magnifisonz.com /
„Не, аз съм гражданин на света. Франция рискува да се превърне в Дисниленд за чужденците, населен от идиоти, които произвеждат вино и миризливо сирене за туристите. Там вече няма свобода, хората са манипулирани!“
Жерар Хавиер Марсел Депардийо е роден на 27 декември 1948 г. в Шатору, Франция. Когато е на 12, Жерар напуска училище и избягва от дома си, тъй като не издържа на атмосферата. Придвижва се из Европа на автостоп, продава сапуни и работи като спасител във Франция. По-късно започва да се занимава с кражби на коли и търговия на черния пазар. След като неприятностите с полицията стават ежедневие и Депардийо лежи в затвора, съдбата става по-благосклонна към него. Негов приятел му дава съвет да кандидатства в Theatre National Populaire в Париж. Благодарение на голямото си желание да стане актьор и усилията, които полага, Депардийо преодолява заекването си и реализира мечтата си.
През 1972 г. се жени за Елизабет Жиньо, но се развеждат през 1996 г. Имат две деца – Гийом Депардийо и Жули Депардийо, които също са актьори. От манекенката Карин Сила французинът има дъщеря – Роксан. Знае се за дългогодишната му връзка с актрисата Карол Буке.
Професионална кариера:
През 1967 г. дебютира в късометражен филм, а след това се налага на телевизионния екран. През 1972 г. Депардийо се снима с Жан-Пол Белмондо в „La scoumoune“. Първата главна роля на актьора е през 1974 г. в „Les valseuses“ на Бертран Блие. През 1976 г. се снима в „1900“ на Бернардо Бертолучи с Робърт де Ниро. Същата година играе редом до Изабел Аджани в „Barocco“, а през 1978 г. премиера има „Préparez vos mouchoirs“, който на следващата година печели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм.
Началото на 80-те е много силно за френския актьор, който се снима в „Чичо ми от Америка“ (1980) на Ален Рене. Същата година излиза и „Последното метро“ на Франсоа Трюфо с Катрин Деньов, както и „La femme d’à côté“ на същия режисьор. През 1982 г. е част от „Le retour de Martin Guerre“. През 1984 г., освен актьорската си професия, Депардийо започва да упражнява и режисьорската с „Тартюф“. През 1990 г. Депардийо играе Сирано дьо Бержерак в едноименния филм и получава номинация за „Оскар“, както и награди от най-големите европейски фестивали.
След този успех Жерар започва да се снима и в англоговорящи филми. Първият от тях е „Зелена карта“(1990) на Питър Уиър с участието на Анди Макдауъл. До края на 90-те Депардийо запазва славата, която е добил, с филми като „Germinal“ (1993) на Клод Бери, „Una pura formalità“ (1994) на Джузепе Торнаторе, „Les cent et une nuits de Simon Cinéma“ (1995) на Анйес Варда, с Жан-Пол Белмондо, Марчело Мастрояни, „Желязната маска“ (1998) с Леонардо ди Каприо, Джеръми Айрънс, Джон Малкович, Гейбриъл Бърн и др., „Астерикс и Обеликс срещу Цезар“ (1999).
През 2002 г. Жерар Депардийо отново влиза в ролята на Обеликс за „Астерикс и Обеликс: Мисия Клеопатра“. Същата година участва във филма на Мат Дилън „City of Ghosts“. На следващата година, заедно с Жан Рено е в главна роля в „Руби и Куентин“. До края на 2010 г. Депардийо има над 45 филма, сред които „Колко ме обичаш?“ (2005) с Моника Белучи, „Едит Пиаф: Животът в розово“ (2007) с Марион Котияр, „Астерикс на Олимпийските игри“ (2008) с Ален Делон и др.
„Киното вече не съществува. Има 10 звезди и всички те са американски. Техните филми са фрашкани със специални ефекти и са като видеоигри, като останалото кино едва крета!“
„Аз не мечтая да съм актьор, ето това не разбират другите. Аз мечтая да оцелявам. Започнах да се занимавам с актьорство, за да се отърва от невежеството си, бих могъл да правя и друго, но това ми попадна случайно, не съм го избирал. Нямах нищо, трябваше да си размърдам задника. Не го правех, за да имам всичко, това не ме интересува. Но животът ме интересува, дявол го взел! Това, което ме вълнува, са безкрайните изненади, поднасяни от живота. Безспир!“
„Израснах на улицата и точно там се научих да чета и да пиша, а не в училище. Улицата не прощава нищо, трябва да вярваш в добрата си съдба и да разчиташ единствено на себе си.“
„Все ми е едно, не съм тук, за да съдя кое е истинско и кое – фалшиво. Само се опитвам да обясня как аз усещам нещата, как нося в себе си онези, за които казват, че са изчезнали завинаги.“
„И изобщо не ми пука какво ще говорят другите за мен: „Той е луд, той е тъп, той е маниак, освен това е дебел и смърди…“ Оставям ги да си говорят каквото си искат, знам, че са заблудени и че всички живеем в един фалшив свят.“
„Загърбил съм всичко, принадлежащо на миналото, живея в настоящето, за мига.“
„Наричат ме „актьорът“. Но аз не съм единствено актьор, аз съм жив човек. Вярно е, че играя с лекота, но освен това имам още десет хиляди други умения, защото се интересувам от всичко.“
Днес се случва така, че дразня околните с неща, които не разбирам, но точно те показват колко съм различен от всички онези, които ме критикуват по вестниците. Обичам Русия, приятел съм с Путин, чувствам се гражданин на света толкова, колкото и французин, и не смятам, че вредя някому със свободния си избор да живея където поискам и да обичам когото поискам. Нито преча на другите, като си разбивам мутрата с мотора, защото съм карал пиян – това си е моя работа и само мен ме боли. Така че да ме оставят да си живея живота, както го разбирам и с когото искам, както навремето в Шатору, когато на никого не му пукаше за мен.
Ако с Путин се „сдушихме“ веднага щом се запознахме, то стана, защото и двамата сме могли да свършим като непрокопсаници. Мисля, че той веднага хареса у мен хулиганския ми нрав, това, че мога да пикая в самолет, да ударя с глава някой папарак или да ме намерят мъртвопиян на тротоара. От разговорите ни с него разбрах, че и той е изплувал от нищото и когато е бил на петнайсет, никой не давал пукната пара за него, също като за мен.
За първи път се срещнахме през пролетта на 2008-а в Санкт Петербург, за представянето на колекцията на Ростропович в Константиновския дворец.
Частната колекция на виолончелиста Мстислав Ростропович и съпругата му Галина Вишневская се състои предимно от платна на руски художници и бе купена от Алишер Усманов – олигарх, който я дари на Русия. Путин беше дошъл да открие изложбата, аз бях сред гостите. Веднага видях, че не разбира нищо от живопис и въобще от изкуство, и това ме впечатли. Отгатнах, че този човек се е изграждал сам, отидох при него и се разговорихме. Той обича историята. Говорихме за Френската революция, за Дантон, за кампанията на Наполеон и си обещахме пак да се срещнем.
Започнах да му пиша. Много е лесно – аз говоря и едно момче записва казаното от мен на компютъра, после друг го превежда на руски и писмото ми се озовава на бюрото на Путин. В писмата си му разказвам всичко, като на стар приятел, това го забавлява и той ми отговаря. Много се беше развълнувал, когато през 2010-а от Залцбург му писах, че чета либретото на „Иван Грозни“ на Прокофиев, затова при следващото ми пътуване до Москва ми разказа историята на родителите си, как майка му като по чудо е оцеляла по време на Ленинградската блокада и благодарение на това той, Владимир, се е родил през 1952 г. Всеки от нас по свой начин е дошъл на белия свят като по чудо: той – въпреки бомбите на Вермахта, а аз – въпреки куките на майка ми.
През войната баща му работел в болница. Една вечер се прибрал вкъщи и заварил блока, в който живеели, улучен от бомба. Санитари изнасяли тела изпод отломките. Той се втурнал трескаво да издирва жена си и я открил. „Ще я занеса в болницата“ – казал на един от санитарите. „Няма смисъл, ще умре по пътя.“ Но той все пак я занесъл в болницата и лекарите я спасили.
Путин е израсъл в Ленинград в бедно работническо семейство. Анатолий Собчак (бъдещият кмет на Санкт Петербург, избран през 1991 г.) е човекът, който го е спасил от съдбата на престъпник. Навремето Собчак е бил преподавател по право. Путин ми разказа как при запознанството им Собчак решил да го привлече към реда и дисциплината, като използва един изпитан метод – от бандитите често стават прекрасни ченгета. И той избрал този път, който го довел до КГБ.
Прочетох, че съм бил приятел на диктатор. Путин бил диктатор. Не разбирам от политика, със сигурност плещя доста глупости, но за мен диктатор може да бъде наречен Ким Чен Ун, не и Путин. Виждали ли сте физиономиите на момичетата от „Пуси Райът“ на излизане от затвора? Човек би казал, че идват от модно дефиле, гримирани, начервени, с издути бузи… По дяволите, дайте ми адреса на затвора, от който хората излизат в такова цветущо здраве!
https://www.youtube.com/watch?v=yMPTNH93mME