Гео Милев – В този ден съм аз роден и сърцето ми, новородено, замръзна в миг: огромен светъл къс от лед

magnifisonz.com / 

Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература. Заедно с други симпатизанти на левицата е убит от полицията по време на Априлските събития през 1925 г. Баща е на детската писателка Леда Милева. Днес в София има квартал, наречен на неговото име.


Георги Милев Касабов
Geo Milev.jpg

български поет
Псевдоним Гео Милев
Роден 15 януари 1895 г.

Раднево, Княжество България
Починал 15 май 1925 г. (на 30 г.)

София, Царство България

 

ЯНУАРИ

В този ден съм аз роден.

В този ден между ледените зъби на студа глъхне прехапан последният рев на снежните бури. Голямата мечка настръхна замръзнала – бяла – от лед; между блестящите и ледни зъби – разтрошеният диск на Полярната звезда.

Тишина и неподвижност на синия мраз; под безтрепетните зари на северното сияние.

Над прага на моята съдба стои беловласият старец Водолей: на моята съдба неспирната струя, която той излива – замръзна, моята съдба.

В този ден съм аз роден и сърцето ми, новородено, замръзна в миг: огромен светъл къс от лед.

Аз видях, че прозрачен светъл ангел донесе между своитенежни пръсти сърцето ми – далече от блажените предели. Той не дойде: издъхна нежното сърце в ледените нокти на мраза.

В този дан съм аз роден. Сърцето ми замръзна: огромен светъл къс от лед.

Не любя аз. Сърцето ми е лед – камък, желязо – жестоко. Не любя нищо, никого. Не любя!

О, книга на враждите!

Аз грабвам в ръка сърцето си – огромен леден камък – и чакам: готов за бой.

Горко на меките чела!

Представяме ви „Олимпиада“ на Гео Милев, писана през 1924 г., след Олимпиадата в Париж и след Шестия национален събор на Съюза на гимнастическите дружества „Юнак“.

Олимпиада

(Спорт, култура и фашизъм)

От една-две години вече спортът става забележително явление в нашия културен живот; културен – понеже спортните клубове стоят в числото на „културните организации“, още и затова, че литературни вестници и списания имат постоянен отдел за „спорт и туризъм“; пък най-сетне и затова, че спорт и туризъм се насърчават щедро и любвеобилно от М-вото на народната просвета…

Думата „явление“ е слаба в тоя случай. По-добре е да се каже: епидемия. Спортна епидемия. Стотици и хиляди младежи не мислят за нищо друго освен за мачове, голове и тимове – спортисти; или за екскурзии и изкачвания до Черни връх – туристи; пък най-сетне и за всевъзможни гимнастически игри – юнаци. Като мълния лети над цяла България девизът: „Здрав дух в здраво тяло!“. Един девиз, от който поне българската младеж няма нужда. Българският народ има в изобилие и излишек „здраво тяло“, а липсва му „здрав дух“ – т.е. ум. А доколко здравият дух е плод на здраво тяло, може да се види от една манифестация на спортните организации. Напр. на Великден маршируват из София спортисти от цяла България: едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи – зад които не се вижда да пламти никакъв „здрав дух“… И не може да бъде иначе, когато тоя дух не се занимава с нищо друго освен с мачове, голове и тимове…

Олимпиадата в Париж: България, Ирландия – 0:1 „в полза на Ирландия“. Тази радиограма (важно събитие!) се разглася чрез ръкописни плакати из целия град. Спортисти спят цяла нощ при радиостанцията да чакат радиограмата от Париж. И за нищо друго не мислят, за нищо друго не се интересуват. Девизът гласи: „Здрав дух в здраво тяло!“. Интересът е: ритането на топката. Чрез развиването на краката се развива и умът в главата. По този начин прогресът на българската култура е обезпечен. Сигурно!

Затова М-вото на просветата полага особени грижи за спортните, туристически и юнашки дружества. То ги насърчава, то ги препоръчва на учащата се младеж. Когато ний бяхме учаща се младеж, вълнувахме се от по други стремежи. Напр. спомням си, че в сряда и събота следобед се блъскахме и дори биехме пред вратата на училищната библиотека. Обаче днес учащата се младеж не само в сряда и събота, но през всичките дни на седмицата дискутира най-разпалено дали „Левски“ с право е спечелил един гол срещу „Славия“, дали спечеленият от ирландците гол на олимпиадата в Париж е бил правилен, или не. И понеже по тоя начин се осигурява културният напредък на нацията, правителството полага големи грижи за закрепването на младия наш спорт. За пътуване на спортните шампиони до Парижката олимпиада то отпуснало 4 милиона кървави народни пари. Но не стига това, та една събота пътниците от софийските трамваи бяха изнудвани с един лев свръх цената на билета – за олимпиадата; който не плати, е бил свалян с полиция от трамвая. За олимпиадата – т.е. за слава и чест на отечеството. Пък и нещо повече: състезанието на българските спортисти в Париж имало и политическо значение…

Политическото значение на спортните, юнашките и туристическите дружества е съвсем ясно. Впрочем всичко е политика. Знае се това. Туризмът подхранва любов към България, спортът и гимнастиката създават здрави тела и груби духове. Това е политиката. Политиката и правителството. Нужната за правителството политика. Нужни са кадри, закалени в дисциплина, фанатизирана в нападателност, изобщо – здрави тела, които по-малко да мислят, а най-добре е съвсем да не мислят. Мисленето е опасно. Властта никога не е имала интерес от хора, които мислят. И това е културната политика на властта: да се създадат хора, които по-малко мислят. Спортът е отлично средство за такава културна политика.

Само фашизмът има доблест да признае, че такава културна политика е връщане „от модерната цивилизация към средните векове“, е реакция – „в добрия смисъл на думата“… Но у нас такава културна политика няма доблест (понеже доблестта е голяма рядкост в България) да признае, че е фашизъм. Защото – що е фашизъм, ако не формиране на нелегална правителствена милиция? – Фашистите в Италия, преди да узурпират властта, бяха политическо гимнастическо дружество. Също спортистите и юнаците у нас. Те не са гимнастически организации за култивиране на физическото здраве, а една 200-хилядна фашистка милиция. Под плющенето на трикольора юнашките дружества у нас са също такива политически организации, както „турнферайните“ в Германия и „соколите“ в Чехословакия. Така наречената любов към отечеството, разпалена до националистически фанатизъм, е тяхната закваска. Иначе не би се дигало такъв шум с юнашкия събор. Няколко хиляди юнаци и юнакини шестват из софийските улици – с музика, със знамена, барабанчета. Някои от тях са въоръжени с чудовищни символи (от дърво) – най-варварски оръжия, като напр. боздугани, маждраци и пр. А някои, ясно и недвусмислено, носят на рамо брадви – емблемата на фашистите.

Тайният класов инстинкт на правителството подсказва твърде вярно защо трябва да се насърчават разните прояви на спорта.

Статията на Гео Милев „Тайната“ е публикувана за първи път през 1922 година в издавания от Николай Райнов вестник „Анхира“. Изразените в нея възгледи за еволюцията на човечеството са удивително съзвучни с философията на Константин Циолковски, Владимир Вернадски и други философи космополисти.

Гео Милев

ТАЙНАТА

(Окултни съждения на един непосветен в окултизма)

Оня, който съзерцава историята на човечеството и дири да долови смисъл, цел и идеал в тая история, може да конкретизира ясно и положително пред погледа си линията на едно непрестанно развитие. Непрестанно и последователно развитие на външния, физическия човек, от което пък произлиза едно духовно развитие на човешката общност – на цялото човечество. Следователно: едно биологическо развитие – усъвършенстване – на външния и на вътрешния човек.

Процеса на това усъвършенстване наричаме история на човечеството. Историята не е хроника на войни, битки и дати. Всеки вид човешка дейност – безразлично: зло или добро – е усилие по пътя към едно предопределено съвършенство.

* * *

Човешката история почва от изгонването из рая. Раят е тайната, която Адам остави зад гърба си и която – още в първия ден – застана внезапно пред него: Идеала.

Адам – първия човек на библията – е първичната клетка на биологията. Адам в Рая – създаден от Бога по образ и подобие Божие – бе безплътен дух, бе духа Божи, Дух Святи; неговото изгонване от „рая“ – това бе овеществяването на духа.

Света не е създаден в седем дни преди Адам да бъде изгонен от рая. Изгонването от рая – това е създаването на Света: овеществяването на Адама – на Бога – на Духа.

Бог скри себе си во форми от вещество. Адам – образ и подобие на Бога – бе вещество. Твърдо, непрозрачно. Адам бе камък. Оттук започва историята на човечеството.

* * *

Линията на човешката история до днес е едно дълго, непрестанно развитие на камъка, на веществото – до това, що днес наричаме Човек.

Първия човек бе абсолютно вещество: вещество, което бе втвърден дух. В това вещество имаше един жизнен трепет, движение – нека кажем: инстинкт. Сили на действие и на противодействие во веществото. Плазмата в първичната клетка. Елемента Дух.

Елемента Дух в първия веществен човек е в борба с неговата вещественост, ломи веществото и търси изход. Непрестанно, до днес и в бъдеще.

Линията на човешката история е една борба на Духа с Веществото, ред победи на Духа над Веществото. Оня, който съзерцава историята на човечеството, вижда, че тя – от първия ден до днес – е едно бавно, но непрестанно одухотворяване на веществото.

Биологическото изследване ни сочи постепенното усъвършенстване на видовете: преди всичко – усъвършенстване на човека. физиката на днешния човек не е тази на първобитния човек – някогашния брат на звяра. Веществото на човешкото тяло е облагородено, изфинено. Вместо абсолютната вещественост на първия човек – един звяр без интелект – днес виждаме телесна вещественост тънка, чувствителна; редом с това – и присъствието у човека на по-духовни стремежи и намаляване на чисто животинските, веществени стремежи. Виждаме, че у човека днес е развит в широки размери първичния нищожен елемент дух. Тялото се изтънчава, отслабва – засилва се, увеличава се духът. Дали би било хипотеза, ако кажем, че духът расте за сметка на тялото?

Mens sana in corpore sano не е мъдрост, а абсурд. Здравият дух е невъзможен в здраво тяло. Дух и тяло са в противоречие. Са в борба. Досегашната история на човечеството ни показва, че постоянно е побеждавал духът. Досегашната история на човечеството е одухотворяване на веществото. Усъвършенстването, изфинването на веществото е одухотворяване на веществото. Ако предположим, че у първия човек – каменния Адам – е имало 99 процента вещество и само един процент дух, днес веществото у човека е намалено: днес вещество и дух – средно взето – са еднакви. Можем да вярваме – не, заставени сме да вярваме, че в бъдеще духът ще се увеличава все повече и един ден ще бъде 99 процента, а вещество само един процент. Това значи: ще бъдем безплътни. Това е въпрос на далечно бъдеще – но това заключение е логична консеквенция на историкобиологичното наблюдение: постепенното одухотворяване на веществото у човека. Целта на човечеството е одухотворяването на човека. Линията на човешката история свършва в това одухотворяване на човека.

* * *

Дух и вещество са едно. Веществото е овеществен дух. Светът е овеществяване в различни степени на Светия Дух на Всемира.

Духът – Светия Дух – е първичното вещество: философския камък на средновековните алхимици. Това е ефирът на науката. Светът е сгъстяване в различни степени на това първично, безплътно, невеществено вещество.

* * *

Ergo и човека.

Духът е живот, трептение, движение на първичното (невеществено) вещество. Веществото е спиране на това движение.

Движението е сложна хармония. Ergo духът. Всемирната хармония, хармонията на сферите: тя е целта на нашето несъзнателно, непрестанно одухотворяване.

Хармонията е Светия Дух. Бог. Линията на човешката история тръгва от тайната на веществото и свършва – трябва да свърши! – в хармонията на духа, който е днес тайна за нас.

Ergo човека.

 

Художниците дирят хармонията и постигат части от Мировата хармония на Духа: в звуци, в слово, в багри, во форми. Идеала на изкуството е върховния идеал на човечеството. Изкуството води човечеството към постигане на абсолютния дух – на философския камък – на Бога.

Всяко художествено постижение е разгадаване на част от Мировата Тайна, на част от Мировата Хармония.

Изкуството е окултизъм. Окултизмът би трябвало да бъде изкуство.

 

 В. „Анхира“, брой 7, ноември 1922 г.

Facebook Comments