magnifisonz.com / 

Ако не тренираш паметта си, ставаш идиот, ако я обогатяваш, ще изживееш хиляди животи.

Една от последните публикации на Еко, написана две години преди смъртта му.

Умберто Еко, пред списание „Л’Еспресо“

„Внуко, учи наизуст“

Скъпи мой внуко,
Не бих искал това писмо да звучи прекалено назидателно, в духа на Де Амичис*, и да проповядва любов към ближния, към родината, човечеството и други подобни. Ти нe би му обърнал внимание (вече си голям, а аз съм прекалено стар), защото ценностната система толкова се е променила, че препоръките ми може да се окажат неуместни.

Искам да ти дам само един съвет, който можеш да приложиш на практика още сега, докато ползваш таблета си. Няма да те посъветвам да го зарежеш – не от страх да не ме помислиш за глупав старчок, а по-скоро защото и аз имам таблет. Мога само да те посъветвам да не отделяш прекалено много време на стотиците порно сайтове, които демонстрират сексуални игри между две човешки същества или между човек и животно. Не вярвай, че сексуалните отношения се свеждат към тези доста монотонни действия. Тези сцени са замислени, за да те накарат да си останеш вкъщи, вместо да излезеш навън и да се запознаеш с истински момичета. (Предполагам, че си хетеросексуален. В противен случай адаптирай препоръките ми към своя случай.) По-добре гледай момичетата в училище или когато си играеш навън. Повярвай ми, имам известен опит (ако само наблюдавах сексуални игри на компютъра, баща ти нямаше да се роди, пък и теб нямаше да те има).

Но не за това исках да си поговорим, а за болестта, която порази твоето и предишното поколение, понастоящем учещо в университета. Имам предвид загубата на паметта.

Вярно е, че ако поискаш да научиш кой е Карл Велики или къде се намира Куала Лумпур, можеш да го направиш с едно натискане на копчето благодарение на интернет. Прави го, когато е необходимо, но се опитвай да запомниш това, което си научил, за да не го търсиш отново, когато тези знания ти потрябват, например за някой проект в училище. Лошото е, че когато знаеш, че компютърът може веднага да отговори на всеки твой въпрос, губиш желание да помниш каквато и да е информация. То е все едно да научиш, че можеш да стигнеш донякъде с автобуса или с метрото – голямо улеснение и удобство, когато бързаш – и да решиш, че повече няма нужда да ходиш пеша. Но ако престанеш да го правиш, скоро ще трябва да се придвижваш с инвалидна количка. Да, знам, че спортуваш и умееш да управляваш тялото си, но да се върнем към мозъка ти.

Паметта прилича на мускулите на краката ти. Ако престанеш да я упражняваш, тя скоро ще се влоши и – да си го кажем направо – ще се превърнеш в идиот. Освен това всички сме изложени на риска на стари години да се разболеем от болестта на Алцхаймер. Един от начините да го избегнем е непрекъснато да упражняваме паметта си.

Ето я моята рецепта. Всяка сутрин научавай наизуст някое кратичко стихотворение, както ни караха нас като деца. Може да си направиш състезание за най-добра памет с приятелите си. Ако поезията не ти харесва, можеш да се стремиш да запомниш съставите на футболните отбори, както и техните играчи от миналото. Представи си, още помня имената на футболистите на Торино, които загинаха в самолетната катастрофа на хълма Суперга през 1949 г.: Бачигалупо, Баларин, Марозо и т.н. Състезавайте се кой помни по-добре съдържанието на прочетените книги (имената на героите, отплавали да търсят острова на съкровищата на борда на „Eспаньола“? Скуайър Трилони, капитан Смолет, доктор Ливзи, Джон Силвър, Джим…). Провери дали приятелите ти помнят имената на слугите на тримата мускетари и д’Артанян (Гримо, Базен, Мускетон, Планше)… А ако не ти се четат „Тримата мускетари“ (нямаш представа колко много ще загубиш!), опитай нещо подобно с някоя друга книга.

Може да ти изглежда като игра, пък и наистина е така, но ще видиш как главата ти ще се напълни с персонажи, истории и най-различни спомени. Може да ме попиташ защо навремето наричаха компютъра електронен мозък. Причината е, че той е замислен по модела на твоя (нашия) мозък, но в човешкия мозък има повече връзки, отколкото в един компютър. Мозъкът е твоят личен компютър, който винаги е с теб и възможностите му се увеличават с помощта на упражнения. А лаптопът на бюрото ти с времето ще става все по-бавен и след няколко години ще се наложи да ги смениш. Твоят мозък може да ти служи и когато станеш на 90 години. При това, стига да го упражняваш редовно, на 90 ще помниш много повече неща, отколкото помниш сега. Пък и той е напълно безплатен.

Освен това съществува и историческа памет, която не е свързана с фактите от твоя живот или с това, което си прочел. Тя съхранява събитията, случили се преди твоето раждане.

Днес, ако отидеш на кино, трябва да отидеш в предварително обявения час и да гледаш филма от самото начало. Когато той започне, някой сякаш те води за ръчичка и ти обяснява какво става. По мое време човек можеше да влезе в салона по всяко време, дори по средата на някой филм. Тогава се налагаше сам да се досети какво се е случило, преди да започне да гледа. А когато филмът започнеше отначало, зрителят можеше да провери дали правилно е възстановил събитията от началото на филма до съответния момент. И ако ти се приискаше много, можеше да останеш и да го гледаш пак.
Животът е нещо като да гледаш филм по моя начин. Раждаш се в някакъв момент, преди който вече са се случили много събития в продължение на стотици хиляди години. Важно е да знаеш какво се е случило преди раждането ти. Това е необходимо, за да разбереш защо днес стават много други събития.

Училището би трябвало да те научи да запомняш онова, което се е случило преди ти да се появиш на този свят, но не му де отдава особено. Проучванията показват, че днес младите, дори студентите, дори онези, които са родени през 1990 г., не знаят, а може би и не искат да знаят, какво е ставало през 1980 г., да не говорим за случилото се 50 години по-рано. Статистиката сочи, че когато младите ги питат кой е Алдо Моро**, те отговарят, че той е ръководил „Червените бригади“, а в действителност той е бил убит от членовете на тази нелегална радикална лява организация.

Дейността на „Червените бригади“ за мнозина си остава тайна, макар че те бяха на политическата сцена само допреди трийсетина години. Аз съм роден през 1932 г., десет години след идването на фашистите на власт, но знаех кой е бил премиер по време на Похода към Рим. Може би във фашисткото училище ми разказаха за това, за да ми обяснят колко глупав и лош е бил този министър („страхливецът Факта“), свален от фашистите. И така да е, все пак знаех какво се е случило.

Но да оставим училището. Днешната младеж не познава киноактрисите отпреди двайсетина години, а аз знаех коя е Франческа Бертини, която беше се снимала в нямото кино двайсет години преди моето раждане. Може би причината е, че прелиствах старите списания, струпани в мазето на къщата ни. И на теб предлагам от време на време да го правиш, защото това помага да разбереш какво се е случвало, преди да се родиш.

Но защо е толкова важно човек да познава събитията от далечното минало? Защото често пъти това знание помага да разбереш хода на настоящите събития. Освен това във всеки случай, също като запомнянето на съставите на футболните отбори, това помага да обогатиш паметта си.

Имай предвид, че можеш да тренираш паметта си не само с помощта на книги и списания, но и с помощта на интернет. Той може да послужи не само за приказки с приятели, но и за изучаване на световната история. Кои са били хетите? А камизарите? Как са се казвали трите кораба на Колумб? Кога са измрели динозаврите? Ноевият ковчег имал ли е кормило? Как се е наричало животното, от което е произлязъл бикът? Преди сто години тигрите повече ли са били, отколкото днес? Какво знаем за Малийската империя? Кой е човекът, разказал за нея? Кой е бил вторият папа в историята? Кога е създаден Мики Маус?

Бих могъл да задавам въпроси до безкрай и те биха се превърнали в прекрасни теми за проучвания. Всичко това трябва да го помним. Ще мине време, ще остарееш, но ще чувстваш, че си изживял хиляди животи, все едно си участвал в битката при Ватерло, присъствал си при убийството на Юлий Цезар, бил си на мястото, където Бертолд Шварц, смесвайки различни вещества в опит да добие злато, случайно изобретил барута и взривът го подхвърлил във въздуха (така му се пада!). А приятелите ти, които не се стремят да обогатят паметта си, ще изживеят един-единствен живот – своя собствен, монотонен и лишен от емоции живот.

И така, обогатявай паметта си. Още утре научи наизуст нещо кратко.

* Едмондо де Амичис (1846 – 1908) – знаменит италиански писател, поет и журналист, номиниран за Нобеловата награда по литература през 1908 г.
**Алдо Моро (1916 – 1978) – италиански политик – християндемократ, министър-председател на Италия (1963-1968 и 1974-1976). Отвлечен от крайнолявата терористична организация „Червените бригади“ на 16 март 1978 г. и убит на 9 май.

Умберто Еко е италиански писател, философ-семиотик и медиевист. Той е доктор хонорис кауза на над 30 академични институции в цял свят, включително на СУ „Свети Климент Охридски“ /1990/. Статията му „Внуко, учи наизуст“ е публикувана в италианското издание „Л’Еспресо“.

Цитати и биография : 

1. За вечната слава първото, от което се нуждаете, е космическо безсрамие.

2. Новите технологии убиват мисленето.

3. Смелостта е онова, което те превръща от съзерцател в участник.

4. Културата, не войната, циментира европейската идентичност.

5. Колко спокоен би бил животът без любов! Колко безопасен, безбурен… и колко скучен!

6. Винаги съм бил запленен от фалшификациите и от лъжата. Лъжата е фундаментален аспект на комуникацията. Тя е разговор за възможни светове. За реалността би могло да комуникира дори едно куче. То обаче не може да лъже.

7. Според мен е важно не толкова да имаш спомени, колкото винаги да си разчистваш сметките с тях, да възобновяваш контакта си с детството, да преоткриваш хората от онова време, някоя приятелка, учителката, в която аз и приятелите ми винаги ще сме влюбени. Аз използвам много детството си в своите книги

8. Книгата е крехко същество, което страда от разрухата на времето, страхува се от гризачи и непохватни ръце. Библиотекарят пази книгите не само от човечеството, но също така и от природата и посвещава живота си на войната със силите на забвението.

9. Романът е като дете. Поне две години трябва да се грижиш неотлъчно за него.

10. Човек пише за миналото винаги с поглед в настоящето.

11. Дейността на писателя се състои в това да „създава“ своя собствен читател.

12. Писмените произведения никога не променят настоящето, те могат единствено да променят бъдещето. Например, четете книга, която ви оказва дълбоко впечатление; постепенно се променя вашият начин на мислене, вашата личност, и утре или вдругиден вие се държите по коренно различен начин. Онези, които се обръщат към интелектуалците с молба да решат глобални проблеми, правят грешка.

13. Средновековието има две лица. Първото е богословското, философското, монашеското, латинското. Това е по-скоро моето, ако се имат предвид романи като „Името на розата“ и „Махалото на Фуко“. Другото лице е това на трубадурите, на селяните, едно присмехулно, войнствено лице, в което се говорят нови езици. Това е Средновековието на „Баудолино“.

14. Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година – да стане лято и цял живот – да са щастливи.

15. Истинският герой е винаги един герой по погрешка.

16. Ако не тренираш паметта си, ставаш идиот; ако я обогатяваш, ще изживееш хиляди животи.

17. Не знам дали съм изпитвал големи удоволствия. Вероятно пак заради католическото ми възпитание търсенето на щастието не е присъствало в хоризонтите ми. Живея със съзнанието, че съм бил глезен и не искам да се оплаквам, би било малко прекалено! Аз съм спокоен, очаквам спокойно смъртта си, като все пак не бих желал да свърша в адски мъки.

18. За „Името на розата”: Един приятел ме беше помолил да напиша кратка детективска новела, по която да направи сериал. Казах му, че ако направя това, тя ще се развива в Средновековието и ще бъде поне 500 страници. Разбира се, сериалът не се осъществи, но вече бях запален по идеята да напиша историята.

19. Понякога мразя този роман. Действително мисля, че някои от следващите книги са по-добри. Но това се случва на много автори. Маркес може да напише 50 книги, но винаги ще бъде помнен с „100 години самота“. Всеки път, когато издам ново заглавие, продажбите на „Името на розата“ скачат, тъй като хората решават да прочетат най-известната книга преди новата.

20. Вярвам, че това, което ние ставаме зависи от това, което нашите бащи ни учат в различни моменти, в които не се опитват да ни научат. Ние се формираме от малки късчета мъдрост.

Умберто Еко Umberto Eco
италиански писател и семиотик
Умберто Еко, 2005 г.
Роден	5 януари 1932 г. Алесандрия, Пиемонт, Италия
Починал	19 февруари 2016 г. (84 г.) Милано, Ломбардия, Италия
Националност	Италия

Биография

Умберто Еко е роден на 5 януари 1932 година в Алесандрия, в италианската провинция Пиемонт. Баща му е счетоводител и е мобилизиран по време на войните през 30-те и 40-те години. По време на Втората световна война Умберто Еко и майка му Джована живеят в малко планинско село. След войната учи средновековна философия и литература в Торинския университет и през 1954 се дипломира с работа върху Тома Аквински.

През следващите години Умберто Еко работи като културен редактор в RAI, където се сприятелява с група авангардни художници, музиканти и писатели. През 1956 публикува първата си книга „Il Problema Estetico di San Tommaso“, разширение на докторската му дисертация, и започва да преподава в университета в Торино. След 1964 преподава във Флоренция и Милано, а през 1971 става професор в Болонския университет.

Семиотика

„

Семиотиката поначало е дисциплина, която изследва всичко, което може да бъде използвано, за да се лъже.

“

Семиотиката заема централно място в заниманията на Еко от средата на 70-те години до края на века. За по-ранните си работи той казва: „В моите пред-семиотични трудове, като Отворената Творба, бях силно вдъхновяван от феноменологията, от Хусерл до Мерло-Понтии, от психологията на перцепцепцията, от транзакционалистите до Пиаже“. През следващите години той посвещава на семиотиката редица трудове, съдържащи всеки път главно синтез и популяризация, и не собствен принос. Но дори и така интересите му търпят известна еволюция. Доста от рано той се ориентира към прагматистки вдъхновени схващания, следващи Чарлс Пърс. Това го отличава от европейската традиция, която се придържа повече към постановките на Фердинанд дьо Сосюр. Основното различие е, че при нея изследователите изхождат от понятието за знак, което се счита предзададено и то като артефакт на културата. Прагматисткият подход отказва да предрешава въпроса, дали нещо е знак или не, и изхожда от по-неясното понятие за семиозис и респективно – означване. За така разбираната семиотика решаващият въпрос е доколко разглеждането и анализът на дадено явление като семиотично са резултатни и ползотворни. Виждане на практически всевъзможни явления като знаци, и най-вече допускането на „естествени знаци“, от Еко се приемат без специални уговорки. Разбираемо, неговата семиотиката лесно прераства, не само в обща културология, но и във всеобща наука за познанието. В последните си книги (Кант и Птицечовката), аргументирайки се, че при сетивността вече е налице семиозис, Еко прави опит за сближаване на семиотиката с днешните когнитивни науки.