magnifisonz.com /
1
През пролетта на 1949 година бях спестил някой и друг долар от стипендията си и отидох в Денвър с идеята да се установя там. Озовах се посред Америка като патриарх. Безкрайно самотен. Там нямаше никого — нямаше ги Бейб Ролинс. Рей Ролинс, Тим Грей, Бети Грей, Роуланд Мейджър, Дийн Мориарти, Карло Маркс, Ед Дънкъл, Рой Джонсън, Томи Снарк, никого. Лутах се по улиците „Къртис“ и „Ларимър“ и работих известно време на същия пазар за плодове на едро, където през 1947 година едва не се хванах за товарач — по-тежка работа не съм вършил в живота си: един ден ме накараха да издърпам заедно с няколко япончета — почти деца — цял товарен вагон на около стотина фута по линията с помощта на някакво приспособление от рода на макарата, което при всеки напън придвижваше вагона едва на четвърт инч. Извличах щайги с дини по заледените подове на хладилни вагони навън в прежурящото слънце и хващах хрема. И, боже мой, за какво беше всичко това?
На смрачаване си тръгвах. Чувствах се като прашинка върху тъжната червена земя. Минавах покрай хотел „Уиндзор“, където Дийн Мориарти бил живял с баща си по време на депресията от трийсетте години, и както преди време, търсех начин да си възвърна тъжната прословута способност на моето съзнание да броди във времето. Или откривах в места като Монтана някой, който прилича на баща ми, или търсех бащата на приятеля си там, където той отдавна вече не беше.
В една люлякова вечер вървях през светлините на Двайсет и седма улица и на „Уелтън“ в негърския квартал на Денвър и ме болеше всяко мускулче; исках да съм негър, защото почувствах, че най-доброто, което светът на белите ми бе предложил, не можеше да ме въздигне до екстаза, в него не пулсираха достатъчно живот, радост, наслада, мрак, музика, нито пък нощ. Спрях пред една лавка, от която продаваха горещо чиле в картонени чинийки; купих си и го изядох, докато се разхождах из тъмните тайнствени улички. Прииска ми се да съм денвърски мексиканец или дори беден, изнурен от работа японец, всичко друго, но не и това печално същество, което бях, разочарован „бял човек“. През целия си живот бях хранил бели надежди; затова бях оставил такава добра жена като Тери в долината Сан Джоакуин. Вървях покрай тъмните веранди на мексиканските и негърските домове; дочувах приглушени гласове, току се мяркаше мургавото коляно на някое тайнствено знойно момиче; и тъмните лица на мъже през обраслите в рози градински беседки. Малки деца седяха като мъдреци в прастари люлеещи се столове. Появи се група чернокожи жени, едно момиче се откъсна от по-възрастните майчини силуети и забърза към мен — „Здравей, Джо!“ — изведнъж видя, че не съм Джо, и изтича изчервена назад. Защо не бях Джо! А само Сал Парадайз, тъжен скитник във виолетовия сумрак, в мъчително сладката нощ, който копнее да смени света си с този на щастливите, чистосърдечни, възторжени негри на Америка. Запуснатият квартал ми напомни за Дийн и Мерилу, които познаваха улиците му така добре от детството си. Как само исках да ги намеря!
На ъгъла на Двайсет и трета улица и „Уелтън“ играеха софтбол[1] под лъчите на прожектори, които осветяваха също и бензиновия резервоар. Огромна жадна тълпа ревеше при всяко подаване. Чудни млади герои от какви ли не раси — бели, чернокожи, мексиканци, чистокръвни индианци — тичаха по игрището с трогателна сериозност. Просто деца от улицата, навлекли екипи. Нито веднъж в живота си на спортист не си бях позволявал да играя като тях — пред съседските семейства, пред момичетата на сърцето си и децата от квартала, нощем, на прожектори; моите мачове винаги са били колежански, важни, със сериозни лица от всички страни; не съм изживявал момчешка, човешка радост като тази. Сега вече беше много късно. До мен седеше стар негър, който явно не пропускаше нито един мач. До него пък — стар бял бедняга; после мексиканско семейство, момичета, момчета — цялото човечество, всички вкупом. Ох, колко тъжни бяха светлините тази нощ! Момчето, което подаваше топката, невероятно приличаше на Дийн. Една красива русокоса мадама от пейките приличаше страшно на Мерилу. Това беше Денвърската Нощ; аз можех само да умра.
Там, в Денвър, там, в Денвър,
можех само да умра.
Отсреща, през улицата, негърски семейства седяха по стълбите пред къщите си, приказваха си, гледаха през дърветата звездното небе, отпуснали се в меката нощ, и от време на време хвърляха по едно око към мача. По улицата минаваха доста коли и спираха на ъгъла, когато светнеше червен светофар. Във въздуха витаеше възбуда, пулсираха трептенията на живот, преливащ от истинска радост, живот, непознащ разочарованието, „белите скърби“ и така нататък. Старият негър извади консерва бира от джоба на палтото си и се зае да я отваря; старият бял човек завистливо изгледа консервата и порови из джоба си, да види дали и той не може да си купи една консерва. Умрях! Тръгнах си.
Отидох да видя една моя позната богата мадама. На сутринта тя измъкна от копринения си чорап стодоларова банкнота и ми каза:
— Говореше за някакво пътуване до Фриско; щом е такъв случаят, вземи ги, тръгни и си изкарай славно.
Така се решиха всички мои проблеми; чрез пътническото бюро си осигурих място в кола за Фриско срещу единайсет долара за бензин и се понесох през страната.
Колата караха две приятелчета; казаха, че са сутеньори. Имаше и други двама пътници. Седяхме плътно сместени отзад, насочили мислите си към целта. Минахме през прохода Бърлъд и се спуснахме към голямото плато, Тейбър-наш, Тръбълсъм, Кремлинг; надолу по прохода Рабит Иърс до изворите Стиймбоут и нататък; подир това петдесет мили прашно отклонение: после Крейг и Голямата американска пустиня. Когато прекосихме границата между Колорадо и Юта, на небето сякаш зърнах бога — под формата на огромни, златни, пламтящи в слънцето облаци над пустинята; те като че ме посочиха и ми проговориха: „Премини оттук и продължи, ти вървиш по пътя към небето.“ Но уви, на мен ми бяха по-интересни старите, мръсни преселнически фургони и комарджийските маси, поставени насред пустинята на Невада до някоя лавка за кока-кола, където има и дървени къщички с обрулени от стихиите табелки, които се блъскат в зловещото свистене на пустинния вятър, а на тях пише: „Тук е живял Бил Гърмящата змия“ или пък: „В тази дупка прекара дълги години Беззъбата Ани“. Да, пфюууу! В Солт Лейк Сити сутеньорите направиха проверка на момичетата си и продължихме нататък. И докато разбера, пред очите ми за трети път изникна приказният град Сан Франциско, разстлан покрай залива в глъбините на нощта. Щом слязох, втурнах се към Дийн. Той имаше вече малка къща. Изгарях от нетърпение да разбера какви мисли се въртят в главата му и въобще какво ще стане; защото аз нямах вече нищо зад себе си, бях изгорил мостовете, за нищо не ме беше грижа. Почуках на вратата му в два и половина сутринта.
2
Появи се на прага чисто гол и нямаше да се притесни дори ако на вратата му бе потропал президентът. Дийн посрещаше света в натура.
— Сал! — възкликна той с искрено благоговение. — Мислех, че никога няма да го направиш. Най-после дойде при мен.
— Да! — отвърнах. — При мен всичко се разпадна. Как стоят нещата при теб?
— Не съвсем добре, не съвсем добре. Сал, колко неща имаме да си кажем! Най-после и за нас дойде време да си говорим и да разнищим всичко.
Нямахме различия по този въпрос и влязохме. Моето пристигане беше като появата на незнаен чудовищно злосторен ангел в дома на снежнобялото руно, защото това, че ние с Дийн възбудено заговорихме в кухнята долу, предизвика вопли отгоре. На всичко, което казвах, Дийн отвръщаше с диво, шепнещо, потръпващо: „Да!“ Камий знаеше какво ще се случи. В последните месеци Дийн явно се е бил укротил; но ангелът бе долетял и той отново полудяваше.
— Какво й става? — прошепнах аз.
— Става все по-лоша и по-лоша, братче — обясни ми той, — плаче, прихваща я, не ме пуска да слушам Слим Гейлард, побеснява всеки път, когато закъснея, а щом си остана вкъщи, не ми говори или пък ми крещи, че съм животно.
Той изтича горе, за да я успокои. Чух Камий да пищи:
— Ти си лъжец, лъжец си, лъжец!
Използвах момента да огледам прелестната къща, която си бяха взели. Беше двуетажна, разкривена, паянтова дървена къщичка, в квартал, където се даваха домове под наем, точно на върха на Руския хълм и с изглед към залива; имаше четири стаи — три на горния етаж и една голяма приземна кухня долу. Вратата на кухнята извеждаше към затревен двор с простряно пране. От кухнята се влизаше в килер, където още се търкаляха старите обувки на Дийн, спечени с цял инч тексаска тиня от нощта, когато хъдсънът затъна в блатата покрай реката Брейзос. Разбира се, хъдсънът бе изчезнал; Дийн не могъл да изплаща вноските му. Сега нямаше кола. Непредвидено бяха направили второ дете, което бе на път да се роди. Ужасно беше да слушаме как Камий хълца горе. Не можехме да го понесем, затова излязохме, купихме бира и я домъкнахме в кухнята. Камий най-после заспа или е прекарала останалата част от нощта втренчена в непрогледния мрак. Не можех да проумея какво не е наред, освен евентуално това, че в края на краищата тя се е побъркала заради Дийн.
След последното ми отпътуване от Фриско Дийн отново откачил по Мерилу и месеци наред се навъртал край нейната стая на „Дивисадеро“, където всяка нощ тя преспивала с различни моряци, а Дийн надничал вътре през пролуката за писма, откъдето гледал право в леглото й. Там виждал всяка сутрин Мерилу изтегната с някое момче. Следял я по града. Искал да се добере до абсолютното доказателство, че е проститутка. Обичал я, не му излизала от ума. Накрая по грешка му попаднала някаква лоша трева, както наричат в бранша зелената, необработена марихуана, от която пушил прекалено много.
— Първия ден — разправи ми той — лежах вцепенен като дъска върху кревата и не можех ни да помръдна, ни дума да изговоря; само гледах, облещен в една точка. Главата ми бръмчеше, пред очите ми се точеха чудни цветни видения и се чувствах великолепно. Втория ден си припомних всичко. ВСИЧКО, което някога бях правил или знаел, или чел, или слушал, или предполагал, изплува и се подреди в съзнанието ми по съвсем нов логически начин и понеже, във вътрешното си усилие да задържа и задоволя удивлението и благодарността, които чувствах, не можех да измисля нищо друго, аз само повтарях „да, да, да, да“. Не гласно. Просто безмълвно „да“, а виденията на зелената трева продължиха до третия ден. Дотогава вече бях проумял всичко, реши се целият ми живот, разбрах, че обичам Мерилу, че трябва да намеря баща си, където и да е, и да го спася, че ти си моят приятел и така нататък, че Карло е велик. Разбрах хиляди неща за всеки, навсякъде. На третия ден започна ужасяваща поредица от кошмари на пробуждането, тъй гадни, зловещи и зелени, че само лежах, свит на кълбо, стиснал колене, и пъшках: „Ох, ох, ох, ах, ох…“ Съседите ме чули, пратили за лекар. Камий бе отишла с детето на гости у техните. Цялата улица се загрижи за мен. Хората влязоха и ме намериха проснат на кревата, с ръце изпружени сякаш навеки. Знаеш ли, Сал, щом се съвзех, веднага припнах към Мерилу с тревата, която ми беше останала. И представяш ли си, същото се случи и с тая патка — същите видения, същата логика, същото крайно разрешаване на всичко, същото проясняване на цялата истина в един болезнен дъх, който ти донася кошмари и болка — ухххх! Тогава разбрах — обичам я толкова, че копнея да я убия. Върнах се бегом вкъщи и си заблъсках главата в стената. После изтичах при Ед Дънкъл; той се върна да живее във Фриско с Галатия: разпитах го за един тип, за когото знаехме, че има пушка, отидох при типа, взех пушката и хукнах към Мерилу, погледнах през пролуката за писма, тя спеше с някакъв мъж, нямаше как, оттеглих се и се разколебах, върнах се след час, нахълтах при нея, беше сама — подадох й пушката и й казах да ме застреля. Тя държа пушката доста дълго време. Помолих я да сключим сладкия пакт на смъртта. Не се съгласи. Казах й, че единият от нас трябва да умре. Тя отвърна „не“. Пак заблъсках главата си в стената. Ей, братче, изгубил си бях ума. Тя ще ти разкаже, успя да ме разубеди.
— Какво стана после?
— Това беше преди месеци — след като ти си отиде. Накрая тя се омъжи за някакъв търговец на коли на старо, тъпо копеле, заканило се да ме пречука, ако ме спипа, та може да се наложи да се защитавам и да го убия и тогава вече ще ме пратят в „Сан Куентин“, щото, Сал, само едно още нарушение, каквото и да е, и отивам в „Сан Куентин“ доживот — това ще бъде краят ми. А и ръката ми пострада… — Показа ми ръката си. Във възбудата не бях забелязал, че с нея бе станала страшна злополука. — На двайсет и шести февруари в шест часа вечерта — всъщност в шест и десет, понеже помня, че трябваше да съм на моя важен товарен влак след час и двайсет минути — ударих Мерилу по челото, това беше последният път, когато се видяхме с нея и когато решихме всичко, и знаеш ли какво стана: палецът ми само се прегъна в челото й, на нея дори не й остана синина, същност тя се разсмя, но моят палец се счупи в основата си и един нескопосан доктор взе да намества костичките, което е много сложна работа, и направи три отделни гипсови отливки, общо двайсет и три часа висене по твърдите дървени пейки на чакалните и така нататък, последната отливка беше снабдена с метална пластинка, която минаваше през върха на палеца ми, така че през април, когато ми свалиха гипса, пластинката инфектира костта и аз развих остеомиелит, който се превърна в хронически, и след неуспешна операция и още един месец в гипс ми ампутираха далеч не нищожно, парченце от върха на проклетия пръст.
Той разви бинтовете и ми показа. Около половин инч от плътта под нокътя липсваше.
— Положението ставаше от лошо по-лошо. Трябваше да издържам Камий и Ейми и да работя с възможно най-голямата бързина във „Файърстоун“ като вулканизатор на гуми, което означаваше още и да вдигам гумите, тежки по сто и петдесет паунда, от земята до покривите на колите — можех да работя само със здравата си ръка и непрекъснато удрях болната — счупих пръста повторно, отново ми го гипсираха и той отново се възпали и поду. Така че сега аз се грижа за бебето, а Камий работи. Разбираш ли? Място не мога да си намеря, сега съм инвалид, Мориарти, пламенният поклонник на джаза има възпалено пръстче, жена му всеки ден му шиба инжекции пеницилин заради палеца, а той се изприщва от тях, защото е алергичен. Трябва да му вкарат шейсет хиляди единици антибиотик за един месец. Той пък в течение на този месец трябва да изгълтва по една таблетка на всеки четири часа, за да потиска алергията, предизвиквана от антибиотика. Трябва да пие още и кодеинов аспирин, за да облекчава болките в палеца си. Трябва да му оперират някаква възпалена киста на крака. Другия понеделник трябва да се вдигне в шест сутринта, за да отиде да му почистят зъбите. Трябва два пъти в седмицата да посещава ортопед заради лечението на крака. Да пие всяка вечер сироп против кашлица. Непрекъснато да пръхти и да се секне, за да прочиства носа си, хлътнал точно под гърбицата поради това, че му е правена операция преди няколко години, която му отслабила устойчивостта. Той изгуби палеца на ръката, с която забиваше топките, най-добрият хвъргач в историята на седемдесетярдовия двор на изправителното училище в Ню Мексико. И все пак — и все пак никога не съм се чувствал така добре, така спокоен и щастлив, както когато гледам малките прелестни дечица как си играят на слънцето, и толкова се радвам, че сме заедно, добри ми, прекрасни Сал, и сега знам, знам, че всичко ще бъде наред. Ще я видиш утре, моята страшно мила, красива дъщеря вече стои сама цели трийсет секунди наведнъж, тежи двайсет и два паунда и е висока девет инча. Тъкмо изчислих, че тя е трийсет и един и четвъртинка процента англичанка, двайсет и седем и половина процента ирландка, двайсет и пет процента германка, осем и три четвърти процента холандка, седем и половина процента шотландка и сто процента прекрасна. — После Дийн топло ме приветства със завършването на книгата ми, която вече беше приета от издателите — Ние знаем какво значи животът, Сал, стареем всички; малко по малко, и започваме да разбираме нещата. Аз схващам отлично това, което ми разказваш за своя живот; винаги, съм долавял чувствата ти; едва сега всъщност ти вече си готов да се хванеш с някое истинско, чудесно момиче, стига само да го намериш, да го възпиташ и да го накараш да зачита душата ти, както аз така упорито се опитвах да направя с тия мои проклети жени. Глупости! Глупости! Глупости! — провикна се той.
На сутринта Камий ни изхвърли и двамата, с все багажа и всичко. Започна с това, че се обадихме по телефона на Рой Джонсън, стария Рой от Денвър, и го поканихме на бира. В това време Дийн гледаше бебето, изми съдовете и почисти задния двор, но от вълнение свърши задачите с краката си. Джонсън се съгласи да ни откара с колата си до Мил Сити, за да потърсим Реми Бонкьор. Камий се върна от работа — работеше в един лекарски кабинет — и ни хвърли тъжния поглед на жена с объркан живот. Опитах се да покажа на тази изтормозена жена, че нямам пакостни намерения спрямо нейното домашно огнище, като я поздравих и я заговорих с цялата сърдечност, на която бях способен, но тя знаеше, че това е прелъстяващ похват, и то научен от Дийн, и едва-едва се усмихна. Тази сутрин се разигра ужасна сцена: проснала се на кревата, тя хълцаше, а аз изведнъж и на всяка цена трябваше да вляза в банята, само че единственият начин да стигна дотам беше през стаята на Камий.
— Дийн. Дийн — извиках, — къде е най-близкият бар?
— Бар ли? — попита той изненадан; миеше ръцете си на кухненската мивка долу. Помисли, че искам да се напия. Обясних му проблема си и той каза: — Я си влез спокойно, тя вечно е такава.
Но не, не можех да го направя. Изхвърчах навън да търся бар; притичах нагоре и надолу по Руския хълм, отминах по четири пресечки в двете посоки, но попадах само на перачници, химическо чистене, лавки за сладолед и газирани напитки и козметични салони. Върнах се в паянтовата къща. Те си крещяха обиди един на друг, а аз се шмугнах покрай тях с вяла усмивка и се заключих в банята. Секунди след това Камий вече хвърляше вещите на Дийн по пода на дневната и му викаше да си ги стяга. За мое изумление над дивана видях портрета в естествена величина на Галатия Дънкъл. И изведнъж проумях, че тези жени прекарваха заедно месеци наред в самотата на женското си битие, бърборейки за лудостта на своите мъже. В къщата отекна истеричното кикотене на Дийн заедно с плача на бебето. В следващата минута Дийн се носеше из стаите като Граучо Маркс, със счупения си палец, превързан с огромен бял бинт, който стърчеше нагоре като непоклатим фар над яростта на морските вълни. Видях отново окаяния му грамаден и очукан куфар, от който се подаваха чорапи и мръсно бельо: Дийн се наведе над него и започна да наблъсква вътре всичко, което му попаднеше в ръцете. После вдигна куфара си, най-опърпания в Щатите. Беше от картон, изрисуван така, че да имитира кожа, и на него имаше залепени панти. Голяма цепнатина прорязваше капака; Дийн го завърза с въже. После грабна сака си и също го натъпка с вещи. Аз си взех моята торба, напълних я и докато Камий, простряна на леглото, крещеше: „Лъжец! Лъжец! Лъжец!“ — ние изскочихме от къщата и се понесохме по улицата към най-близката спирка на трамвая — търкалящо се кълбо от мъже и куфари, с огромен бинтован палец, стърчащ във въздуха.
Този палец се превърна в символ на последния етап от развитието на Дийн. Той вече не се интересуваше от нищо (както и преди), но същевременно сега по принцип вземаше всичко присърце; тоест на него всичко му беше все едно, той принадлежеше на света, и толкоз. Спря ме посред улицата.
— Братче, ти сигурно си съвсем шашнат; едва си пристигнал в града, и още първия ден ни изхвърлят, и ти се чудиш какво си направил, че да заслужиш подобно отношение — да те изхвърлят с все партакешите ти — хи-хи-хи, — но я ме погледни мен. Моля те. Сал, погледни ме!
Погледнах го. Беше по фланелка, прокъсани панталони, увиснали под корема му, съдрани обувки; небръснат, косата чорлава и рунтава, очите — зачервени, огромният бинтован палец — щръкнал нагоре пред гърдите му (трябваше да го държи в това положение), а на лицето му — най-безумната усмивка, която съм виждал. Препъвайки се, той обикаляше в кръг и се вглеждаше във всяко нещо.
— Какво виждат очите ми? Ахаа — синьото небе. Лонгфелоу! — Залитна и примигна. Разтърка очи. — И прозорци; обръщал ли си някога внимание на прозорците. Сал? Искаш ли да си говорим за прозорци? Виждал съм наистина шантави прозорци; едни ми се кривят, други, със спуснати капаци, ми намигат. — Измъкна от сака си „Парижките потайности“ от Йожен Сю и след като оправи фланелката си, зачете най-педантично на уличния ъгъл. — Ех, Сал, трябва наистина да вникваме във всичко по пътя си… — Но след миг забрави какво бе казал и се огледа озадачено. Добре, че бях дошъл, Дийн имаше нужда от мен.
— Защо те изхвърли Камий? Какво ще правиш сега?
— Хм! — изсумтя той. — Хм! Хм! — Напънахме мозъците си да измислим накъде да тръгнем и какво да правим. Разбрах, че всичко зависи от мен. Горкичкият, горкичкият Дийн — и дяволът не е изпадал толкова; обзет от пристъп на безумие, с възпален палец, заобиколен от смачканите куфари на сиротния си трескав живот, хиляди пъти кръстосал Америка насам и натам, той беше един свършен човек. — Защо не тръгнем пеш към Ню Йорк — предложи, — та да разрешим всичко по пътя, а?
Извадих парите си и ги преброих; показах му ги.
— Тук имам осемдесет и три долара и малко дребни — съобщих му — и ако искаш да тръгнеш с мен, хайде към Ню Йорк, а после ще отидем в Италия.
— В Италия ли? — възкликна той. Очите му светнаха. — Италия! Да-да! А как ще стигнем дотам, Сал?
Замислих се.
— Аз ще спечеля малко пари, ще взема хиляда долара от издателите си. И ще свалим всички луди мадами на Рим и Париж, ще обиколим навсякъде; ще седим в кафенетата, на тротоарите; ще живеем във вертепи. Защо да не отидем в Италия?
— Защо ли? Д-да — промълви Дийн и изведнъж осъзна, че му говоря сериозно. Погледна ме с крайчето на окото си, защото никога преди аз не се бях обвързвал с неговото обременително присъствие, а погледът му беше като на човек, който претегля шансовете си в последния миг, преди да заложи. В очите му се четеше тържество и наглост, дяволски поглед, който той дълго не свали от мен. Издържах го, но се изчервих.
— Какво има? — попитах го.
Чувствах се нещастен, задето му задавах въпроса. Той не ми отговори, а продължи да ме пронизва със същия безочлив поглед.
Опитах се да си спомня целия негов живот, за да открия дали се бе случило нещо, заради което той не ми вярваше сега. Решително и твърдо му повторих:
— Ела с мен в Ню Йорк; ще получа парите.
Гледах го, очите ми се наляха със сълзи от смущение. Той продължаваше да се взира в мен. Но вече сякаш не ме виждаше, гледаше през мен. Навярно това беше решаващата точка в нашето другарство, моментът, в който той осъзна, че съм прекарал някой и друг час в мисли за него и за неговите тревоги, и известно време се опитваше да вмести този факт в своите невероятно оплетени и изтерзани мисловни категории. Нещо прещрака и в двама ни. В мен най-внезапно се зароди загриженост за един много по-млад човек, пет години по-млад, чиято съдба се бе преплела с моята в хода на последните години; в него стана нещо, за което мога да съдя само по онова, което направи по-късно. Инак той силно се развесели и каза: „Решено.“
— А защо ме гледаше така?
Болно му стана, че го попитах. Намръщи се. А Дийн рядко се мръщеше. И двамата бяхме смутени и някак несигурни. Стояхме на върха на един хълм в красивия слънчев ден на Сан Франциско; сенките ни падаха върху тротоара. От сградата до къщата на Камий се изнизаха единайсет гърци, мъже и жени, за миг се строиха върху слънчевия тротоар, докато един от тях запристъпва назад по тясната уличка и им се усмихна зад фотоапарата. Позяпахме тези древни хора, които празнуваха сватбата на една от дъщерите си, навярно хилядната поред в непрекъсвания мургав род от усмихващи се в слънцето люде. Не бяха зле облечени, но бяха странни. Все едно, че с Дийн се намирахме в Кипър. В искрящия въздух прехвърчаха чайки.
— Е — отрони Дийн с много срамежлив и мил глас. — ще тръгнем ли?
— Да — отговорих му, — тръгваме за Италия.
Така че вдигнахме багажа си, той — куфара със здравата си ръка, а аз останалото — и се заклатушкахме към спирката на трамвая; за миг се спуснахме в подножието на хълма, провесили крака към тротоара от полюшващата се платформа, двама корабокрушенци от нощта на Запада.
2
Появи се на прага чисто гол и нямаше да се притесни дори ако на вратата му бе потропал президентът. Дийн посрещаше света в натура.
— Сал! — възкликна той с искрено благоговение. — Мислех, че никога няма да го направиш. Най-после дойде при мен.
— Да! — отвърнах. — При мен всичко се разпадна. Как стоят нещата при теб?
— Не съвсем добре, не съвсем добре. Сал, колко неща имаме да си кажем! Най-после и за нас дойде време да си говорим и да разнищим всичко.
Нямахме различия по този въпрос и влязохме. Моето пристигане беше като появата на незнаен чудовищно злосторен ангел в дома на снежнобялото руно, защото това, че ние с Дийн възбудено заговорихме в кухнята долу, предизвика вопли отгоре. На всичко, което казвах, Дийн отвръщаше с диво, шепнещо, потръпващо: „Да!“ Камий знаеше какво ще се случи. В последните месеци Дийн явно се е бил укротил; но ангелът бе долетял и той отново полудяваше.
— Какво й става? — прошепнах аз.
— Става все по-лоша и по-лоша, братче — обясни ми той, — плаче, прихваща я, не ме пуска да слушам Слим Гейлард, побеснява всеки път, когато закъснея, а щом си остана вкъщи, не ми говори или пък ми крещи, че съм животно.
Той изтича горе, за да я успокои. Чух Камий да пищи:
— Ти си лъжец, лъжец си, лъжец!
Използвах момента да огледам прелестната къща, която си бяха взели. Беше двуетажна, разкривена, паянтова дървена къщичка, в квартал, където се даваха домове под наем, точно на върха на Руския хълм и с изглед към залива; имаше четири стаи — три на горния етаж и една голяма приземна кухня долу. Вратата на кухнята извеждаше към затревен двор с простряно пране. От кухнята се влизаше в килер, където още се търкаляха старите обувки на Дийн, спечени с цял инч тексаска тиня от нощта, когато хъдсънът затъна в блатата покрай реката Брейзос. Разбира се, хъдсънът бе изчезнал; Дийн не могъл да изплаща вноските му. Сега нямаше кола. Непредвидено бяха направили второ дете, което бе на път да се роди. Ужасно беше да слушаме как Камий хълца горе. Не можехме да го понесем, затова излязохме, купихме бира и я домъкнахме в кухнята. Камий най-после заспа или е прекарала останалата част от нощта втренчена в непрогледния мрак. Не можех да проумея какво не е наред, освен евентуално това, че в края на краищата тя се е побъркала заради Дийн.
След последното ми отпътуване от Фриско Дийн отново откачил по Мерилу и месеци наред се навъртал край нейната стая на „Дивисадеро“, където всяка нощ тя преспивала с различни моряци, а Дийн надничал вътре през пролуката за писма, откъдето гледал право в леглото й. Там виждал всяка сутрин Мерилу изтегната с някое момче. Следял я по града. Искал да се добере до абсолютното доказателство, че е проститутка. Обичал я, не му излизала от ума. Накрая по грешка му попаднала някаква лоша трева, както наричат в бранша зелената, необработена марихуана, от която пушил прекалено много.
— Първия ден — разправи ми той — лежах вцепенен като дъска върху кревата и не можех ни да помръдна, ни дума да изговоря; само гледах, облещен в една точка. Главата ми бръмчеше, пред очите ми се точеха чудни цветни видения и се чувствах великолепно. Втория ден си припомних всичко. ВСИЧКО, което някога бях правил или знаел, или чел, или слушал, или предполагал, изплува и се подреди в съзнанието ми по съвсем нов логически начин и понеже, във вътрешното си усилие да задържа и задоволя удивлението и благодарността, които чувствах, не можех да измисля нищо друго, аз само повтарях „да, да, да, да“. Не гласно. Просто безмълвно „да“, а виденията на зелената трева продължиха до третия ден. Дотогава вече бях проумял всичко, реши се целият ми живот, разбрах, че обичам Мерилу, че трябва да намеря баща си, където и да е, и да го спася, че ти си моят приятел и така нататък, че Карло е велик. Разбрах хиляди неща за всеки, навсякъде. На третия ден започна ужасяваща поредица от кошмари на пробуждането, тъй гадни, зловещи и зелени, че само лежах, свит на кълбо, стиснал колене, и пъшках: „Ох, ох, ох, ах, ох…“ Съседите ме чули, пратили за лекар. Камий бе отишла с детето на гости у техните. Цялата улица се загрижи за мен. Хората влязоха и ме намериха проснат на кревата, с ръце изпружени сякаш навеки. Знаеш ли, Сал, щом се съвзех, веднага припнах към Мерилу с тревата, която ми беше останала. И представяш ли си, същото се случи и с тая патка — същите видения, същата логика, същото крайно разрешаване на всичко, същото проясняване на цялата истина в един болезнен дъх, който ти донася кошмари и болка — ухххх! Тогава разбрах — обичам я толкова, че копнея да я убия. Върнах се бегом вкъщи и си заблъсках главата в стената. После изтичах при Ед Дънкъл; той се върна да живее във Фриско с Галатия: разпитах го за един тип, за когото знаехме, че има пушка, отидох при типа, взех пушката и хукнах към Мерилу, погледнах през пролуката за писма, тя спеше с някакъв мъж, нямаше как, оттеглих се и се разколебах, върнах се след час, нахълтах при нея, беше сама — подадох й пушката и й казах да ме застреля. Тя държа пушката доста дълго време. Помолих я да сключим сладкия пакт на смъртта. Не се съгласи. Казах й, че единият от нас трябва да умре. Тя отвърна „не“. Пак заблъсках главата си в стената. Ей, братче, изгубил си бях ума. Тя ще ти разкаже, успя да ме разубеди.
— Какво стана после?
— Това беше преди месеци — след като ти си отиде. Накрая тя се омъжи за някакъв търговец на коли на старо, тъпо копеле, заканило се да ме пречука, ако ме спипа, та може да се наложи да се защитавам и да го убия и тогава вече ще ме пратят в „Сан Куентин“, щото, Сал, само едно още нарушение, каквото и да е, и отивам в „Сан Куентин“ доживот — това ще бъде краят ми. А и ръката ми пострада… — Показа ми ръката си. Във възбудата не бях забелязал, че с нея бе станала страшна злополука. — На двайсет и шести февруари в шест часа вечерта — всъщност в шест и десет, понеже помня, че трябваше да съм на моя важен товарен влак след час и двайсет минути — ударих Мерилу по челото, това беше последният път, когато се видяхме с нея и когато решихме всичко, и знаеш ли какво стана: палецът ми само се прегъна в челото й, на нея дори не й остана синина, същност тя се разсмя, но моят палец се счупи в основата си и един нескопосан доктор взе да намества костичките, което е много сложна работа, и направи три отделни гипсови отливки, общо двайсет и три часа висене по твърдите дървени пейки на чакалните и така нататък, последната отливка беше снабдена с метална пластинка, която минаваше през върха на палеца ми, така че през април, когато ми свалиха гипса, пластинката инфектира костта и аз развих остеомиелит, който се превърна в хронически, и след неуспешна операция и още един месец в гипс ми ампутираха далеч не нищожно, парченце от върха на проклетия пръст.
Той разви бинтовете и ми показа. Около половин инч от плътта под нокътя липсваше.
— Положението ставаше от лошо по-лошо. Трябваше да издържам Камий и Ейми и да работя с възможно най-голямата бързина във „Файърстоун“ като вулканизатор на гуми, което означаваше още и да вдигам гумите, тежки по сто и петдесет паунда, от земята до покривите на колите — можех да работя само със здравата си ръка и непрекъснато удрях болната — счупих пръста повторно, отново ми го гипсираха и той отново се възпали и поду. Така че сега аз се грижа за бебето, а Камий работи. Разбираш ли? Място не мога да си намеря, сега съм инвалид, Мориарти, пламенният поклонник на джаза има възпалено пръстче, жена му всеки ден му шиба инжекции пеницилин заради палеца, а той се изприщва от тях, защото е алергичен. Трябва да му вкарат шейсет хиляди единици антибиотик за един месец. Той пък в течение на този месец трябва да изгълтва по една таблетка на всеки четири часа, за да потиска алергията, предизвиквана от антибиотика. Трябва да пие още и кодеинов аспирин, за да облекчава болките в палеца си. Трябва да му оперират някаква възпалена киста на крака. Другия понеделник трябва да се вдигне в шест сутринта, за да отиде да му почистят зъбите. Трябва два пъти в седмицата да посещава ортопед заради лечението на крака. Да пие всяка вечер сироп против кашлица. Непрекъснато да пръхти и да се секне, за да прочиства носа си, хлътнал точно под гърбицата поради това, че му е правена операция преди няколко години, която му отслабила устойчивостта. Той изгуби палеца на ръката, с която забиваше топките, най-добрият хвъргач в историята на седемдесетярдовия двор на изправителното училище в Ню Мексико. И все пак — и все пак никога не съм се чувствал така добре, така спокоен и щастлив, както когато гледам малките прелестни дечица как си играят на слънцето, и толкова се радвам, че сме заедно, добри ми, прекрасни Сал, и сега знам, знам, че всичко ще бъде наред. Ще я видиш утре, моята страшно мила, красива дъщеря вече стои сама цели трийсет секунди наведнъж, тежи двайсет и два паунда и е висока девет инча. Тъкмо изчислих, че тя е трийсет и един и четвъртинка процента англичанка, двайсет и седем и половина процента ирландка, двайсет и пет процента германка, осем и три четвърти процента холандка, седем и половина процента шотландка и сто процента прекрасна. — После Дийн топло ме приветства със завършването на книгата ми, която вече беше приета от издателите — Ние знаем какво значи животът, Сал, стареем всички; малко по малко, и започваме да разбираме нещата. Аз схващам отлично това, което ми разказваш за своя живот; винаги, съм долавял чувствата ти; едва сега всъщност ти вече си готов да се хванеш с някое истинско, чудесно момиче, стига само да го намериш, да го възпиташ и да го накараш да зачита душата ти, както аз така упорито се опитвах да направя с тия мои проклети жени. Глупости! Глупости! Глупости! — провикна се той.
На сутринта Камий ни изхвърли и двамата, с все багажа и всичко. Започна с това, че се обадихме по телефона на Рой Джонсън, стария Рой от Денвър, и го поканихме на бира. В това време Дийн гледаше бебето, изми съдовете и почисти задния двор, но от вълнение свърши задачите с краката си. Джонсън се съгласи да ни откара с колата си до Мил Сити, за да потърсим Реми Бонкьор. Камий се върна от работа — работеше в един лекарски кабинет — и ни хвърли тъжния поглед на жена с объркан живот. Опитах се да покажа на тази изтормозена жена, че нямам пакостни намерения спрямо нейното домашно огнище, като я поздравих и я заговорих с цялата сърдечност, на която бях способен, но тя знаеше, че това е прелъстяващ похват, и то научен от Дийн, и едва-едва се усмихна. Тази сутрин се разигра ужасна сцена: проснала се на кревата, тя хълцаше, а аз изведнъж и на всяка цена трябваше да вляза в банята, само че единственият начин да стигна дотам беше през стаята на Камий.
— Дийн. Дийн — извиках, — къде е най-близкият бар?
— Бар ли? — попита той изненадан; миеше ръцете си на кухненската мивка долу. Помисли, че искам да се напия. Обясних му проблема си и той каза: — Я си влез спокойно, тя вечно е такава.
Но не, не можех да го направя. Изхвърчах навън да търся бар; притичах нагоре и надолу по Руския хълм, отминах по четири пресечки в двете посоки, но попадах само на перачници, химическо чистене, лавки за сладолед и газирани напитки и козметични салони. Върнах се в паянтовата къща. Те си крещяха обиди един на друг, а аз се шмугнах покрай тях с вяла усмивка и се заключих в банята. Секунди след това Камий вече хвърляше вещите на Дийн по пода на дневната и му викаше да си ги стяга. За мое изумление над дивана видях портрета в естествена величина на Галатия Дънкъл. И изведнъж проумях, че тези жени прекарваха заедно месеци наред в самотата на женското си битие, бърборейки за лудостта на своите мъже. В къщата отекна истеричното кикотене на Дийн заедно с плача на бебето. В следващата минута Дийн се носеше из стаите като Граучо Маркс, със счупения си палец, превързан с огромен бял бинт, който стърчеше нагоре като непоклатим фар над яростта на морските вълни. Видях отново окаяния му грамаден и очукан куфар, от който се подаваха чорапи и мръсно бельо: Дийн се наведе над него и започна да наблъсква вътре всичко, което му попаднеше в ръцете. После вдигна куфара си, най-опърпания в Щатите. Беше от картон, изрисуван така, че да имитира кожа, и на него имаше залепени панти. Голяма цепнатина прорязваше капака; Дийн го завърза с въже. После грабна сака си и също го натъпка с вещи. Аз си взех моята торба, напълних я и докато Камий, простряна на леглото, крещеше: „Лъжец! Лъжец! Лъжец!“ — ние изскочихме от къщата и се понесохме по улицата към най-близката спирка на трамвая — търкалящо се кълбо от мъже и куфари, с огромен бинтован палец, стърчащ във въздуха.
Този палец се превърна в символ на последния етап от развитието на Дийн. Той вече не се интересуваше от нищо (както и преди), но същевременно сега по принцип вземаше всичко присърце; тоест на него всичко му беше все едно, той принадлежеше на света, и толкоз. Спря ме посред улицата.
— Братче, ти сигурно си съвсем шашнат; едва си пристигнал в града, и още първия ден ни изхвърлят, и ти се чудиш какво си направил, че да заслужиш подобно отношение — да те изхвърлят с все партакешите ти — хи-хи-хи, — но я ме погледни мен. Моля те. Сал, погледни ме!
Погледнах го. Беше по фланелка, прокъсани панталони, увиснали под корема му, съдрани обувки; небръснат, косата чорлава и рунтава, очите — зачервени, огромният бинтован палец — щръкнал нагоре пред гърдите му (трябваше да го държи в това положение), а на лицето му — най-безумната усмивка, която съм виждал. Препъвайки се, той обикаляше в кръг и се вглеждаше във всяко нещо.
— Какво виждат очите ми? Ахаа — синьото небе. Лонгфелоу! — Залитна и примигна. Разтърка очи. — И прозорци; обръщал ли си някога внимание на прозорците. Сал? Искаш ли да си говорим за прозорци? Виждал съм наистина шантави прозорци; едни ми се кривят, други, със спуснати капаци, ми намигат. — Измъкна от сака си „Парижките потайности“ от Йожен Сю и след като оправи фланелката си, зачете най-педантично на уличния ъгъл. — Ех, Сал, трябва наистина да вникваме във всичко по пътя си… — Но след миг забрави какво бе казал и се огледа озадачено. Добре, че бях дошъл, Дийн имаше нужда от мен.
— Защо те изхвърли Камий? Какво ще правиш сега?
— Хм! — изсумтя той. — Хм! Хм! — Напънахме мозъците си да измислим накъде да тръгнем и какво да правим. Разбрах, че всичко зависи от мен. Горкичкият, горкичкият Дийн — и дяволът не е изпадал толкова; обзет от пристъп на безумие, с възпален палец, заобиколен от смачканите куфари на сиротния си трескав живот, хиляди пъти кръстосал Америка насам и натам, той беше един свършен човек. — Защо не тръгнем пеш към Ню Йорк — предложи, — та да разрешим всичко по пътя, а?
Извадих парите си и ги преброих; показах му ги.
— Тук имам осемдесет и три долара и малко дребни — съобщих му — и ако искаш да тръгнеш с мен, хайде към Ню Йорк, а после ще отидем в Италия.
— В Италия ли? — възкликна той. Очите му светнаха. — Италия! Да-да! А как ще стигнем дотам, Сал?
Замислих се.
— Аз ще спечеля малко пари, ще взема хиляда долара от издателите си. И ще свалим всички луди мадами на Рим и Париж, ще обиколим навсякъде; ще седим в кафенетата, на тротоарите; ще живеем във вертепи. Защо да не отидем в Италия?
— Защо ли? Д-да — промълви Дийн и изведнъж осъзна, че му говоря сериозно. Погледна ме с крайчето на окото си, защото никога преди аз не се бях обвързвал с неговото обременително присъствие, а погледът му беше като на човек, който претегля шансовете си в последния миг, преди да заложи. В очите му се четеше тържество и наглост, дяволски поглед, който той дълго не свали от мен. Издържах го, но се изчервих.
— Какво има? — попитах го.
Чувствах се нещастен, задето му задавах въпроса. Той не ми отговори, а продължи да ме пронизва със същия безочлив поглед.
Опитах се да си спомня целия негов живот, за да открия дали се бе случило нещо, заради което той не ми вярваше сега. Решително и твърдо му повторих:
— Ела с мен в Ню Йорк; ще получа парите.
Гледах го, очите ми се наляха със сълзи от смущение. Той продължаваше да се взира в мен. Но вече сякаш не ме виждаше, гледаше през мен. Навярно това беше решаващата точка в нашето другарство, моментът, в който той осъзна, че съм прекарал някой и друг час в мисли за него и за неговите тревоги, и известно време се опитваше да вмести този факт в своите невероятно оплетени и изтерзани мисловни категории. Нещо прещрака и в двама ни. В мен най-внезапно се зароди загриженост за един много по-млад човек, пет години по-млад, чиято съдба се бе преплела с моята в хода на последните години; в него стана нещо, за което мога да съдя само по онова, което направи по-късно. Инак той силно се развесели и каза: „Решено.“
— А защо ме гледаше така?
Болно му стана, че го попитах. Намръщи се. А Дийн рядко се мръщеше. И двамата бяхме смутени и някак несигурни. Стояхме на върха на един хълм в красивия слънчев ден на Сан Франциско; сенките ни падаха върху тротоара. От сградата до къщата на Камий се изнизаха единайсет гърци, мъже и жени, за миг се строиха върху слънчевия тротоар, докато един от тях запристъпва назад по тясната уличка и им се усмихна зад фотоапарата. Позяпахме тези древни хора, които празнуваха сватбата на една от дъщерите си, навярно хилядната поред в непрекъсвания мургав род от усмихващи се в слънцето люде. Не бяха зле облечени, но бяха странни. Все едно, че с Дийн се намирахме в Кипър. В искрящия въздух прехвърчаха чайки.
— Е — отрони Дийн с много срамежлив и мил глас. — ще тръгнем ли?
— Да — отговорих му, — тръгваме за Италия.
Така че вдигнахме багажа си, той — куфара със здравата си ръка, а аз останалото — и се заклатушкахме към спирката на трамвая; за миг се спуснахме в подножието на хълма, провесили крака към тротоара от полюшващата се платформа, двама корабокрушенци от нощта на Запада.
4
Момичетата слязоха и се впуснахме в нашата славна нощ, като още веднъж забутахме колата по улицата.
— Ехе-хееей! Тръгваме! — провикна се Дийн, наскачахме на задната седалка и с гръм и трясък се понесохме към малкия Харлем на улица „Фолсъм“.
Изхвърчахме от колата в лудата топла нощ, щом чухме див протяжен писък на тромпет: „Иии-яя! Иии-яя! Иии-яя!“ Дийн притича през улицата, размахал палец във въздуха, и подвикна: „Надувай, надувай!“ Група негри, облекли празничните си костюми, буйстваха пред вратата. Заведението беше евтин салун с малка естрада, върху която свирачите едва се сместваха, още повече, че всички носеха шапки с периферии: но пък надуваха с все сили инструментите си над главите на хората, бясно място: откачени размъкнати жени се разхождаха насам-натам, някои бяха по хавлии, бутилки издрънчаваха по пода. В задната част на заведението, в нещо като тъмен проход зад шуртящите тоалетни, мъже и жени стояха прави край стената, пиеха гаден коктейл — вино сподиоди — и плюеха шумно, коктейлът беше от вино и евтино уиски. Тромпетистът извиваше в най-високите регистри чудно хубав волен мотив, звуците политаха нагоре, после се спускаха надолу и преминаваха от „Иии-яя!“ в по-дивото „Иии-диии-лии-яя!“, пак се издигаха и продължаваха равно, съпроводени от търкалящия се грохот на протритите от биене барабани, по които сипеше бесни удари едър недодялан дебеловрат негър; той не се интересуваше от нищо друго, освен как да накаже изстрадалите си барабани, тряс, рррррр-ръм-бум, тряс. Какофония от музика, но изведнъж тромпетистът улучи великия звук и всички разбраха, че го е улучил. Дийн стисна главата си, както стоеше сред тълпата, а тая тълпа беше най-лудата в света. С викове и светнали погледи всички насърчаваха тромпетиста да удържи и продължи находката си; както беше свит, той се изправяше, после отново се навеждаше с тромпета и кристалночистият му стон се издигаше над глъчката. Висока кльощава негърка въртеше кокалите си пред самото гърло на тромпета, който почти я прободе: „Иуу! Иуу! Иуу!“
Всички се клатеха и ревяха. Галатия и Мари, с халби бира в ръце, седяха на местата си, но се тресяха и подскачаха. Отвън нахлу голяма група чернокожи и хората се заблъскаха да влязат. „Дръж така, момче!“ — екна като рог гласът на един мъжага и последва тъй гръмка въздишка, че с положителност я чуха чак в Сакраменто: „Еееех!“
— Ууууф! — отвърна като ехо Дийн. Потърка се по гърдите, по корема; потта се лееше от лицето му.
Бум, тряс, барабанистът докара ударите до глухо ниско бучене, сякаш бе сритал барабаните в мазето, а после ги изкачи отново горе, на открито, със смъртоносните си палки: рррррррррр-бум! Огромен дебелак се хвърли на естрадата, а тя се огъна и заскърца под него.
— Йееее!
Пианистът почукваше клавишите с разперени пръсти и рядко забиваше акорди — само когато великият тромпетист си поемаше дъх за ново надуване, но тези редки акорди разтърсваха всички тембри на пианото, всички кухини и струни, бам! Тромпетистът скочи от естрадата, шмугна се в тълпата и продължи да надува; шапката се бе смъкнала върху очите му; някой му я дръпна назад. Той отстъпи, удари крак в пода, смъкна ниско до хрипкащ жален звук, после пое въздух, вирна тромпета и наду високо, силно, отворено и пронизително. Дийн стоеше точно пред него, наклонил лице до чашката на инструмента, пляскаше с ръце, пръскаше пот по клавишите; музикантът го забеляза и нададе с тромпета си продължителен трептящ лудешки смях, всички се разсмяха след него и продължиха да се люшкат ли, люшкат; накрая тромпетистът реши да надуе в най-високата октава, наведе се, хвана горно „до“ и го задържа дълго-дълго, докато гръмна буря от ръкопляскания и викове, която се засили и се разбесня дотам, че си представих как ченгетата от най-близкия участък ще връхлетят като рояк. Дийн беше в транс. Тромпетистът се втренчи в него; съзря пред себе си лудия, който не само разбираше музиката му, но и искаше да я разбере още по-дълбоко, да открие много повече неща, отколкото бяха вложени в нея, и двамата започнаха да се надпреварват; от тромпета вече излиташе какво ли не, само не и музикални фрази, по-скоро стонове, и още стонове — „бау“, после надолу към ниското „биип“ и рязко нагоре „ииииии“, сгромолясване до най-ниския стържещ звук и отново полет нагоре, докато писъкът му изпълни целия свят. Опита всичко — нагоре, надолу, косо встрани, от горе до долу, хоризонтално, трийсет градуса, четирийсет градуса, додето на финала се строполи назад в нечии ръце и отказа да свири по-нататък, а тълпата се блъскаше и крещеше: „Страшен! Страхотен! Царски го изкара!“ Дийн се избърса с кърпичката си.
После тромпетистът стъпи отново на естрадата, помоли да започнат бавен ритъм, погледна тъжно над главите към зеещата врата и запя „Затвори си очите“. За миг всичко се смълча. Тромпетистът беше облечен в изтъркано кожено сако, лилава риза, очукани обувки и негладени тесни панталони, но това нямаше значение за него. Той беше негърският Хасъл. Големите му кафяви очи бяха угрижени и тъжни, а пеенето му — бавно, с продължителни дълбокомислени паузи. Но при втория припев той се оживи, грабна микрофона, скочи от естрадата и се запревива. За да изпее един тон, му бе необходимо да се наведе до носовете на обувките си и да го изкара изотдолу, да го извиси в пълен глас и така да напъне гърди, че чак да политне от усилието и да се съвземе едва в последния миг за следващата бавна фраза. „Му-у-у-у-зика сви-и-ири!“ Наклони се силно назад, обърнал лице към тавана и отпуснал микрофона надолу. Трепереше, олюляваше се. После се наведе напред и почти заби лице в микрофона. „За танц бавен, омаен“ — и погледна към улицата, изкривил презрително устни в тъжно подигравателната гримаса на Били Холидей; „Докато си шепнем в унес сияен“ — залитна встрани; „Празникът на любовта“ — тръсна глава в отвращение и умора от целия свят; „Ще превърне всичко-о-о“ — в какво ли ще превърне всичко? Чакахме, стаили дъх; „в красота-а-а“ — изплака той. Пианото удари акорд. „А ти, бейби, само затвори тези хубави чисти очи.“ Устните му потрепераха, той погледна към нас, към Дийн и към мен, сякаш искаше да ни каже: „Ей, какво правим всички ние в този тъжен мрачен свят?“ — и наближи края на песента си, за който започна сложна подготовка, а през това време човек можеше да разпрати дванайсет пъти по целия свят всички свои послания, без надежда за ответ, и какво от това? Тук из страховитите улици на човешкия живот ние се докосвахме до сърцевината и жизнения сок на окаяното битническо битие — така каза той и така го изпя; „Затвори тези…“ — извиси глас нагоре, към тавана, през него, към звездите и огласи нощта; „Очи-и-и“ — после политна, слезе от подиума и мрачно се умисли. Седна на една маса в ъгъла при група момчета, но не им обърна внимание. Забил поглед надолу, той плачеше. Беше най-великият.
Ние с Дийн отидохме при него да си поговорим. Поканихме го в колата. Когато влязохме, той неочаквано се провикна:
— Да! От всичко най обичам голямата забава. Къде отиваме? — Дийн заподскача на мястото си и се закиска като шантав. — Само че по-късно! По-късно! — продължи тромпетистът. — А сега ще кажа на сина ми да ни закара в „Джеймсънс Нук“, трябва да пея там. Братче, аз живея, за да пея. От две седмици пея „Затвори си очите“, нищо друго не ми се пее. А вие какво правите, момчета? — Обяснихме му, че след два дена тръгваме за Ню Йорк. — Боже, никога не съм бил там, а разправят, че е ужасно щурав град, но аз нямам причина да се оплаквам и от тук. Женен съм, нали разбирате.
— Така ли — каза Дийн и запали. — И къде е любимата нощес?
— Какво искаш да кажеш? — тросна се тромпетистът и го стрелна с крайчето на окото си. — Не чу ли, че сме женени?
— Да, разбира се — отвърна Дийн. — Само питам. Може би тя има приятелки? Или сестри? Просто ми се иска да си направим един голям празник.
— За какво ни е, животът е възтъжен за безкрайни празници — отвърна тромпетистът и отправи поглед към улицата. — Ей, дявол да го вземе — провикна се той, нямам мангизи, но тая нощ ми е все едно.
И се върнахме в заведението за по още едно. Нашите момичета така се бяха отвратили от мен и Дийн, задето ги бяхме зарязали и търчахме нагоре-надолу, че тръгнаха пеша за „Джеймсънс Нук“; впрочем колата и без туй вече не работеше. В бара попаднахме на ужасна гледка: един бял педераст, битник, облечен в хавайска роба, питаше големия барабанист дали може да го замести за малко. Музикантите го изгледаха подозрително.
— Бива ли те?
Той отговори предвзето, че го бива. Те се спогледаха и казаха:
— Да, личи си, хайде, от нас да мине!
Така че педерастът седна на барабаните, момчетата започнаха да свирят джъмп, а той глупаво загали с четчиците малките барабани като за размазан боп и заклати глава в оня самодоволен унес, така добре анализиран от Райх, който не е друго освен резултат от прекаляване с опиатите, алкохола и порока от режима на бибопа. Но на него му беше все едно. Усмихваше се щастливо в пространството и поддържаше така, макар и тихо, с деликатността на боп-ритъма — смешен шумолящ фон за мощния тръбен зов на блуса, който надуваха момчетата, без да забелязват неговите барабани. Големият негър, дебеловратият барабанист, седеше и си чакаше реда.
— Абе какво прави тоя човек? — възкликна той. — Мисли си, че свири! Виж го ти! По-о-серко! — И извърна поглед отвратен.
Появи се синът на тромпетиста: дребно спретнато негърче, което караше голям славен кадилак. Натъпкахме се всички в него. То се сви зад волана и пришпори колата със седемдесет мили в час през натовареното движение на Фриско, без нито веднъж да спре; караше толкова добре, че никой не забеляза скоростта му. Дийн беше във възторг:
— Я го виж това човече! Гледай само как седи и дъни колата, без да му трепне нито едно мускулче, и както си кара, може да ти говори цяла нощ, само дето не му се приказва: ех, братче, колко неща, колко много неща мога… иска ми се… ех, да. Хайде да караме нататък, да не спираме — сега е моментът! Сега!
Момчето зави при един ъгъл, плъзна се пред „Джеймсънс Нук“ и паркира точно отпред. В същото време спря едно такси; от него изскочи кльощав, сух, дребен негърски проповедник, който подхвърли долар на шофьора и изкрещя още от улицата: „Давай!“, втурна се в заведението, тичешком прекоси приземния салон, без да спира да крещи: „Давай, давай, давай!“, после се запрепъва нагоре по насрещните стълби, като за малко не се пльосна по очи, отвори с трясък вратата, нахълта в помещението, където ехтеше в разгар джаз сешън, протегнал напред ръце, за да се опре на тях, ако се препъне и падне, и налетя право на Лампшейд, който работеше като келнер в „Джеймсънс Нук“ през този сезон; музиката тръбеше ли, тръбеше, проповедникът се закова в рамката на разтворената врата и изкрещя: „Хайде, момче, давай, свири за мен!“ Музикантът беше дребен, нисък негър с алт-саксофон, който, заяви Дийн, очевидно живееше при баба си също както Том Снарк, спеше по цял ден, а вечер надуваше сакса и изкарваше сто мотива, преди да се разгрее и да се разсвири истински — етапа, на който бе в момента.
— Същински Карло Маркс! — Дийн надвика урагана.
Вярно. Дребното бабино момче с окачен на врата саксофон имаше малки лъскави очички: дребни, заметнати навътре ходила и кавалерийски крака; то подскачаше, тропаше, подритваше, не сваляше очи от публиката (смеещи се хора, насядали около десетина маси, тъй като помещението беше едва трийсет на трийсет фута и с много нисък таван) и свиреше, без да спира. Музикалните му идеи бяха безкрайно семпли. Но обичаше да изненадва с неочаквани, несложни вариации на мотива. Започне, да речем, с „тъб-тъб-тъбъдъп… тъб-тъб-тъбъдъп“, а после го повтаря и развива, целува саксофона си и се смее, докато изведе ритъма до „тътъбъдъ-тътъбиди-тътъбъдъ-тътъбиди“ и дари с неповторими мигове от смях и прозрение както себе си, така и всички, които го слушат. Тонът му беше като камбанен звън, висок и чист, и заливаше от два фута разстояние. Дийн стоеше пред него, забравил целия свят, навел глава, стиснал ръце, подскачаше на пети така, че цялото му тяло се тресеше и от него шуртеше пот, вечната пот, която се стичаше в изпатилата му яка и продължаваше надолу, за да образува локвичка при краката му. Галатия и Мари бяха там, но минаха пет минути, преди да осъзнаем, че са те. Еех, славни нощи на Фриско, краят на континента и краят на съмненията, сбогом, безсмислени съмнения, сбогом, бесове. Лампшейд, натоварен с подноси с бира, крещеше във всички посоки; всяко свое действие извършваше в ритъм: подвикваше на келнерката в такт с музиката: „Хей, бейби, направи ми път. Лампшейд преминава към другия кът“ и профучаваше покрай нея с бирите във въздуха, нахълтваше с гръм и трясък в кухнята през летящата врата, танцуваше с готвачките и се връщаше обратно потен. Саксофонистът седна като препариран на една ъглова маса, без да докосва питието пред себе си, и зарея добродушен поглед в пространството, отпуснал надолу ръце, които стигаха почти до пода, разперил ходила като изплезени езици, сгърчил тяло от пълно изтощение и замайваща тъга, от всичко онова, дето се бе насъбрало в душата му: един човек, който всяка вечер нокаутираше сам себе си и оставяше на другите да го съживяват в нощта. Около него всичко кръжеше като облак. И този дребен бабин алтсаксофонист, този умален Карло Маркс, скочи отново, закриви се с магическата си свирка и издуха още двеста мотива в блус, от диви по-диви, без да дава признаци, че енергията му отслабва или че желае вече да приключи. Цялото помещение пулсираше.
Един час по-късно стоях на ъгъла на улиците Четвърта и „Фолсъм“ заедно с Ед Фурниър, саксофонист от Сан Франциско, който почака с мен, докато Дийн позвъни от някакъв салун на Рой Джонсън, за да дойде да ни прибере. Не си говорехме нищо особено, просто бъбрехме, но в един момент съгледахме съвсем шантава картина. Дийн, разбира се. Явно бе искал да съобщи на Рой Джонсън адреса на бара и му бе заръчал да чака на слушалката, изскочил бе навън да разчете фирмата, заради което се бе наложило да си пробива път през навалицата от пиячи по ризи, да излезе посред платното на улицата и да погледне табелките. Извърши всички тези движения, приведен ниско към земята, като Граучо Маркс, краката му го пренесоха с изумителна бързина от бара досред улицата, мярна се като същински призрак с овързан, щръкнал в нощта палец, закова на място и затърси с очи надписите. В тъмното те почти не се виждаха и той се завъртя поне десет пъти на платното с лудо, напрегнато мълчание — един човек с дивашки чорлава коса и с палец, накокошинен като едра гъска в небето, който се върти в мрака, разсеяно мушнал другата си ръка в панталона. Ед Фурниър нещо ми говореше:
— Където и да съм, винаги свиря нежно и дори ако хората не харесват свиренето ми, не мога нищо да променя. Я кажи бе, човек, тоя твой приятел като че е доста откачен, виж го какво прави там.
Погледнахме го. В пълно мълчание Дийн огледа табелките, втурна се обратно в бара, при което някои от излизащите едва не го стъпкаха, и така светкавично се шмугна през салона, че за да го видят, хората трябваше да се обърнат два пъти. Миг по-късно Рой Джонсън изникна със същата изумителна бързина. Дийн плавно пресече улицата и влезе в колата без звук. И пак се понесохме.
— Слушай, Рой, знам, че си имаш разправии с жена ти заради тая работа с нас, но на всяка цена трябва да стигнем на Четиридесет и шеста и „Гиъри“ за невероятното време от точно три минути, инак всичко е изгубено. Ъхъм! Да!
Точно така! (Кашлюк-кашлюк.) На сутринта ние със Сал тръгваме за Ню Йорк и в последната си нощ трябва наистина да се налудуваме, а знам, че и ти нямаш нищо против.
Не, Рой Джонсън нямаше нищо против; той само пресичаше на всеки червен светофар, дето се изпречваше на пътя му, благодарение на което ние се носехме още по-вихрено към нашите лудории. Призори Рой се прибра у дома си. А ние с Дийн накрая се озовахме с някакъв негър на име Уолтър, който поръчваше по няколко питиета, строяваше ги върху бара и ломотеше: „Вино сподиоди!“ Това всъщност означаваше чаша портвайн, чаша уиски и втора чаша портвайн. „Така по-лесно се преглъща отвратителното уиски, което ни пробутват“ — ревеше Уолтър.
Покани ни у тях да изпием по бутилка бира. Квартирата му беше на гърба на „Хауард“. Когато влязохме, жена му спеше. Единствената електрическа крушка в къщата беше тази над нейното легло. За това единият от нас трябваше да се покатери на стол и да я развие, докато тя се усмихваше отдолу както си лежеше; Дийн се зае с това и миглите му затрепкаха. Тя беше петнайсетина години по-възрастна от Уолтър и се оказа най-сладката жена в света. После трябваше да включи удължителя в контакта над нейното легло, а тя все така се усмихваше, усмихваше. Нито веднъж не попита Уолтър къде е бил, нито колко е часът, нищичко. Най-после нагласихме удължителя както трябва и се настанихме в кухнята около скромната маса, за да изпием по една бира и да си доразкажем историите. Започна да се разсъмва. Време беше да си тръгваме; върнахме удължителя на мястото му и завихме крушката обратно в спалнята. Жената на Уолтър пак се усмихваше, усмихваше, докато повтаряхме шантавата операция. Думичка не отрони.
Когато излязохме на светлеещата улица, Дийн възкликна:
— Видя ли, братче, това е истинска жена. Ни една остра дума, ни един укор, никаква сцена: мъжът й може да се прибира по всяко време на нощта с когото си поиска, да си говори с гости в кухнята, да си пие бирата и да си излезе, в който час му скимне. Това се казва мъж и този дом е неговата крепост.
Дийн посочи многозначително блока. Заклатушкахме се. Великата нощ бе отминала. Една полицейска кола подозрително пълзя известно време зад нас. От една пекарна на Трета улица си купихме пресни понички и ги изядохме на сивия мръсен тротоар. Висок, очилат, добре облечен господин мина, олюлявайки се, покрай нас, а до него вървеше негър с фуражка на тежкотоварен шофьор. Бяха странна двойка. Огромен камион избумтя по улицата, негърът го показа на господина и възбудено се опита нещо да му обясни. Високият бял мъж крадешком погледна през рамо и преброи парите си.
— Той е досущ като Стария Бул Лий! — захили се Дийн. — Брои си парите и смята, че ще оправи света, а оня другият сигурно иска само да си поговори с някого за камиони и за нещата, които знае.
Вървяхме известно време след тях.
В зората на джазова Америка всички тия уморени лица плуваха из въздуха като свещени цветя.
Все пак трябваше да поспим; и дума не можеше да става да отидем при Галатия Дънкъл. Дийн познаваше някакъв влаков спирач на име Ърнест Бърк, който живеел с баща си в хотелска стая на Трета улица. В началото на познанството си Дийн бил в добри отношения с тях, но напоследък не дотам, та идеята му беше аз да ги склоня да преспим на пода в тяхната стая. Беше ужасно. Трябваше да им звъня от някаква рано отворена закусвалня. Бащата се отнесе със силно подозрение към моето обаждане. Спомни си обаче, че неговият син му бил разправял за мен. За голяма наша изненада той все пак слезе във фоайето и ни поведе нагоре. Тъжен, стар, мрачен санфранциски хотел. Изкачихме стълбите и възрастният човек излезе толкова добър, че дори ни отстъпи леглото.
— И без това трябваше да ставам — каза той и се оттегли в кухничката, за да свари кафе. Започна да ни разказва истории от времето, когато работел по железниците. Напомни ми за баща ми. Аз слушах разказите му. Дийн — не, той си ми зъбите, шава насам-натам, но на всичко, което старият кажеше, припяваше с: „Да, точно така.“ Накрая заспахме; а по някое време сутринта Ърнест се завърна от път из Запада и зае леглото, от което станахме ние с Дийн. Бащата вече се контеше за среща с любимата си, която, обясни ни той, била на средна възраст. Облече зелен костюм от туид, натъкна барета, също от зелен туид, и забоде цвете на ревера си.
— Тия стари, романтични, препатили железничари на Фриско живеят тъжен, но изпълнен с желание и енергия живот — казах на Дийн в банята. — Много мило беше, че ни пусна да поспим при него.
— Даа, даа — измърмори Дийн, без да ме чува. Той изхвърча да търси кола в пътническото бюро. Моята задача беше да отида до Галатия Дънкъл и да прибера багажа ни. Тя седеше на пода и редеше картите.
— Е, довиждане, Галатия, пожелавам ти всичко да се нареди от хубаво по-хубаво.
— Когато Ед се върне, ще го водя всяка нощ в „Джеймсънс Нук“ и ще го пускам да се набесува. Мислиш ли, че с това ще го спечеля. Сал? Не знам какво да правя.
— Какво казват картите?
— Асото пика е далеч от него. Наоколо му винаги има купи — дама купа никога не е далече. А виждаш ли го валето пика? Това е Дийн, винаги е близо до него.
— Е, след час потегляме за Ню Йорк.
— Един ден Дийн ще тръгне за някое такова пътешествие и повече няма да се върне.
Тя ми позволи да взема душ и да се обръсна, после се сбогувахме, аз снех торбите долу и спрях микробусчето, което всъщност беше такси, но вървеше само по определен маршрут и човек можеше да спира и да се вози, докъдето поиска, само срещу петнайсет цента, приклещен между другите пътници, също както в автобус, но пък сред приказки и смешки както в частна кола. В този последен наш ден улица „Мишън“ беше една безкрайна суматоха от строителни работи, играещи деца, шумни негри, които се връщаха от работа, прах, олелия — отвсякъде ехтяха мощният тътен и вибриращото боботене на този най-оживен американски град, а над нас се синееше чистото небе, от мъгливото море прииждаше радост, която нахлуваше всяка нощ и разбуждаше у хората глад за хляб и забавления. Не ми се тръгваше. Прекарал бях в града някакви си шейсетина часа. С безумеца Дийн само се щурахме по света, без всъщност да го виждаме. Следобед вече се носехме към Сакраменто и към Изтока.