magnifisonz.com /
Кристиан Йохан Хайнрих Хайне , роден като Хари Хайне е един от най-значимите немски поети на XIX век. Освен поезия създава и много сатирични и публицистични творби.
| Хайнрих Хайне | |
|---|---|
Портрет от Мориц Даниел Опенхайм (1831)
|
|
| Роден | 13 декември 1797 г.
Дюселдорф, Германия
|
| Починал | 17 февруари 1856 г.
Париж, Франция
|
| Професия | писател |
| Националност |  Германия |
| Жанр | лирика |
| Направление | романтизъм |
| Подпис |  |
В младежката си поезия, на която главно дължи литературната си слава, Хайне възпява любовта, русалките, старинните немски замъци, славеите и залезите над Рейн. Сред полуискрената-полутеатрална „мирова скръб“, която вее от стиховете му, звучи лекият и прост напев на народната песен, често пречупван от неочаквана иронична поанта.
В годините на националсоциализма Хайне е забранен в Германия, всички негови паметници са разрушени, а „Лорелай“ е обявена за творба на безименен автор. Сред книгите, които нацистите публично изгарят през 1933 г. на Опернплац в Берлин, са и произведенията на Хайне, сякаш за да се потвърди пророчеството, заключено в една от известните негови мисли: „Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора.“
Още в 1911 г. Пенчо Славейков изрича за Хайне: „Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори.“
По стихове на Хайне са писали музика много композитори, сред които Шуберт и Шуман.
СТИХОВЕ :
Бленувах нявга аз за страсти бесни…
Бленувах нявга аз за страсти бесни
и за цветя и къдрици красиви,
за сладки устни и слова горчиви,
и за напеви мрачни в мрачни песни.
Отнесени са бляновете прежни
и онзи образ скъп от буен вихър,
остана само онова, що лихо
сам някога излях във рими нежни.
Ти, моя песен сиротна, размирна,
литни да срещнеш образа изчезнал
с привет от мен в оная вис призвездна —
ефирен дъх на сянката ефирна.
Във зори се питам…
Във зори се питам: Мила,
ще ли дойдеш днес?
Вечер лягам си унило —
няма я и днес.
Нощем мъка ме терзае,
губя си съня;
сякаш в полусън, замаян
бродя през деня.
Защо е свела розата глава?…
Защо е свела розата глава?
Защо, възлюбена, кажи?
Защо безмълвно в росната трева
и теменужката тъжи?
Защо раздира чучулига там
със писък синия простор?
Защо, кажи, целебния балсам
лъхти на гнилост и на мор?
Защо студени слънчеви лъчи
струят сърдито над света?
Защо земята горестно мълчи
в такава гробна пустота?
Защо и аз съм болен този ден?
Защо в сърцето мрак лежи?
Защо съм, мила, толкова сломен?
Защо напусна ме, кажи?
Атлас нещастен аз, понесох…
Атлас нещастен аз, понесох
цял свят от скърби и несрети —
непоносимо тежко бреме,
което смазва ми сърцето.
О ти, сърце, безкрай щастливо
желаеше да бъдеш често
или безкрай злочесто — ето,
ти днеска си съвсем злочесто.
Тъга сърцето ми потиска…
Тъга сърцето ми потиска
и спомням времената прежни:
светът бе хубав и животът
течеше всявга безметежно.
Тъй опако е всичко днеска —
какво тегло, какви неволи!
Умрял е Господ във небето,
а дяволът е мъртъв долу.
Всегда навъсени, студени
и кисели са всички хора;
да нямаше любов, в живота
не бихме имали опора.
Ти имаш бисери, елмази…
Ти имаш бисери, елмази
и всичко, що човек ламти,
а имаш и очи прекрасни —
що друго, мила, искаш ти?
За твоите очи прекрасни,
унесен в сладостни мечти,
написах рой безсмъртни песни —
що друго, мила, искаш ти?
Със твоите очи прекрасни
тъй много ти ме угнети,
до лиха гибел ме доведе —
що друго, мила, искаш ти?
Над тихия бряг на морето…
Над тихия бряг на морето
нощта се разстила безкрайно,
луната блести на небето,
вълните си шепнат потайно.
„Май онзи човек е несвесен?
А можеби само е влюбен?
Ту радостен той е и весел,
ту в размисли мрачни загубен.“
Обаче луната с насмешка
отвръща им тъй от небето:
„Несвесен и влюбен е тежко,
отгоре на всичко поет е!“
В един албум
Добрите гинат, лоши побеждават,
не хвалят мирти, а тополи сухи,
вечерникът в които свири глухо,
не тиха жар, а буен пламък славят.
Напусто ще браздиш до смърт Парнаса,
от семето напусто плод ще чакаш!
Знай: отнапред умникът куткудяка,
а след това яйце невзрачно снася.
Рога сложи си яки и бодливи,
пиши усърдно критики хапливи
и всявга блъскай тъпана си здраво.
За внуци не пиши, а за тълпата,
със гръм и трясък карай занаята
и от сганта ще бъдеш обожаван.
Дон Рамиро
„Донна Клара! Донна Клара!
Най-възлюбена отколе!
Ти реши да ме погубиш
и безмилостно реши го.
Донна Клара! Донна Клара!
Колко хубав е животът!
Но там долу е страхотно —
в гроба тъмен, в гроба хладен.
Радвай се, о донна Клара!
Утре рано пред олтаря
за Фернандо се венчаваш —
каниш ли и мен на сватба?“
„Дон Рамиро! Дон Рамиро!
Твойте думи са жестоки —
по-жестоки от звездите,
що ме гледат със насмешка.
Дон Рамиро! Дон Рамиро!
Отмахни тъгата глуха;
виж, безброй девойки има,
нас Всевишният разлъчи.
Дон Рамиро, ти безстрашно
победил си много маври,
победи сега и себе
и ела на мойта сватба“.
„Донна Клара! Донна Клара!
Да, кълна се, да, ще дойда
и със тебе ще танцувам;
лека нощ, ще дойда утре“.
„Лека нощ!“ — И хлопва леко
малкия прозорец. Долу
дон Рамиро чака дълго
и изчезва после в мрака.
След борба нечута вкрая
светъл ден нощта прогони
и досъщ градина китна
град Толедо се разстила.
Слънчевия зрак облива
бели сгради и палати,
куполи черковни греят
дивно като позлатени.
Сякаш рой пчелици жужат,
празднично камбани бият
и от църквите набожни
песни екват към небето.
Ала гледай, гледай! Долу,
там от църквата съборна
на вълни и на талази
пъстър се народ излива.
Рицари, жени, дворяни
идат в празнична премяна,
бият звънките камбани,
органът неспирно свири.
Но народът се разстъпва
и в средата преминава
гиздавата млада двойка —
донна Клара, дон Фернандо.
До палата на жениха
целия народ отива;
там започва сватбен празник
както в дните стародавни.
Рицарски игри сменяват
шумни, весели трапези;
час след час отлита бързо
и навън нощта настъпва.
Всички гости се събират,
скоро танцът ще започне
и одежди пъстри, скъпи,
бляскат в светлина лъчиста.
На кресла високи сядат
бавно младите съпрузи,
донна Клара, дон Фернандо,
и разменят сладки думи.
А във залата се носят
радостно вълни човешки,
звуци гръмовити бликат
от тръби и от литаври.
„Но защо, прекрасна моя,
твоите очи се взират
в ъгъла на тая зала?“ —
пита рицарят очуден.
„Как? Не виждаш ли, Фернандо,
там човек в наметка черна?“
Рицарят с усмивка казва:
„Не, това е само сянка.“
Ала сянката пристъпва —
беше мъж в наметка черна;
и Рамиро разпознала,
Клара кимва му смутено.
Танцът вече е започнал,
всички весело извиват
валса шеметен и буен,
подът тътне и трепери.
„Дон Рамиро, с най-голяма
радост с тебе ще танцувам,
но не биваше да идваш
в черна като нощ наметка“.
Но Рамиро я пронизва
с неподвижен взор, а после
я прегръща и й казва:
„Ти самата ме покани!“
Мигом се понасят двама
в танца шеметен и вихрен;
звуци гръмовити бликат
от тръби и от литаври.
„Колко бледен си в лицето!“
шепне Клара плахо тръпна.
„Ти самата ме покани!“ —
казва й Рамиро глухо.
Във претъпканата зала
мигат светлини безбройни,
звуци гръмовити бликат
от тръби и от литаври.
„Ледени са твойте пръсти!“ —
шепне Клара и трепери.
„Ти самата ме покани!“ —
и се носят в танца вихрен.
„Остави ме, дон Рамиро!
Гробен лъх от теб се носи!“
Той й отговаря мрачно:
„Ти самата ме покани!“
Подът сякаш се разжаря,
нежните цигулки свирят,
всичко в залата се сплита,
сякаш че тъче магесник.
„Остави ме, дон Рамиро!“ —
стене Клара жаловито.
А Рамиро все отвръща:
„Ти самата ме покани!“
„Ах, върви си пак, за Бога!“ —
твърдо му извиква Клара.
Думите едва изрекла
и Рамиро вмиг изчезва.
Смъртнобледа вперва поглед,
нощ студена я обгръща,
и несвяст отнася тоя
ведър лик в предели мрачни.
После пръсва се мъглата,
тя очите си отваря,
но почуда лиха иска
мигом пак да ги затвори.
Че през танца тя не беше
ставала от свойто място
и седеше до жениха;
той угрижено я пита:
„Но защо си толкоз бледа
и очите толкоз тъмни?“
„А Рамиро?“ — шепне Клара
и я ужас вцепенява.
Но челото на жениха
в лихи бръчки се набира:
„Мила, днес по пладне мъртъв
са намерили Рамиро.“
Коментирайте с Фейсбук профила ви >