magnifisonz.com /
Роден на 25 януари, един от най-великите поети – Робърт Бърнс. Умира в крайна нищета, а когато издигат паметник в негова чест след смтртта му, майка му казва : „Ах, Роби, ти им искаше хляб, а те ти дадоха камък!“
Животът на Робърт Бърнс завършва рано. Заради тежкото детство и юношество на поета, а се предполага, че е страдал и от вроден ревмокардит. Но едва 37-те години на краткия му живот са изпълнени с много събития. В наши дни рожденият му ден се отбелязва като национален празник на Шотландия.
Робърт Бърнс се ражда на 25 януари 1759 година в селцето Алоуей, графство Айршир. Робърт е първото от седемте деца на скромно семейство фермери. Още от детските си години започва да работи в семейната ферма. При това работи наравно с възрастните, което води до претоварване и увреждане на сърцето му.
В бащиния му дом има скромна лавица с книги – няколко издания с творби на Шекспир, Милтън, Суифт, Поуп. Младият Робърт ги изчита всичките. Баща му вижда потенциала у сина си и въпреки лишенията успява да му наеме учител. Бърнс овладява до съвършенство английския, отлично се справя и с поезията. В същото време, благодарение на майка си, навлиза и в света и езика на шотландските балади.
За собствените си стихотворения, които започва да пише още докато ходи на училище, поетът избира шотландския език, защото го смята за по-образен и музикален от английския. Съчинява от ранна възраст, но първият му сборник е отпечатан, когато Бърнс е вече на 27 години. Сборникът “Poems, Chiefly in the Scottish Dialect” излиза на 1 август 1786 година и целият й тираж е изкупен много бързо.
Това издание прославя Бърнс. Носи му и влияние в обществото, изиграва и важна роля за да има щастлив семеен живот. Работата е в това, че Бърнс до тогава има доста лоша репутация – баща е на две извънбрачни деца. Родителите на новата му любима в буквалния смисъл на думата не го понасят и дори подават оплакване в църквата срещу него, стига се даже и до съдебно дело. Но след литературния му триумф отношението им коренно се променя. Робърт Бърнс се жени за Джин Клоу, но за съжаление двамата живеят щастливо за съвсем кратко – Робърт Бърнс почива на 21 юли 1796 година.
Историците смятат, че ранната смърт на поета е следствие от вродения ревмокардит, обострен след прекаран дифтерит.
Робърт Бърнс е национален герой за Шотландия. На рождения му ден шотландците празнуват с тържествена вечеря. От скриновете се вадят килтовете и родовите шалове, които се предават от поколение на поколение. Преди да седнат на масата, семействата си припомнят стиховете на Бърнс. А дълго време поемата му Scots Wha Hae e неофициален химн на Шотландия.
Робърт Бърнс. Умира в крайта нищета, а когато издигат паметник в негова чест, след смтртта му, майка му казва : „Ах, Роби, ти им искаше хляб, а те ти дадоха камък!“
И вие знаете поне един стих от Бърнс, затова може да си налеете чаша вино и да пиете “За стара любов”
Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой.
за миналите дни.За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
–––––––
Финдли
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело —
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и „лека нощ“ ми пожела.
Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.
С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница — така
я взех в прегръдките си аз.
Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
„О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.“
Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.
Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
„О, ти, опропасти ме ти“ —
ми каза моята любов
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: „Тия две ръце
ще ми постилат отсега.“
Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама по хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.
Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.