Джеймс Джойс – „Евелин“. Един великолепен разказ

magnifisonz.com /

Джеймс Джойс е сочен от критиците, за един от тримата върхови писатели на 20 век, заедно с Марсел Пруст и Франц Кафка. Неговият роман „Одисей“ е обявен за роман на ХХ век. Ирландецът Джойс, който не живее повечето време в Ирландия, но описва близките на сърцето си ирландци, все пак казва: „Защо аз трябва да умирам за Ирландия? Нека Ирландия умира за мен!“

Представяме ви, може би най-силният разказ на Джойс.

„ЕВЕЛИН“

Превод от английски – Асен Г. Христофоров

Тя седеше до прозореца и гледаше как вечерта нахлува в улицата. Главата си бе опряла на пердето, а в ноздрите си чувстваше дъх на прашен кретон. Беше уморена.

Минаваха малко хора. Мина на път за дома си мъжът от последната къща. Стъпките му отекнаха нататък по бетоновия плочник, а след това заскърцаха по сгурията пред новите червени къщи. Едно време там имаше ливада и всяка вечер те си играеха там със съседските деца. Сетне някакъв човек от Белфаст [1] купи ливадата и построи на нея къщи — не като техните, малки и кафяви, а яркочервени тухлени къщи с лъскави покриви. Децата от улицата често играеха заедно на ливадата — Девиновите, Уотърсовите, Дъновите, Кьоу-сакатото и тя с братята и сестрите си. Ърнест обаче никога не играеше: вече бе много голям. Баща им често ги разгонваше от ливадата с дебелия си трънчен бастун; но обикновено Кьоу-сакатото стоеше на пост и зададеше ли се баща й, биеше тревога. Все пак доста щастливи трябва да са били. Баща й още не беше чак дотам лош; при това и майка й беше жива. Всичко беше толкова отдавна; и тя, и братята и сестрите й бяха порасли до един; майка й умря. И Тизи Дън умря, а Уотърсови се върнаха в Англия. Всичко се променя. Сега и тя щеше да замине като другите, и тя щеше да напусне своя дом.

Своя дом! Тя огледа стаята, огледа и всички добре познати предмети в нея, от които толкова години бе бърсала праха веднъж в неделята и всеки път се бе питала отгде извира тоя прах. Може би никога вече нямаше пак да види тия тъй познати предмети, с които и през ум не й бе минавало, че ще се раздели. И все пак през всички тия години не успя да научи името на свещеника, чиято пожълтяла снимка висеше на стената над повредения хармониум, досам литографията с обещанията пред блажената Мария Маргарет Алакок[2]. Бил приятел на баща й от училище. Когато показваше фотографията на някой гостенин, баща й обикновено казваше мимоходом:

— Сега е в Мелбърн.

Съгласила се бе да замине, да напусне дома си. Умно ли постъпваше? Опита се да прецени всички доводи за и против. Така или иначе в тоя дом тя имаше подслон и храна; край нея бяха и ония, с които бе живяла цял живот. Разбира се, налагаше й се да работи здравата и вкъщи, и в магазина. Какво ли щяха да кажат за нея там, като узнаят, че е избягала с мъж? Може би ще я нарекат глупачка; и на нейно място ще назначат друга чрез обявление. Госпожица Гавин ще се радва. Винаги й бе имала зъб и го показваше най-вече пред хора:

— Госпожице Хил, не виждате ли, че тия дами чакат?

— Моля, гледайте по-весело, госпожице Хил!

Нямаше да пролее нито сълза за магазина.

Но в новия й дом, в оная далечна и непозната страна, всичко щеше да бъде различно. Тогава тя. Евелин, ще бъде омъжена. Хората ще я уважават. Няма да се мъчи като майка си. Дори сега, макар да бе прехвърлила деветнайсетте, тя често се боеше от грубостта на баща си. Знаеше, че тъкмо това бе причината за сърцебиенето й. Когато бяха още малки, той никога не бе налитал да я бие, както се спускаше връз Хари и Ърнест, понеже беше момиче; но напоследък бе почнал да я заплашва и казваше, че само паметта на майка й го спира. Сега нямаше и кой да я защити — Ърнест беше умрял, а Хари, който работеше по украсата на църкви, почти винаги беше някъде в провинцията. При това вечните дрязги за пари събота вечер бяха почнали да й додават донемайкъде. Тя винаги даваше цялата си седмична плата — седем шилинга, — а и Хари винаги изпращаше, каквото може, но цялата беда бе как да измъкне нещичко от баща си. Той казваше, че тя прахосва парите, че няма ум в главата, че няма да й даде своите спечелени с пот пари, та тя да ги пръска по улиците, и още какво ли не, защото обикновено в събота вечер си идваше съвсем насмукан. Накрая й даваше парите, а след това я питаше възнамерява ли изобщо да купи нещо за обед за неделя. Тогава трябваше от бързо по-бързо да хукне по пазар, здраво стиснала в ръка черното си кожено портмоне, докато с мъка се провираше през тълпата, сетне да се завърне по никое време с цял товар провизии. Много труд й струваше да поддържа къщата в ред и да гледа двете матки деца, които й бяха поверени, редовно да ходят на училище и редовно да се хранят. Това бе тежък труд — и тежък живот, — но сега, когато бе дошло време да скъса с него, тя не го намираше съвсем неприемлив.

С Франк й предстоеше да опита друг живот. Франк беше много мил, мъжествен и чистосърдечен.[3] Щяха да отпътуват заедно с вечерния параход, да му стане жена и да живее с него в Буенос Айрес[4], където я чакаше неговият дом. Колко добре си спомняше кога го видя за пръв път; той бе наел стая в една къща на главната улица, където тя ходеше на гости. Като че ли бе преди няколко седмици. Той стоеше пред вратата, килнал фуражката си назад, а перчемът му се вееше над бронзовото лице. После се опознаха. Той я чакаше всяка вечер пред магазина и я изпращаше до вкъщи. Веднъж я заведе да види „Циганката“[5] и тя ликуваше, седнала до него на непривично за нея място в театралния салон. Той страшно обичаше музиката и дори сам пееше понякога. Хората знаеха, че я ухажва, и щом той запееше песента за девойката, залюбила моряк, тя винаги изпитваше някакво приятно смущение. Наричаше я булче на шега. Мисълта, че има връзка с мъж, отпърво я ласкаеше, после той почна да й се харесва. Толкова неща й разказваше за далечни страни! Беше започнал като юнга с една лира на месец на параход по линията за Канада. Казал й бе имената на корабите, на които е плавал, и названията на различните корабни длъжности. Беше плавал през Магелановия проток и й бе разправил какви ли не чудесии за страшните патагонци. После стъпил здраво на краката си в Буенос Айрес, а в старата родина дошъл само тъй, за почивка. Разбира се, баща й се бе научил за тая връзка и й забрани дори да мисли за него.

— Тия моряци са ми ясни — рече той.

Един ден се скара с Франк и подир това трябваше да се срещат тайно.

Улицата потъваше в тъма. Белите пликове в скута й вече се губеха в мрака. Едното писмо беше за Хари; другото — за баща й. Някога Ърнест беше нейният любимец, но тя обичаше и Хари. Баща й напоследък видимо се беше състарил; тя щеше да му липсва. Понякога той биваше и мил. Неотдавна, когато беше болна, той й чете някакъв разказ за призраци и й препече филийки хляб на огъня. Друг път, когато майка им беше още жива, всички бяха отишли на излет до Хоут[6]. Тя си припомни как тогава баща й си сложи на главата майчината й шапка, за да разсмее депата.

Времето летеше, а тя все още седеше до прозореца, опряла глава на пердето, вдишвайки мириса на прашен кретон. Дочуваше свирнята на латерна някъде далече долу по улицата. Мелодията й бе позната. Странно, че я дочуваше тъкмо тая вечер, за да се подсети за обещанието, което бе дала на майка си, за обещанието колкото може по-дълго да крепи тоя дом цял и сплотен. Припомни си и последната нощ от боледуването на майка си: и тогава тя се намираше в душната тъмна стая от другата страна на къщата, а отвън до ушите й долиташе някаква тъжна италианска мелодия. Тогава дадоха на латернаджията шест пенса и му заръчаха да си върви. Спомни си, че после баща й влезе важно в стаята на болната и каза:

— Проклети италианци! Чак тук да се домъкнат! И както седеше унесена, тоя тъжен спомен за майчиния й живот я прониза до дън душа — живот на всекидневни жертви, завършил накрая с лудост. Тя потръпна, дочула отново майчиния си глас да нарежда с безумно упорство:

— Derevaun Seraun! Derevaun Seraun! [7]

Тя скочи внезапно, обзета от ужас. Да бяга! Трябва да бяга! Франк ще я спаси. Ще й даде живот, може би и любов. Тя искаше да живее. Защо да е нещастна!? Имаше право на щастие. Франк ще я вземе на ръце, ще я притисне към гърдите си. Ще я спаси.

………………………………

Тя стоеше сред разлюляната тълпа на Северния кей. Той я държеше за ръка и тя усещаше, че й говори и непрекъснато повтаря как ще прекосят океана. На пристанището се тълпяха войници с кафяви раници на гръб. През широките врати на чакалнята тя зърна за миг тъмната грамада на парахода, прилепен до стената на кея, със светнали прозорчета. Тя мълчеше. Усещаше, че бузите й са бледи и хладни, и в тоя сложен лабиринт от отчаяни мисли замоли бога да я напъти, да й посочи къде я зове дългът. Корабът изсвири тъжно и проточено в мъглата. Тръгне ли, утре ще бъде с Франк в открито море на път към Буенос Айрес. Билетите им бяха купени. Можеше ли все още да се откаже, и то след всичко, което той бе сторил за нея? От отчаяние започна да й се гади и тя продължи да шепне нечута гореща молитва.

Заби камбанка и звънът я прониза в сърцето.

— Ела!

Всички морета на света забушуваха край сърцето й. Той я теглеше в бездната: щеше да я удави. И с двете си ръце тя се вкопчи в железните перила.

— Ела!

Не! Не! Не! Невъзможно. Ръцете й стискаха железата до полуда. Изсред вълните тя нададе вик на отчаяние.

— Евелин! Еви!

Той се втурна зад бариерата и й извика да го последва. Креснаха му да върви, но той продължаваше да я зове. Тя извърна побелялото си лице към него, безволна като безпомощно животинче. В очите й той не съзря нито любов, нито сбогом: тя не го познаваше.

Бележки

[1] Намек, че предприемачът е протестант и нашественик.

[2] Св. Мария Маргарет Алакок е свързана с възникването на култа към Светото сърце, изключително популярен в Ирландия и неколкократно споменаван от Джойс. Постъпила в манастир от най-ранна възраст, Мария Маргарет Алакок се прочула със своята благочестивост, самоизтезания и видения. При едно от тях й се явил Христос, който извадил сърцето й, сложил го в своето, после го върнал в гърдите й пламнало от божествена любов. Тъй като игуменката не й повярвала, Христос й обещал духовен наставник, който ще я разбере. Тя била преместена в друг манастир и там признали виденията й за „истинни“.

[3] Името Франк (откровен, честен) отговаря на романтичните представи на героинята, но звучи иронично в контекста на разказа.

[4] Романтичното име „Буенос Айрес“ (хубав въздух) се противопоставя на лайтмотива „душен въздух“.

[5] Опера от ирландския композитор Майкъл Болф по една от новелите на Сервантес. Циганката, Арлина, е всъщност благородна девица, открадната като дете от циганите. В нея се влюбва млад аристократ, на когото тя изповядва смътните си спомени с песента „Насън бях принцеса“ (вж. края на разказа „Пръст“). Краят на романтичната опера е, разбира се, щастлив, тъй като Арлина бива разпозната от баща си.

[6] Голям хълм на петнадесет километра североизточно от Дъблин.

[7] Коментаторите все още не са изяснили смисъла на тези думи. Предполага се, че лудата брътви на келтски: „Удоволствието свършва в болка!“

Край
Facebook Comments