктивно, диво, хаотично. Но в живота не е така просто, както в нашите мисли, така грубо, както в бедния ни идиотски език, и Хари се лъже двойно, когато прилага тази вълча дивашка метода. Той причислява, както се боим ние, цели области от своята душа към човека, а те отдавна не му принадлежат, и смята други дялове от същността си за вълчи, въпреки че те отдълго са превъзмогнали вълчето.

Както всички хора, тъй и Хари вярва, че знае много добре какво е човекът, и все пак изобщо няма представа от него, макар и нерядко да го предусеща в сънищата и други трудно податливи на контрол състояния на съзнанието. Да би могъл да не забравя тези прозрения, да би могъл, колкото е възможно, да ги усвои! Човекът, разбира се, не е здраво и трайно образувание (това, въпреки някои противоположни догадки на нейните мъдреци, бе идеалът на античността), той е по-скоро опит и преход, не е нищо друго освен тесен, опасен мост между природа и дух. Най-съкровеното му предопределение го тласка към духа, към Бога; най-съкровеният копнеж го тегли назад към природата, към създателката: между двете сили страхливо се люшка, тръпнещ, неговият живот. Това, което хората в дадено време разбират под понятието човек, винаги е само преходно бюргерско съглашение. Известни най-груби инстинкти биват отклонявани от тази условност и смятани за неприлични, а отчасти се изискват съзнание, благонравие и освобождаване от животинското; малко дух е не само позволен, но дори се насърчава. „Човекът“, тази условност като всеки бюргерски идеал, е един компромис, плах и наивно хитроват опит да се измамят както злата прамайка природа, така и досадно неприятният прабаща дух заради техните настойчиви изисквания. Затова бюргерът си позволява да живее в хладната среда помежду им и търпи това, което сам нарича личност; едновременно обаче предава личността на Молоха — „държава“ и непрестанно ги използва един срещу друг. Затова бюргерът изгаря днес като еретик или обесва като престъпник този, комуто вдругиден издига паметник.

Предчувствието, че „човек“ не е нещо сътворено, а едно изискване на духа, една далечна, колкото жадувана, толкова и вдъхваща страх, възможност и че пътят към нея винаги се изминава стъпка по стъпка и при адски мъки и екстази, както от ония редки индивиди, за които днес се подготвя ешафод, а утре — паметник, живееше и у Степния вълк. Но това, което той в противовес на своя „вълк“ нарича в себе си „човек“, в по-голямата си част не е нищо друго освен тъкмо оня посредствен „човек“ на бюргерската условност. Може би Хари прозира много по-добре пътя към истинския човек, пътя към безсмъртния, от време на време прави някоя мъничка колеблива стъпка напред и заплаща с тежки страдания, с болезнено усамотяване. Но все пак в дълбините на душата си той се бои да утвърди и да се устреми към онова най-висше изискване, към истинското, търсено от духа вътрешно съзряване на човека, да тръгне по единствения тесен път към безсмъртието. Той явно долавя добре: това води към още по-големи страдания, до прокуда и последно отричане, може би към ешафод, но ако и в края на този път го примами безсмъртието, пак не е склонен да изстрада всички тези мъки, да умре от всички смърти. Макар той да съзнава по-добре целта на съзряването като човек, отколкото бюргерите, затваря очи и не иска да знае, че отчаяната привързаност към „аз“-а, че отчаяното вкопчване в това да останеш жив е най-сигурният път към вечната смърт, докато готовността да умреш, да свалиш обвивката си, вечното саможертване на „аз“-а ти заради преобразяването води към безсмъртие. И ако от своите любимци сред безсмъртните той обожава примерно Моцарт, в последна сметка все още го вижда с бюргерски очи и е готов да обясни Моцартовото съвършенство, подобно на учител, само с изключително високото му дарование, вместо с величието на неговата всеотдайност и готовност за страдание, с безразличието му към идеалите на бюргера и търпимостта към крайното усамотяване, което изтънява и разредява за страдащите, за ония, които съзряват като човеци, цялата бюргерска атмосфера до леден космически етер, до онова уединение в Гетсиманската градина.

И все пак нашият степен вълк е открил в себе си поне фаустовската двойственост, прозрял е, че в единството на неговото тяло не е вродено душевно единство — в най-добрия случай той е само на път, поел на дълго странстване, към идеала на тази хармония. Би трябвало или да преодолее вълка в себе си и във всичко да бъде човек, или да се откаже от човешкото и най-малкото да води единен неразривен живот като вълк. Вероятно той никога не е наблюдавал внимателно истински вълк, иначе навярно би забелязал, че и животните нямат единна душа, че и при тях зад красивата стройна форма на тялото диша многообразие от стремежи и състояния, че и вълкът носи в душата си бездни, че и вълкът страда. Не, с „назад към природата“ човек всякога тръгва по един мъчителен и безнадеждно погрешен път. Хари не може никога да стане напълно вълк, а ако би станал, то щеше да види, че и вълкът не е нещо просто и изначално, а вече многостранно и усложнено. И вълкът има две и повече от две души във вълчата си гръд. А който жадува да бъде вълк, потегля към същата забрава, както мъжът с онази песен: „О, блажен е, който е още дете“. Приятният, но сантиментален мъж, който пее песента за блаженото дете, също би искал да се върне назад към природата, към невинността, към праначалото, но съвсем е забравил, че децата в никакъв случай не са блажени, че те имат не един свой конфликт и вече са много разединени и способни на всички страдания.

Назад не води никакъв път, нито към вълка, нито към детето. В началото на нещата не са невинността и естествеността; всичко сътворено и видимо, и най-простото, е вече виновно, вече раздвоено, хвърлено в мръсния поток на развитието, и никога вече, никога вече не може да заплува срещу течението. Пътят към невинността, към несътвореното, към Бога не води назад, а напред — не към вълка или детето, а все по-дълбоко във вината и все по-далече в съзряването му като човек. И със самоубийството не би ти тръгнало сериозно на добре, клет степен вълк, ти ще поемеш по-дългия, по-мъчителния и по-тежкия път на вътрешно съзряване като човек, още повече ще умножиш своята разслоеност, твоята сложност ще стане още по-голяма. Вместо да стесниш своя свят, да възкресиш простотата в душата си, ти ще трябва да бъдеш все по-открит за света и накрая да приемеш цялата вселена в болезнено разтворените обятия на душата си и може би някога най-сетне да намериш покой. Този път е изминат от Буда, изминат е от всеки велик човек, от някой съзнателно, от друг несъзнателно — в зависимост от това, доколко е успял да се осмели за него. Всяко раждане означава откъсване от всемира, означава отделяне, разединяване от Бога, мъчително ново създаване. Връщане към всемира, прекратяване и съхраняване на болезнената индивидуализация, стигане до Бога означава: да разшириш душата си толкова, че тя отново да може да обгърне вселената.

Не става дума за човека, какъвто го познава училището, националната икономика, статистиката, не и за хората, които с милиони обикалят по улиците и на които не може да се обръща по-голямо внимание, отколкото на пясъка в морето или на пръските на прибоя: тук не се касае за няколко милиона повече или по-малко, те са само материал, нищо друго. Не, ние говорим за човека във висш смисъл, за целта на дългия път на човешкото развитие, за царствените люде, за безсмъртните. Геният не е такава рядкост, както понякога си мислим. Разбира се, не се среща и толкова често, както се смята в литературната и световната история или дори във вестниците. Степния вълк Хари, така ни се струва, беше достатъчно гениален, за да опита и прояви смелостта, потребна за вътрешното му съзряване като човек, вместо при всяка трудност страдалчески да се позовава на своя тъп степен вълк.

Че людете с такива възможности си послужват със степни вълци и „Живеят две души във мойта гръд“ е също така удивително и тъжно, както и че те толкова често изпитват онази плаха любов към бюргерството. Човекът, способен да разбере Буда; индивидът, който има предчувствие за небесата и бездните на човечеството, не бива да живее в свят, където господаруват common sense, демокрацията и бюргерското образование. Той се задържа в него само от страх и ако измеренията му го гнетят и тясната бюргерска стаичка му става твърде тясна, стоварва отговорността на „вълка“, не иска и да знае, че навремени вълкът е собствената му по-добра половина. Всичко диво в себе си нарича вълк и го приема за зло, опасно като бюргерски страх, но той, който се смята човек на изкуството и с изтънчени сетива, не може да види, че освен вълка, че зад вълка в него живеят още много други; че не всичко е вълк, което значи, че там има още лисица, дракон, тигър, маймуна и райска птица. И ето че целият този свят, цялата тази райска градина от прелестни и ужасни, от големи и малки, силни и нежни фигури бива потъпкана и държана в плен от приказката за вълка, също както истинският човек в него бива задушен и изпада в плен на привидния човек, на бюргера.

Представяме си една градина със стотици дървета, с хиляди цветя и плодове, безброй треви. Ако градинарят на тази градина не познава друго ботаническо разграничаване освен „ядливо“ и „плевел“, тогава няма да знае какво да прави с девет десети от парка си. Ще изпокъса най-вълшебните цветя, ще отсече най-благородните дървета или най-малкото, ще ги мрази и гледа с лошо око. Така постъпва и Степния вълк с хилядите цветя на своята душа, с всичко, което не се побира и не подхожда за разграничаването „човек“ или „вълк“, и съвсем не го забелязва. А какво ли само не причислява към „човека“! Всичко страхливо, всичко подражателно, глупаво и дребнаво, стига само да не е направо вълче, също както всичко силно и благородно приписва на вълка, само защото още не му се е удало да го овладее.

Ние се сбогуваме с Хари, оставяме го да продължи сам по своя друм. Ако той е вече при безсмъртните, ако е стигнал там, накъдето изглежда насочен неговият тежък път, колко ли учуден би наблюдавал това лутане, това диво, нерешително лъкатушене на собствените си пътеки, как би се усмихвал на Степния вълк одобрително, със съчувствие, с насмешка, с укор.