magnifisonz.com / 

Светослав Константинов Минков е български писател и преводач.

Завършил е финансово дело. Считан е за „баща“ на модерната българска фантастика. Журналист с дългогодишна практика, работил е и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител.

Светослав Константинов Минков e автор на произведения в жанровете диаболизъм, научна фантастика и сатирична фантастика, журналист с дългогодишна практика, коректор, редактор, библиотекар и книговодител.

Заедно с Владимир Полянов основава първото в света издателство, специализирано за фантастика – издателство „Аргус“.

В диаболичната, и особено в научната си фантастика Светослав Минков се прочува като майстор на гротескното, на изтънчената интелектуална подигравка и на бодливата сатира. Типичен пример е героинята от разказа му „Дамата с рентгеновите очи“ Мими Тромпеева, която след като се сдобива с рентгенов поглед, забелязва, че „някои хора, предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си“.

Другаде, особено в приказките си за деца, Светослав Минков се показва като самотен и тъжен, но мъдър и човечен автор.

Светослав Минков
български писател
Роден	17 февруари 1902 Радомир, Княжество България
Починал	22 ноември 1966 София, НРБ

Работил е и в българската легация в Токио. Сред многобройните му заглавия са сборниците „Синята хризантема“ (първата родна фантастична книга), „Игра на сенките“, „Къщата при последния фенер“, „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“, романът „Сърцето в картонената кутия’“, написан в съавторство с Константин Константинов. В периода 1925-1927 г. е член на литературния кръг „Стрелец“.

„Естествено, че аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи. Всъщност техните мозъци са на мястото си, само че са направени от някаква много тънка материя, по-тънка навярно и от паяжина, та затова не могат да се видят. Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!“

Из „Дамата с рентгенови очи“ 

–

„До моя изгубен двойник

Тъй като всички почтени хора си имат етерни двойници и се гордеят с тях, умолявам моя двойник, който е напуснал неизвестно кога и по какви причини тялото ми, да се завърне незабавно при мен, като му обещавам да не го наказвам за неблагоразумната му постъпка, нито пък да му искам каквото и да било обяснение за досегашното му отсъствие. В противен случай заявявам, че го държа отговорен за всички морални вреди, които неговото самоволно отлъчване би ми нанесло от днес нататък.“

Из  „Защо останах без двойник“

---

„Нещо повече: работата бе стигнала дотам, че добродушната богиня на правосъдието, наречена Темида, излезе из класическата си поза на девственица, сне превръзката от очите си и като видя, че светът наоколо е действително прекрасен, захвърли ръждясалите си везни и стана любовница на гангстерите срещу прилично възнаграждение.“ 

Из „Филантропична история“

–

„Ала бедата е там, че човек има не само тяло и стомах, но и още нещо, което палачите наричат „душа“. Затова и Тадеуш Валдек трябваше да мине през още едно последно изпитание, преди да седне на електрическия стол. Тоя път, разбира се, той упорствува докрай и отказа да целуне разпятието, което извиканият католишки свещеник поднесе до устните му. Тоя духовен хирург искаше да оперира на свой ред душата му от апандисита на тежкия грях и да я изпрати с благословия в райските селения. Но Тадеуш Валдек остана непреклонен.

— Не забравяй, че има бог! — каза назидателно свещеникът.

— Не, отче, няма бог — промълви пророчески осъденият. — Ако бог съществуваше, той никога не би допуснал да извърша престъпление. Нали господ е всеблаг и закриля дори и тревицата? Защо тогава неговата воля не ме вкамени, когато дигнах ножа си над мистер Блямбил?“ 

Из „Филантропична история“

„Джек Патерсън беше един от ония средни американци, които имат в живота си три опорни точки: бог, долара и рекламата.

Още от дете Джек Патерсън бе свикнал да слуша благочестивите проповеди на баптистите и адвентистите, на мормоните и гедеоните и на безбройните други религиозни секти, плъзнали като тъмни мравуняци по широката американска земя. Накъдето и да се обърнеше, малкият Джек виждаше ту образа на Исус Христос, ту статуята на Дева Мария, ту някакъв надпис, който напомняше, че Америка е люлка на християнската цивилизация и че господ взема най-живо участие във всекидневния живот на американците. Постепенно, с течение на годините, в съзнанието на Джек Патерсън се оформи непоколебимото убеждение, че бог е също тъй реален като електрическия хладилник и машината за пране.“

Из „Червени покойници“

–

„На мен, знаете, и досега още не ми е ясно защо светът е устроен така, че опашката на прасето например е завита на колелце, а пък опашката на лисицата си виси спокойно надолу и дори се влачи по земята. Не ми е ясно така също защо зъбите на негрите са бели като нашите, когато кожата им е черна като катран. Не ми е ясно, най-сетне, защо хората, които се обясняват един другиму в любов и са, тъй да се каже, съвсем ефирни в чувствата си, изпадат обикновено в такива едни делириумни състояния на душите, че решават да се оженят и да се превърнат, с извинение, в хайвани.“

Из „Алхимия на любовта“

–

Виждам аз в далечината, братя мои, как един литературен критик прави кисела физиономия и се сърди, загдето авторът е отделил толкова много място в повествованието си за сватбата на двамата свои герои. Нищо, нека се сърди човекът. Такъв му е занаятът. Пък и право да си кажем, от гледна точка на литературната геометрия справедливо е критикът да роптае: всяко литературно произведение си има увод, изложение и заключение. Не може така произволно да описваш разни сватби и да занимаваш вниманието на читателя със съвсем странични хора, когато главните герои чакат да ги чоплиш непрекъснато с перото си и да ги представяш във всевъзможни положения и осветления. Що за нахалство, наистина? Де е тук алхимията на любовта? Какви са тия големи приказки, с които ти, господин авторе, ни залъгваш и ни пращаш за зелен хайвер?

При тоя упрек, естествено, авторът е длъжен да се самозащити. Преди всичко, ще каже той, алхимия без сватба не може. И не само не може, но сватбата е, тъй да се рече, най-важният процес при алхимизирането на хората. Тя е осъщественият блян в живота на влюбените, тя е нещо като легендарната панацея, с помощта на която някогашните алхимици са превръщали оловото в злато. Ала докато в едновремешната алхимия неблагородните метали са били превръщани в благородни, в алхимията на любовта се случва тъкмо обратното: след сватбата влюбените от благородни стават неблагородни.  

Из „Алхимия на любовта“

СВЕТОСЛАВ МИНКОВ – писател, преводач и журналист, роден на 4 февруари (стар стил) 1902 г. Считан е за „баща“ на модерната фантастика в България – заедно с Владимир Полянов основават  първото специализирано за фантастика издателство в света – „Аргус“. Сборникът му с разкази „Синята хризантема“, издаден през 1922 г., e смятан за първата фантастична книга в България. Майсторе е на гротеската и сатирата. Носител е на международната награда за мир „Нексьо“. Книгата му „Алхимия на любовта“ е илюстрирана от световноизвестния датски карикатурист Херлуф Бидструп. 

За него литературният историк Симеон Султанов пише: Той беше и си остана един самотник в българската литература. Един писател без следовници. Нямаше учители в нашата проза, нямаше и ученици. Приличаше на малък екзотичен остров сред националното литературно море. Без него българската проза би загубила нещо много неповторимо и оригинално — „ярка боя“, — но с него тя не придоби една голяма следвана традиция. Неговото изкуство винаги е било уважавано, но никога не е било популярно. Имаше повече почитатели и по-малко приятели. Първата ми литературна среща с писателя Светослав Минков беше по-интересна от последната и — обратно — последните ми срещи с човека Светослав Минков бяха по-незабравими от първите”.

Роден е на 12 февруари 1902 г. в гр. Радомир. Син е на Константин Минков – потомък на български революционери. Има двама братя и една сестра. Най-големият му брат Асен загива в Междусъюзническата война.

Майката на писателя – Иванка Бенчева – е дъщеря на образования сопотски свещенник Иван Бенчев. Получила гимназиално образование, тя е културна жена за своето време. Свободно чете и превежда „интересни“ материали от руското списание „Нива“. Нейната дипломна работа по литература е оценена като „образцова“ от инспектора по образованието и е била отнесена за „показ“ в тогавашното Министерство на просвещението. На децата си постоянно внушава самостоятелност, безкористие и достойнство. Настойчиво следи развитието на всяко едно от тях, като постепенно ги въвежда в големия свят на литературата.

Светослав Минков получава първото си образование в родния си град, а Втора мъжка гимназия завършва в София през 1921 г., с известно прекъсване, когато е изпратен във Вайскирхен (Австро-Унгария), за да учи във военно училище. Но по силата на сключеният договор, след края на Европейската война той се завръща в София.

След година отива да учи финансово дело в Мюнхен. Там се запознава с бъдещата си съпруга Мария Томова – студентка по славянска филология.

След атентата в черквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. той и цялото му семейство са арестувани. (Брат му Иван е бил член на военната организация на БКП, и участник в подготовката за атентата; загива няколко дни по-късно в схватка с полицията.) Две седмици биват разпитвани в Дирекция на полицията. След освобождаването им са интернирани в Радомир.

Своя трудов стаж Светослав Минков започва като служител в Народната библиотека в София. От 1926 до 1934 г. работи като книговодител, началник бюро и помощник-библиотекар с няколко кратки прекъсвания в Българската централна кооперативна банка и в Българската земеделска кооперативна банка. От август до октомври 1936 г. посещава Бразилия и Аржентина като делегат на Международния конгрес на ПЕН-клубовете. Плод на това негово пътуване са книгите „Мадрид гори“ (1936 г.) и „Другата Америка“ (1938 г.).

В Радомир и след връщането си оттам Светослав Минков продължава да пише. Изявява се и като преводач – превежда „Голем“ на Густав Майринк, Андерсеновите приказки и приказките на Шехерезада в периода между 1927 и 1939 г. През 1941 г.Светослав Минков се явява като свидетел по първото дело срещу Никола Вапцаров, за да го защити, което решава до голяма степен делото в полза на поета.

От юни 1942 до ноември 1943 г. работи в българската легация в Токио и напуска „по собствено желание“.

Девети септември 1944 г. заварва писателя „безработен“. Авторът продължава да пише, основно фейлетони и приказки за деца. Постъпва веднага в редовете на БРП (к). През октомври и ноември същата година работи като коректор в редакцията на „Работническо дело“, където е привлечен от главния редактор Крум Кюлявков, а през годините 1945-1946 е културен редактор на в. „Отечествен фронт“. След това последователно работи в Радио София, в управление „Българска кинематография“ (където редактира стилово текстовете на филмите), в редакцията на сп. „Български воин“, а от 1954 г. е главен редактор на издателство „Български писател“, където се и пенсионира.

Носител е на международната награда за мир „Нексьо“.

Умира на 22 ноември 1966 г. в София.

След смъртта му сътрудници на Държавна сигурност конфискуват всичко ценно в дома му, включително литературния му архив. Възможно е негови непубликувани дотогава произведения да са изгубени.

magnifisonz.com – към главната страница >>>