magnifisonz.com /
Лична полза
Напоследък, признавам си – в мен се ражда
една мисъл, малко себична:
от разрухата в нашата злополучна страна
полза май имам лична.
Какво стана с живота ни! Не ми се говори!
Хитреци, за които вечно няма затвори,
порнографии, подкупи, заплатени убийства,
инсталации, клоуни, идиотски шеги и с това,
дето най ти е мило, дето най ти е скъпо,
словоблудстване тъпо
със велики понятия и прекрасни идеи,
клевети за герои и венци за злодеи,
а не само у нас – по петте континента
се върти тази грозна, отвратителна лента…
И от всичко това, от туй време на злоби
е, уви, мойта полза и тя в туй е, че май,
ако друг бе животът ни, то по-трудно било би,
отколкото днес е, да му кажеш: – Гуд бай!
Есенно утро
Като петел огромен и червен
– защо във този вид и сам не зная –
надникна днеска есенният ден
в прозореца на хладната ми стая.
– Глупак с глупак! – ме клъвна стръвно той.
Със книгите ще ми се разтакава!
Око-ко-ри го този поглед твой,
недей пропуска красота такава!
Вий туй ръждиво огнено хоро
на мойта перушина във гората,
виж тоя чер, извит като перо
асфалтен път, излъскан от водата,
виж онзи електрически кантон,
взел яркия кармин на моя гребен,
и виж небето, в чийто нежен тон
потънал съм като във сън вълшебен!
– Да – казах му, – красив си, но все пак,
макар че за окото ще е жалко,
във тенджерата с белия капак
студът ще те натика подир малко!
Но той все пак не спря да ме кълве:
– Е, именно! Не ще ме виждаш зиме!
Днес тук опий се с мойте цветове
и ако можеш в думи опази ме! –
…Това и правя, но не знам, дали,
избрал такава форма причудлива,
предал съм как сърцето ме боли
от туй, че и таз есен си отива.
Трудно
Не, не бе хумореска
зад гърба ми живота,
но аз в него до днеска
търсех смешната нота.
Смях – в онази гълчава,
смях – във тази тревога,
но сега ме смущава
туй, че тук, в епилога,
с труд намират се, ето,
съответстващи рими
за най-смешното, дето
– олеле! – предстои ми.
Гореща молба
Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.
Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.
Млади хора, на помощ елате ми
в една есен, подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.
СБОГОМ, ТАТЕ
1972
1.
О, как добре го помня този
твой начин да ме спреш за малко
под неочаквани предлози,
звучащи весело и жалко!
– Постой минута! Имам нещо… –
Но аз се смеех: – Сбогом, тате! –
И ти се смееше отсреща,
професоре и дипломате!
Но смееше ли се? Не зная.
Сега, щом стегне ме тъгата,
и сам я практикувам тая
усмивчица зад очилата.
Ала тогаз, какво там мъти
очите бащини, кой гледа?
И ей го днес стои сина ти
пред гроба ти с гримаса бледа
и в спомени, слова, портрети,
уви, напразно той се лута,
за да намери и даде ти
оназ отказана минута.
2.
Малки динозавре, неприспособен
за живота, който друг е всеки ден!
Пригодени точно за менящ се климат,
всички други вече брони, зъби имат,
ти – праволинеен и неповратлив –
просто не би могъл да останеш жив,
просто не би могъл, дявол да го вземе,
да опазиш свойто безоръжно племе.
Ето те, изчезнал, станал пръст и тлен,
смешни динозавре, толкоз мил за мен!
3.
А трептят в маранята епитафии бледи:
„Тука спи… Тук почива… Моят скъп… Моят благ…“,
и от снимки овални гледат твойте съседи,
и аз гледам ги също и представям си как
сред медали за храброст и рояк херувими
майор Дренски във ляво, вдясно Слав Иванов,
знайни може би нявга като веротърпими,
сега мислят за тебе със немного любов
и как, шепнейки гневно: – Де се мушка пък тоя! –
от порутени плочи, зад съседския зид,
на испански и немски те одумват във зноя
Соломон Блуменберг и Езра Бендавид.
4.
А ни тука, ни там,
под звездичка от чам,
избеляла от слънцето вече,
след Ню Йорк и Париж,
позабравен лежиш,
мой ужасно любими човече.
Един лекичък плам,
едно нещо, едвам
доловимо сред времето сиво,
един мъничък миг,
един тъничък вик,
че човекът е нещо красиво,
че сред злоба и мрак
в него има все пак
нещо хубаво, някаква песен…
И до мен сядаш ти
със чело на черти
и с коса като облак чудесен.
5.
„Сина ми! Сина ми!“ – Ах, толкова пъти
за тези хвалби те е мъмрил сина ти,
но твоята гордост със мен бе такава,
че почваше – помня – за мене да става
заслужена явно, естествена вече…
Какво в това време си правил, човече,
потайно от мене, незнайно за мене,
какво си излъчвал сияйно трептене,
та днеска, щом срещнат ме твои познати,
веднага започват: „Баща ти! Баща ти!“…
6.
Сега ми остават моменти заснети.
Усмихнат. Намръщен. Във къщи. Навън.
А скоро навярно и тези портрети
ще станат мъгляви, подобни на сън.
Тъй както са сън онез стари, в позлата,
с печат от Лозана и тон пожълтял
(тук – заедно с мама, прегърнал брезата;
там – сам, със цигулка и в лунички цял),
да, сън, и то смешен. Но модите днешни
не ще ли събуждат насмешка след век;
а щом като всичките моди са смешни,
дали не е смешен изобщо човек,
дали не е смешно това, че живее
и литва след туй като сухо листо,
че люби, разлюбва, скърби и се смее
на тази земя, без да знае защо?
7.
Помня: край морето виличките редки,
тегне над шосето августовски пек
и следи оставят нашите подметки –
малка до голяма – във асфалта мек.
Две следи в асфалта. Няма ги отдавна.
Скоро ми се случи, бях по тез места:
нова автострада се изгъва плавна,
дето ми премина нявга младостта.
Де са ни следите, малка и голяма?
Времето не може никой да го спре:
моята порасна, твоята я няма,
също си е само синьото море.
8.
А как тъй ме възпита във онази идея,
от която разпален бе сам,
че каквото и после да се случи със нея,
път от нейния свят да не знам?
И си спомням тъй ясно как в кантората тиха,
като ровех за лист и перо,
порнографските снимки изведнъж се откриха
сред книжата във твойто бюро.
Всичко трая минутка. Те излязоха само
материали към нечий процес,
но когато се върна, аз на твоето рамо
скочих в миг в неизпитвана смес
от виновност и укор, като пес изоставен,
в миг открил господаря си пак.
А ти, малко учуден от плача ми сподавен,
ме целуваше, нежен и благ,
и ме питаше само: – Защо тука дошъл си?
Нещо в клас? – И аз лъжех: – Да, да! –
и си стържех страните, набраздени от сълзи,
в гласпапира на твойта брада.
9.
Спомени… Дай сега вазите, двете.
Ето, донесох ти твоето цвете.
Помниш? – В Холандия бе преди време,
купи оттам за градината семе.
Пишеше „Lynthzia variegata“.
Сложихме скъпото семе в лехата.
Вече през май бе добре избуяло,
в юли напъпи и жлътна се цяло,
в август видя го съседката в двора.
– Я – каза, – хубава „Луда Тодора“!…
Август сме днеска. Дай вазите, двете!
Ето, донесох ти твоето цвете.
10.
Америка после. Във своя си стил,
със блясък на слово и мисъл.
И таз красота неразбрал, непростил,
там някой е драскал и писал:
„Той тук ще остане. Той има тук брат
и близки във няколко щата.“
И бледен от гняв, ти се върна назад,
решил да оправяш нещата.
Но как се оправят? Табелки. Врати.
„Напредва… Търпение… В ход е…“
И с лека горчилка отиде си ти.
Почивай във мир, Дон Кихоте!
Почивай! За теб в този миг занемя
жуженето звънко на зноя.
Почивай, „завърнал се“ в тая земя,
която е твоя и моя!
11.
Твоя и моя… А помниш, пъргави бяха и млади!
Пречки пред тях се топяха и се рушаха прегради!
Весело беше и тъжно! Радостно, ярко, здраво!
Другото беше глупост, тяхното право – право!
Другото беше мухъл, скрупули, слабост, старост!
Тяхното беше ловкост, борбеност, дързост, ярост!
Кой правила ще ти спазва? Кой има време да чака?
Бяха невиждано жизнени малките клетки на рака!
12.
И, Боже мой, как страшно кръгли бяха
очите ти в часа преди смъртта:
едно набръчкано дете, в уплаха
пред тайната зад някаква врата.
Човекът е неопитен. Не само
когато – късче плът – за първи път
се бута сляпо в слънцето голямо,
излъчвано от майчината гръд.
Не само във кипенето могъщо,
на младостта под пърхащия флаг –
и след това, и в зряла възраст също
уж зрелият неопитен е пак.
Неопитен е той и без защита,
незнаещ, неразбиращ, неготов,
когато като буря го връхлита
и го помита късната любов.
И пак без опит е, когато гледа
с потрепващи за детски плач уста
как всяка страст полека чезне бледа
в безрадостния час на старостта.
И откъде тоз опит да се вземе,
когато сме веднъж на този свят,
а всяко наше възрастово време
е ново – Боже мой! – на дъх и цвят?
С нов дъх била е и онази стая…
с тез хора там… какво говорят те?…
Останал си неопитен до края
и ужасът е почвал да расте!…
Симптоми
Не ми се ще да го призная,
но бодрият ми дух смутен е –
необяснима ми е тая
редица симптоми във мене:
Усещам, че полека-лека
до парка става по-далече,
че на кварталната аптека
все по-редовен гост съм вече,
че все по-често търся нещо,
което уж го знаех где е,
че авторът, любим горещо,
все по-дълбоко ми чуждее,
че все по-малко ми се иска
да слушам музика забавна,
и че усещам все по-близка…
таз, дето е дошла отдавна.
Surprise
От сума ти време виждам все един сън:
не ми беше рожден ден, но си влизам отвън,
и, сякаш сме в САЩ,
виждам хола гъмжащ
от роднини, приятели, познати и близки,
с весел вик „Изненада!“ и усмивки, и уиски.
И това, че surprise-ите им са във случая два,
проумявам едва
след въпроса им: – Хайде, бе, къде се забави! –
когато сред свирки, прегръдки и смях
се взирам във тях
и си спомням, че всички, на вид здрави и прави,
са отдавна покойници. При това посрещачи
и значи…
За ползата от сатирата
Беше много отдавна, но си спомням отлично
как седяхме във душния задкулисен бюфет
и понесли творбите си с остро жило критично,
към салона изчезвахме, щом ни дойдеше ред.
Бяхме млади, а страдаше обществото ни ново
от зли чувства, останали от предишния строй,
и на тях в това четене със уж весело слово
ние давахме всъщност окончателен бой.
А пък още пo всъщност, по една тонколона,
всеки, уж преизпълнен с дух възторжен и млад,
се ослушваше тайно колко дълго салона
аплодира поредния наш идеен събрат.
И вървеше нормално тази наша щафета,
докато неочаквано, като рев на море,
ръкопляскане бурно в миг изпълни бюфета
и, изглежда, не искаше въобще да замре.
О, как всички помръкнахме при ужасната мисъл
за успеха на другия, стар приятел макар!…
А след миг стана ясно, че звукът произлизал
от кафемелачката върху малкия бар.
И си спомням как гузно се засмяхме, прозрели,
че май нашата сатира не ще смогне завчас
– както бихме желали – безвъзвратно да смели
злите чувства у другите, щом ги имаше в нас!
КЪМ…
Бил си казал за своята поема „Мечти“,
в младостта ни за мене любима,
че понеже сега осъзнал си и ти
колко в нея наивности има,
се отказваш от нея и от оня успех,
който тя в онез дни ти спечели…
Пожълтялата книжка от полицата взех,
за да видя с кой ум сме я чели.
И при първата строфа ей ме, пак съм младеж,
пак от пламенни мисли бледнея –
ти отказвай се, драги ми, колкото щеш,
аз не съм се отказал от нея!
Коледна приказка
Не бе ми се случвало досега да съм бил
преди Бъдни вечер така сам и унил,
но този път, както си раздигах книжата,
за да очистя малък кът за елхата,
открих плик неотворен, който – както личеше
от клеймото му – беше
получен през март. Цял препасан със скоч
и с печат “Препоръчано”, той на вид бе точ в точ
брат на много подобни без всяко съмнение,
съдържащ поредната “стихосбирка за мнение”…
И така се оказа. Но, зачел се в писмото,
още в него самото
почувствувах някаква интонация, нова
за писмата от този род. И пак нещо такова
още в първите стихове подир миг ми се мярна
(една малка подробност удивително вярна)
и след още три-четири находки такива
вече питах по жицата една, явно щастлива,
учителка в пенсия от комплекс “Мусагеница”,
дали всички в комплекса им само музи и гении са,
та така са го кръстили. И за свойта вина,
че тъй късно обаждах се, си изпросих една
опрощаваща дума и предрекох є щедро
успехи на едро.
При което със слух
изтрениран я чух
– учителка уж, а като ученичка –
да преглъща, да прави при някоя сричка
един мъничък стоп,
един трогващ синкоп…
И тъй весело, мило
всичко бе се развило,
че беше отнесло от мен всичко унило –
един квант добринка
бе направил така,
че снегът вън танцуваше, бял и приказно млад,
и разкошна елха беше целият град,
и аз виждах є блока, и апартамента є
беше станал по-празничен… Но и при мен тъй
всичко беше по-коледно… Станал даже по-ярък
поради закъснението, моят скромен подарък
– малка мека пътека
от човек към човека –
ми бе върнат обратно в нежен акт на обмен:
бях го мислил за нея, а той бил и за мен.
За спящата
принцаса
Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.
Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!
Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.
Хвърчащите хора
Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някак си и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен “Фиат”.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?