Пиер Паоло Пазолини, италианското кино, фантазията и реалността

magnifisonz.com /

https://www.qagoma.qld.gov.au/__data/assets/image/0017/18152/PIER_PAOLO_pasolini_banner-desktop.jpg

Навършиха се 96 години от рождението на знаменития италиански поет, прозаик, драматург, режисьор и теоретик Пиер Паоло Пазолини (Pier Paolo Pasolini). Той ще остане и в историята на киното като създател на шедьоври, като „Мама Рома“, (Mamma Roma), „Медея“ (Medea), „Едип цар“ (Edipo Re), „Декамерон“ (Il Decameron), „Евангелието от Матея“ (Il Vangelo secondo Matteo), „Птичища и птички“ (Uccellacci e uccellini), „Теорема“ (Teorema) и др.

Пиер Паоло Пазолини е роден на 5 март 1922 г. в северноиталианския град Болоня. Неговият баща е военен офицер от аристократичен произход, който членувал във фашистската партия, но Пазолини винаги е бил по-близък със своята майка – обикновена селянка. Това, че се е смятал за принадлежащ към низшите класи на обществото, просто се набивало на очи. В неговите филми действие най-често се развива в средите на пролетариата и нерядко използва като актьори обикновени хора от улицата. Същото се отнася и за неговите сексуални партньори – предпочитал обикновените, необразовани момчета.
Твърди се, че най-важните личности за него били Иисус Христос, Карл Маркс и Зигмунд Фройд.

Пазолини се прочува още преди да започне да снима кино. Не случайно, според собственото му признание, първата му любов била поезията. Пазолини и до днес е смятан за един от най-значимите италиански поети.
Израства в католическо семейство. Но съвсем рано се самоопределя като атеист, комунист и марксист. Докато учи в Болонския университет, през 1942 г. публикува първата си поетична книга – „Поезия от Казарза”. Година по-късно се записва да служи в армията в последните месеци на Втората световна война, а след обявяването на капитулацията на Италия е пленен от германците. Скоро избягва и се скрива в малкото градче Казарза, където живее няколко години.

https://screengrabsaz.files.wordpress.com/2014/07/01-3424.jpg

Независимо от многобройните му творчески успехи, той остава през целия си живот самотник. Управляващите го преследват за левите му убеждения, комунистите пък го изключват от партията след хомосексуален скандал, а църквата винаги го е смятала за богохулник и пропаднал в морално отношение грешник.
Пазолини е обвинен в „развращение на малолетни и в непристойно поведение на публично място». Съдът го оправдава по първия пункт на това обвинение, но не снема от него обвинението в непристойно поведение.Две години по-късно е оправдан и по този пункт. Но в резултат на тези съдебни преследвания учителската му кариера била напълно разбита. По това време пише до свой приятел: „Бъдещето ми не само е мрачно, но то просто не съществува“.

https://www.wantedinrome.com/i/featured/storage/uploads/2016/02/fellini-pasolini-1024x766.jpg

Системните съдебни преследвания, на които е подложен по обвинения (най-често!) в непристойност и богохулство силно затрудняват и кариерата му на кинорежисьор — за двайсет години е изправян трийсет и три пъти пред съда. Девет от филмите му срещат сериозни препятствия от страна на цензурата, а самият той често е обвиняван (най-често без основания) в нарушаване на приличието. Всичките пъти е оправдаван.
Печели литературна популярност още с първия си роман – „Жесток живот“. Освен романи, пише и сценарии и преди за стане режисьор успява да напише около 15, в това число и за филма на Фелини „Нощите на Кабирия“ (Le notti di Cabiria).
Първият му режисьорски успех е филмът „Безделник“ (Accattone), определян като „неореалистична драма“.\

Кинокритикът Дж. Уимп пише, че дълго време се опитва да разбере, кое е онова, което прави изключителни филмите на Пазолини. Според него, киното на този италиански режисьор е по-скоро визуално, отколкото повествователно, филмите му са изградени от кратки, изолирани епизоди, които може да сравним с фотографии, математически аксиоми или отговори на вопроси от Катехизиса. За постигането на такъв ефект Пазолини прибягва към три основни прийома: 1) използване на общи планове в съчетание с отсъстствие или незначително действи; 2) неподвижност на камерата; и 3) участие на непрофесионални актьори.
Не може да се каже, че Пазолини оставя обширна филмография – общо 26 заглавия, от които 12 игрални филма.
В началото на 70-те години пътешества из Изтока – Иран, Йемен, Непал, за да събере материал за своята амбициозна „Трилогия на живота“, съставена от „Декамерон“ (1971), „Кентърбърийски разкази“ (1972) и „Цветът на хиляда и една нощ“ (1974).
В тези ярки, пъстри и „непристойни“ филми Пазолини се опитва, по собствените му думи, да се противопостави както на излишната политизация и утилитаризма на левите партии, така и на масовата култура. Целта му била да създава филми, в които може да се почувства естественото, физическо начало, elan vital, което отдавна е било загубено, според него.

https://www.wantedinrome.com/i/featured/storage/uploads/2016/02/pasolini-maupal-1024x681.jpg

След завършване на тази си трилогия Пазолини на практика се отрича от филмите си, заявявайки, че подобна сексуалност не съществува в реалния живот. И няма никакъв изход от този затвор, в който е затворен човекът, освен пълното бягство от действителността. Последният филм на Пазолини „Сало, или 120-те дни на Содом“ (Salò o le 120 giornate di Sodoma, 1975) е кошмарно, непредаваемо с думи представление на необуздан фашистки разгул, садомазохистски секс и насилие.
Лично за мен най-хубавият му филм е „Птичища и птички“ (Uccellacci e uccellini, 1966). За ролята си в него големият италиански комик Тото е отличен с Наградата на Италианските киножурналисти за най-добър актьор.

https://ediletteraria.files.wordpress.com/2016/11/pasolini-1440x564_c.jpg?w=900

Сред 15-те международни награди, които печели със своите филми, се открояват следните: Специалната награда на журито във Венеция през 1964 за „Евангелието на Матея“, „Златна мечка“ от фестивала в Берлин през 1972 г. за „Кентърбърийски разкази“ и Голямата награда на журито в Кан през 1974 г. за „Цветът на хиляда и една нощ“. 

Пазолини е убит на 2 ноември 1975 г. Тялото му е намерено на плажа в Остиа. Бил е пребит до смърт и обезобразен до неузнаваемост. Това е едно от най-бруталните тежки криминални престъпления в Италия през 70-те години, предизвикало противоречими реакции в обществото – от потрес и мъка до злост и злорадство. Истината за извършителя или извършителите на това убийство не е разкрита и до днес.
Смъртта му разтърсва цяла Италия. И леви, и десни я използват, за да си присвоят Пазолини като радикален изразител на техните идеи.
„Загубихме поет, какъвто почти не се среща по света – пише Алберто Моравия, – такива като него се раждат само два или три пъти на века.“
Медиите дискутират дали Пазолини сам не е търсил смъртта, дали не е искал да стилизира себе си като жертва на обществото.

https://thefilmstage.com/wp-content/uploads/2013/04/welles_pasolini-620x456.jpg
„Особено през последните години ми харесва да го виждам в ролята на последния голям пророк – казва за него режисьорът Бернардо Бертолучи. – А той беше пророк, защото съвършено и болезнено разбираше всичко, което идва и което ще дойде, включително до наши дни.“
Затова не е случайно, че 36 години след неговата смърт за него си спомнят мнозина: приятели, съмишленици и може би най-вече почитателите на филмите му.
Самият той казва за тях следното: „Творчеството ми е белязано от дълбока и инстинктивна омраза към положението и държавата, в която живея. Нямам контакти с народа, нито пък с интелектуалците.“

„Когато правя филм, няма символика, няма филтър между мен и реалността, както е в литературата. Киното е експлозия на моята любов към реалността.”

„Мисля, че да скандализираш е право, да си скандализиран е удоволствие, а тези, които са против скандалите, са моралисти.”

„Не вярвам, че някога ще има форма на общество, в което хората ще са свободни.”

„Футболът е последният сакрален ритуал, останал в наши дни.”

„Аз съм невярващ, но съм невярващ, който изпитва носталгия по вярата.”

„Смъртта не определя живота.”

https://statics.cedscdn.it/photos/PANORAMA/09/52/3240952_1026_callas.jpg

„Днешната сексуална свобода за повечето хора е само задължение, социален дълг, общоприето правило, а не истинска необходимост.”

„Казват, че съм имал трима герои: Исус, Маркс и Фройд. Истината е, че имам само един герой – Реалността.”

„Църквата е безмилостното сърце на държавата.”

„Аз така отчаяно обичам живота, че не може да свърши зле за мен.”

„Всяка формалност – официалните учреждения, религията, не само не са задължителни, за да се подобри светът, а напротив, те пречат за това.”

„Разбира се, случаят с Русия е тежък не толкова много заради тежестта на присъдите, но поради факта, че държавата си измива ръцете с великолепната идеология на Маркс, като все повече засилва бюрокрацията, милитаризма, полицейщината и т.н.”

„Смъртта е абсолютно необходима. Докато сме живи не ни достига смисъл, а езикът на нашия живот(с помоща, на който ние изразяваме себе си) е непреводим… Животът може да бъде изразен благодарение на смъртта.”

https://drugotokino.bg/sites/default/files/1_FRZ_PAZOLINI(1).jpg

Facebook Comments