„Една красива любовна история“ – Чарлс Буковски / разказ

magnifisonz.com /

Пак бях без пукнат цент в джоба, но този път ми се случи във френския квартал на Ню Орлианс. Джо Бланшар, издател на ъндърграунд вестника „Преврат“, ме заведе в една от онези бели, мръсни сгради със зелени капаци на прозорците и почти вертикални стълби. Беше неделя и чаках пари от едни авторски права. Всъщност само един аванс за просташката книга, която бях написал за немците. Те ми пращаха писма, пълни с глупости за собственика, чийто баща бил алкохолик, и че имали проблеми, защото старецът теглел пари от банката, за да чука и пие, и така нямали възможност да ми ги изпратят, но веднага след като изхвърлели онзи кретен, тогава…

Бланшар позвъни на вратата.

Дебелата възрастна жена, която ни отвори вратата, тежеше около сто и трийсет кила. Носеше някакъв огромен чаршаф вместо рокля и имаше много малки очи. Единственото малко нещо, което имаше. Казваше се Мари Главиано и беше собственичка на някакво кафене във френската махала, на едно малко кафене. Ето още нещо, което не беше голямо при нея: кафенето й. Беше красиво, с червени и бели покривки, скъпо меню и приятна атмосфера. Една възстара, черна мадама стоеше на входа. Старата мадама символизираше доброто време, старото време, доброто старо време, но доброто старо време беше вече отминало. Само туристите се разхождаха там сега. Обичаха да скитат и да зяпат. Не влизаха в кафенетата. Не се напиваха. Нищо не се случваше. Отмина доброто време. Всички бяха заебали всичко, никой нямаше пари, а ако имаше, ги беше скътал. Новото време беше май доста скучно. Всички се забавляваха, наблюдавайки как революционерите и свинете се ръфат помежду си. Качествено и евтино забавление. И така пазеха си мангизите в джоба, ако изобщо ги имаха.

Бланшар каза: „Здравей, Мари. Мари, да ти представя Чарли Шъркин. Чарли, това е Мари.“

„Здравей“ — казах.

„Здрасти“ — каза Мари.

„Мари, може ли да влезем за минутка?“ — попита Бланшар.

(Парата имаше две лоши страни — да бъде много малко и прекалено много. А аз за пореден път имах много малко.)

Качихме се по стълбите и я последвахме по един дълъг, тесен коридор, ама много дълъг и много тесен, и влязохме в кухнята. Мари отвори три бутилки бира. Седна.

„Та така, Мари — каза Бланшар. — Чарли е гений. Но много е натясно напоследък. Ще се справи, сигурен съм, но дотогава… дотогава няма къде да живее.“

Мари ме погледна. „Гений ли си?“

Ударих една голяма глътка бира. „Ами, да ти кажа право, трудно ми е да определя. Повече се чувствам като ненормален. Нали разбираш — с големи бели празни пространства в главата си.“

„Може да остане“ — каза Мари.

Беше понеделник, единственият почивен ден на Мари. Бланшар стана и ни остави да седим там, в кухнята. Чухме входната врата да се отваря и затваря и пичът изчезна.

„Какво работиш?“ — попита Мари.

„Живея с късмета си“ — казах.

„Напомнящ ми Марти“ — каза.

„Марти ли?“ — казах и си помислих: „Господи, ето, ще го каже.“ И го каза.

„Знаеш ли, че си грозен. Тоест не исках да кажа грозен, а опустошен, нали разбираш. И наистина си опустошен, дори повече и от Марти. А Марти беше боксьор. Ти боксьор ли си?“

„Това е един от моите проблеми. Никога не съм успял да ударя някого свястно.“

„Карай, но много приличаш на Марти. Тъпкали са те, но си добър. Разбирам твоя тип хора. Когато видя един мъж, веднага разбирам дали е истински мъж. Харесвам мутрата ти. Имаш хубава мутра.“

Понеже не можах да кажа нищо за нейната, попитах: „Имаш ли някакви цигари, Мари?“

„Да, сладурче, разбира се.“ Порови из чаршафа, който беше навлякла вместо рокля, и извади измежду гърдите си един пълен пакет. Можеше да скрие покупките за цяла седмица там вътре. Беше смешна. Отвори още една бира. Дръпнах една солидна глътка и казах: „Хващам се на бас, че мога да те еба, докато се разплачеш.“

„Виж, Чарли — каза. — Не търпя такива приказки. Аз съм порядъчно момиче. Мама ме възпита добре. Ако продължиш да ми говориш така, ще те изгоня оттука.“

„Извинявай, Мари, пошегувах се.“

„Не обичам такива шеги.“

„Добре, разбрах. Имаш ли уиски?“

„Шотландско.“

„Чудесно.“

Донесе почти цял галон. Две големи чаши. Сипахме уиски и вода. Мацето познаваше добре пиацата. Това вече беше очевидно. Движеше се там десет години повече от мен. Е, старостта не е престъпление. Само че повечето хора остаряват грозно.

„Отрязал си главата на Марти“ — каза.

„Не приличаш на никоя от жените, които съм познавал.“

„Харесваш ли ме?“ — попита.

„Сигурно“ — казах и тя не подхвърли нищо по този повод. Пихме още около два часа, главно бира и от време на време по едно мъничко уиски, а после ме заведе до леглото ми. По пътя минахме покрай една стая и тя с естествен глас каза: „Ето, аз спя тук.“ Огромно легло. Моето беше в съседната стая. Много странно. Но това нищо не означаваше. „Можеш да спиш, в което от двете ти хареса. Или и на двете.“ — каза Мари.

Нещо ми замириса на отблъскване…

Както се очакваше, сутринта се събудих с главоболие. Чувах как се мотае из кухнята, но не обърнах внимание, както би направил всеки. Чух я да пуска телевизора за сутрешните новини, чух кафето да ври, миришеше хубаво, но миризмата от яйцата, шунката и картофите ме дразнеше и утринните новини ме дразнеха, а и ми се пикаеше, и бях жаден, но не исках Мари да разбере, че съм се събудил, и така чаках, полунапикан (да, да, ха, ха), с единственото желание да остана сам, с единственото желание да ми принадлежи, само на мен, магазинът, но тя продължаваше да се мотае, и накрая я чух, забързана, някъде край леглото ми…

„Трябва да вървя — каза. — Закъсняла съм.“

„Чао, Мари“ — казах.

Когато затвори вратата, станах, отидох до кенефа, изпиках се, изсрах се. Стоях там, в Ню Орлианс, далеч от моя дом, какъвто и да е той, и гледах как един паяк ме наблюдава от своя ъгъл, плетейки паяжината си. Сега знаех много добре, че този паяк стоеше там от доста време. Повече от мен. В началото си помислих да го убия. Но беше толкова дебел и грозен, и щастлив, сякаш кенефът му принадлежеше. Ще се наложи да почакам малко, докато му дойде времето. Станах, избърсах задника си, дръпнах казанчето. Като излизах, паякът ми намигна.

Не исках да започвам с уискито, което беше останало, и така стоях гол в кухнята, и се чудех защо хората ми имат такова доверие. Кой бях аз? Хората са луди. Хората са прости. Ядосах се. Дявол да го вземе, наистина се ядосах. Десет години вече живеех, без да работя. Хората ми даваха пари, храна, дом, за да живея. Не ме интересуваше за какво ме смятат. За глупак или за гений. Знаех какво съм. Нито едното, нито другото. Това, което караше хората да ми правят подаръци, не ме интересуваше. Вземах ги без никакво чувство за победа, без да се чувствам задължен към тях. Единственият ми принцип бе, нищо да не искам. И като че ли не стигаше всичко това, ами в главата ми се въртеше една грамофонна плоча и постоянно свиреше една и съща песен: не се опитвай, не се опитвай. Идеята ми се виждаше добра. Когато Мари вече беше тръгнала, седнах и изпих три бутилки бира, които намерих в хладилника. Никога не съм обичал да ям особено много. Чувал съм за това, колко много другите хора обичат яденето. Аз смятах, че е скучна работа. Пиенето беше хубаво нещо. Обичах и срането, обичах да сера, обичах лайната, но беше голям зор да ги изработя.

След трите бутилки бира видях на стола до мен едно портмоне. Сигурно Мари беше взела със себе си друго портмоне. Беше глупава или толкова добра, че да пръска така парите си. Отворих го. Десет долара.

Мари ме изпитваше и аз щях да оправдая това, което очакваше от мен.

Взех парите, отидох до стаята, облякох се. Чувствах се добре. В крайна сметка какво ни е нужно, за да живеем? Нищо. Наистина. Имах и ключ от къщата.

Излязох, заключих вратата, за да се опазим от крадците (ха-ха-ха) и ето ме на улицата, във френския квартал, това глупаво място, но щях да се справя. Всичко трябва да ми е наред, това е. Значи… а, да, вървях по улицата, но проблемът с френския квартал е, че нямаше пивници, както винаги става с порядъчните места на този свят. Може би го правеха нарочно. Може би по такъв начин искаха да лансират ужасните лайняни дупки, които се самоназоваваха барове. Първото нещо, което ми идеше да направя, когато влизах в тези шикозни заведения на френския квартал, беше да се издрайфам. И най-често драйфах, тичайки до мръсните им клозетни дупки, пропити от миризмите на пикнята. Тонове пържени яйца и мазни картофи. Връщах се пак и ги оглеждах. По-самотни от полусмахнатите съдържатели бяха единствено барманите, особено ако магазинът беше техен. И така мотаех се, знаейки, че баровете са фалш, и да ви кажа ли откъде купих бирата си? От една малка бакалница със застоял хляб, олющена мазилка по стените, жалка усмивка на самотата… помогни ми… помогни ми… ужасно, да, дори не могат да прекарат ток дотук, електричеството е скъпо, и ето ме мен, единственият, който е купил тук бира от седемнайсет дни насам. Осемнайсетгодишен и о, Господи, почти се изпразни върху касата… Дойде ми прекалено много. Не можах да изтрая. Грабнах рестото и бирата и изчезнах в жегата на ненормалния френски квартал.

Сложих останалите пари в портмонето и го оставих отворено, за да го види Мари. Седнах и взех една бира.

Много е хубаво да си сам. Но не бях сам. Всеки път, когато отивах да пикая, виждах паяка и си мислех: „Виж, паяко, трябва бързо да изчезнеш оттука. Как да ти го обясня бе, момче, не обичам да те виждам как хващаш мухи и хлебарчици, и им смучеш кръвта. Нали разбираш, Господин Паяк, ти си лош. А аз съм добър. Поне искам да вярвам в това. Ти си просто един ужасяващ, черен, абсурден кладенец на смъртта. Ето какво си. Бозаеш лайна. И на теб ти дойде времето.“

Намерих една метла в задния двор, влязох в банята, свалих го от паяжината му и го размазах. О’кей, хубаво, о’кей, стоеше там преди мен, но аз ли съм виновен? Как можеше Мари да слага дебелия си задник върху тоалетната чиния и да сере, гледайки това същество? Изобщо дали го виждаше? Може би не.

Отидох в кухнята, изпих още една бира. Включих телевизора. Книжни хора. Стъклени хора. Почувствах, че ще се побъркам, и го изключих. Пиех. Сварих две яйца и изпържих две парчета шунка. Успях да хапна. Много често забравях. Слънцето влизаше през пердетата. Пих цял ден. Празните бутилки хвърлях на боклука. Времето минаваше. Вратата се отвори широко — беше Мари…

„Господи — изписка. — Знаеш ли какво се случи?“

„Не, не, не знам.“

„О, дявол да го вземе.“

„Какво се е случило, бейби?“

„Изгорих ягодите!“

„А, сериозно ли?“

Тичаше насам-натам из кухнята, поклащайки големия си задник. Смахната. Бедната дебела путка.

„Бях сложила ягодите във фурната, когато влезе една туристка, една богата кучка, първият клиент за деня, и хареса шапчиците, които правя, нали ги знаеш… И така тя е хубавичка, всички шапки й стоят добре, не знае коя да избере, а по едно време почнахме да си говорим за Детройт, познаваше някого в Детройт, когото познавах и аз, нали разбираш, и изведнъж НЕЩО МИ ЗАМИРИСА!!! ЯГОДИТЕ ИЗГАРЯТ! Затичах се към кухнята, но вече беше късно… каква бъркотия! Ягодите бяха изкипели, бяха пръснати наоколо и миришеха, и бяха изгорели, нищо не можеше да се спаси, нищо! А, дявол да го вземе!“

„Съжалявам. Продаде ли й шапка?“

„Две. Не можа да реши.“

„Съжалявам за ягодите. А, убих паяка.“

„Кой паяк?“

„Помислих си, че няма да знаеш.“

„Какво да знам? Какво представляват паяците ли? Да не са дървеници?“

„Казвали са ми, че паяците не са дървеници. Има някаква разлика в броя на краката… Не знам и не ме интересува.“

„Паякът не е дървеница!? Какви глупости ми говориш, бе!“

„Не е. Поне така казват. Но аз убих това мръсно същество.“

„Отварял ли си ми портфейла?“

„Разбира се. Щом си го оставила… Трябваше да купя бира.“

„Нужно ли е да се наливаш с бира през цялото време?“

„Да.“

„Голяма беля си отворих. Ял ли си нещо?“

„Две яйца и две парчета шунка.“

„Гладен ли си?“

„Да. Но ти си уморена. Успокой се. Изпий нещо.“

„Готвенето ме отморява. Само първо да се измия.“ „Добре, иди.“

„О’кей“ — включи телевизора и влезе в банята. Бях длъжен да го слушам. Новини. Страшно грозен е този лайнар. Три ноздри. Абсолютно отвратително копеле, облечено като малка идиотска кукла, изпотено, поглежда ме и срича думи, които не разбирам, и не ме интересуват. Знаех, че Мари с часове гледаше телевизия, и трябваше да свиквам. Когато се върна, ме намери да гледам право в мрака — нещо, което я накара да се чувства по-добре. Бях толкова безгласен, колкото и човекът, потънал в спортната страница или в играта на шах.

Мари се върна омотана в нови дрехи. Би могла да бъде и апетитна, ако не беше толкова дебела. Е, какво да се прави, поне не спях в парка.

„Искаш ли да сготвя аз, Мари?“

„Не, не се притеснявай, вече си поотпочинах.“

Започна да приготвя яденето. Когато станах да взема бира, я целунах зад ухото.

„Ти си добър човек, Мари.“

„Имаш ли пиене за довечера?“ — попита.

„Да, бейби. А има и още малко уиски. Няма проблеми. Единственото нещо, което искам, е да гледам телевизия и да те слушам как говориш. Нали?“

„Да, Чарли.“

Седнах. Нещо вреше на огъня. Миришеше хубаво. Беше добра готвачка. От стените се вдигаше пара от топлата миризма на манджата. Затова беше толкова дебела: добра готвачка — яко лапане. Мари готвеше месо със зеленчуци. Често ставаше и пускаше по нещо в тенджерата. Една глава лук. Малко зеле. Няколко моркова. Знаеше. А аз пиех и гледах това отпуснато, старо момиче. Тя седеше и правеше своите вълшебни шапки, ръцете й препускаха — най-напред панделката и цветята, обръщаше я, зашиваше я, слагаше си я и от сламата ставаше чудо. Мари твореше шедьоври, тайната на които никой никога нямаше да открие — шедьоври, които се движеха по улиците върху главата на една или друга кучка.

Работейки и наглеждайки яденето, говореше.

„Нещата не са като преди. Хората нямат пари. Всичко става с чекове и кредитни карти. Няма пари. Или не ги носят със себе си. Всичко е на кредит. Щом вземат заплатата си, я разпределят. Ипотекират целия си живот, за да купят къща, и не се успокояват, докато не я напълнят с лайна, и не купят кола. Те са в капана на къщата и гарваните, които създават законите, го знаят и ги облагат до смърт с данъци за собствеността. Никой няма пари. Малките предприятия вече не могат да оцелеят.“

Седнахме да ядем, месото беше съвършено. След вечерята сипахме уиски, сложи ми две пури, гледахме телевизия и не говорихме много. Чувствах се така, сякаш живеех там от години. Оправяше шапките си, подхвърляше по някоя дума от време на време и аз отговарях — разбира се, така е, наистина ли. Готовите шапки излизаха с невероятна скорост от ръцете й. Шедьоври.

„Мари — казах, — уморен съм, отивам да си легна.“

Каза ми да взема уискито със себе си. Взех го. Но вместо да отида в леглото си, отидох в нейното, дръпнах завивките и се мушнах вътре. След като се съблякох, разбира се. Хубав дюшек, хубаво легло. Стар модел с балдахин.

Мисля, че ако можеш да чукаш, докато ти падне купола на главата, ще си шампион. Никога нямаше да мога да съборя купола без помощта на боговете.

Мари гледаше телевизия и правеше шапки… После я чух да изключва апарата, да угасва лампата в кухнята, да идва към стаята, да минава през нея, без да ме види, и да влиза в тоалетната. Остана там за малко, излезе, съблече се и сложи една широка, розова нощница. Опипа малко мутрата си, изостави тая работа, зави две ролки на косата си, обърна се, приближи се до леглото и ме видя.

„Господи! Чарли, сбъркал си леглото.“

„Мммм…“

„Виж, миличък, аз не съм такава жена.“

„Ох, спри с тия глупости и ела!“

Дойде. Боже мой, месо, безкрайно месо. Ако трябва да съм искрен, малко се уплаших. Какво бих могъл да направя с тази маса? Бях в капан. Леглото от страната на Мари потъна съвсем.

„Слушай, Чарли…“

Грабнах главата й, обърнах я, стори ми се, че плаче, запуших й устата с моята. Целунахме се. Дявол да го вземе, почна да ми става. Господи, какво пък беше това?

„Чарли — каза, — не си длъжен да го правиш.“

Взех ръката й и я сложих върху хуя си.

„Лайна — каза, — о, лайна.“

Целуна ме, мушна вътре езика си. Имаше малък език — поне това й беше малко и го движеше навън-навътре, май пълен със слюнка и страсти.

Отдръпнах се.

„Какво има?“

„Чакай малко.“

Взех бутилката, отпих доста, оставих я долу, вдигнах огромната й нощница, почнах да търся и не знам какво хващах, но сигурно беше то, много малко, но на мястото си. Да, беше нейното котенце. Докоснах го с моето патенце. Хвана го и го мушна вътре. Още едно чудо — беше тясна, почти ме одра. Почнахме. Бавех се, но въобще не ми пукаше. Побърка ме. Едно от най-добрите ебания в моя живот. Мучах и виках, свърших, отдръпнах се. Невероятно. Когато излезе от банята, поприказвахме малко, после заспа. Но хъркаше и аз отидох в леглото си. Сутринта се събудих, когато тя тръгваше за работа.

„Трябва да побързам, Чарли“ — каза.

„Добре, бейби.“

Когато излезе, влязох в кухнята и изпих една чаша вино. Беше оставила портмонето си. Десет долара. Не ги взех. Отидох пак в банята, ударих едно хубаво сране, измих си зъбите, повърнах малко. Някъде намерих химикалка и парче хартия:

Мари, обичам те. Много си мила с мен, но трябва да си отида. И не знам точно защо. Изглежда съм луд. Сбогом.

Чарли.

Сложих бележката върху телевизора. Не се чувствах добре. Плачеше ми се. Беше спокойно там, при нея, спокойно по начина, по който обичах. Дори и фурната, и хладилникът изглеждаха човешки, имам предвид човешки в добрия смисъл — сякаш имаха ръце и гласове и казваха — остани момченце, добре е тук, толкова хубаво е тук. Изпих останалото уиски. Намерих една бира в хладилника. Изпих и нея. После станах, минах през тесния коридор, видя ми се много дълъг, поне сто метра. Когато стигнах до вратата, се сетих, че ключът беше у мен. Върнах се обратно и го оставих до бележката. Погледнах пак портфейла с десетте долара. Не ги докоснах. Минах пак по коридора. Когато се намерих пред входната врата, вече знаех, че ако я затворя, няма да има връщане. Затворих я. Окончателно. Слязох по стълбите. Още веднъж бях съвсем сам и на никой не му пукаше от това. Потеглих на юг, завих надясно. Вървях, докато изляза от френския квартал. Прекосих улица „Канал“. Минах няколко пресечки, пресякох още една улица, завих и пак завих. Не знаех къде отивам. От една врата вляво някакъв човек ме извика:

„Приятелю, търсиш ли работа?“

Погледнах вътре и видях цяла дузина мъже да седят пред дървени маси и да удрят с чук нещо като раци или омари. Чупеха черупките и правеха нещо с месото. Беше много мрачно там вътре и беше сякаш удряха собствените си тела с чуковете, и беше сякаш изхвърляха каквото бе останало от тях, и казах на пича:

„Не, не търся работа.“

Вървях срещу слънцето.

И имах седемдесет и четири цента в джоба.

Слънцето беше о’кей.

Край
 

Превод : Румен Баросов, Панос Статоянис

Facebook Comments