magnifisonz.com /

„Рими и химни на любовта, към мечтите, към химерите и към въздушни замъци, в душата имам милиони“ из операта „Бохеми“.

Джакомо Антонио Доменико Микеле Втори Мария Пучини (на италиански: Giacomo Antonio Domenico Michele Secondo Maria Puccini) е един от най-популярните италиански оперни композитори.

Специалистите го приемат като продължител на делото на Джузепе Верди. Той е последният от плеядата италиански оперни композитори, започваща през 17 век с Клаудио Монтеверди и преминаваща през Джоакино Росини и Джузепе Верди. За разлика от своите предшественици Пучини пише по-леки работи с нов, реалистичен стил, който придобива популярност в края на 19 век. Неговите опери се отличават с възхитителни мелодии и ярки женски образи. Много от тях влизат в постоянния репертоар на големите оперни театри по целия свят, а трите му велики произведения „Бохеми“, „Мадам Бътърфлай“ и „Турандот“ стават стандарт за писане за много от следващите поколения композитори. Някои от ариите му остават изключително популярни и досега – „O mio babbino caro“ от „Джани Скики“, „Che gelida manina“ от „Бохеми“, „Nessun dorma“ от „Турандот“, „E lucevan le stelle“ от „Тоска“ и др.

Джакомо Пучини
Информация
Роден	Джакомо Антонио Доменико Микеле Втори Мария Пучини 22 декември 1858 г. Лука, Тоскана, Италия
Починал	29 ноември 1924 г. (65 г.) Брюксел, Белгия
Националност	Италия
Стил	опера
Професии	композитор
Инструменти	орган
Подпис

Една от основните и най-привлекателни черти на творчеството на Пучини е лесно запомнящата се мелодичност на неговите произведения. Като основа на своите творби той ползва битовата музика на своето време – градски канцонети, романси и народни танцови ритми. Оперите му са реалистични, като в тях той възпява любовта, човечността и живота на обикновените, социално онеправдани хора. Други, характерни за него черти, са подчертаните мелодраматизъм и сантиментализъм, чрез които успява да трогне слушателите си. Отдава сериозен приоритет на вокалното над инструменталното начало в оперите си, въпреки че понякога разширява ролята на оркестъра, за което Верди го критикува. Освен прекрасен композитор, Пучини е добър драматург и режисьор на собствените си творби и умее виртуозно да изгражда драматургичното развитие на оперите си. Най-важната част от неговото творчество са 12-те опери, които шестват по световните сцени и до днес. Той често е недоволен от написаното и прави преработки на оперите си като изхвърля някои части и вмъква нови. Променя дори и броя на действията, добавя нови арии, прави корекции в оркестровото звучене и т.н

Оперите на Пучини се отличават с бързо развитие на действието и напрегнат драматизъм. Той е забележителен драматург и успява по прекрасен начин да съчетае театралното и оперното изкуство. В оперите му се отделя особено внимание на оркестровото изпълнение и съпровод. Почти всичките му опери, веднага след създаването им, се играят с ненамаляващ успех навсякъде по света, което е почти прецедент в оперното изкуство

Вилиси

През 1883 година музикалният издател Едуардо Сондзоньо обявява конкурс за едноактна опера от млад италиански композитор. Пучини решава да се яви на него и за няколко месеца написва операта „Вилиси“ по готовото либрето на Фердинандо Фонтана върху сюжет от немска народна приказка от Шварцвалд. Въпреки участието на Понкиели в журито, операта не е премирана. Тази първа опера на Пучини, макар и италианска по дух и стил, носи белезите на немско влияние и особено това на Рихард Вагнер. Операта прави впечатление с драматизма си, с мелодичните арии и със сериозната роля на оркестъра. Един ден през същата година на събиране на известни музиканти в дома на музикалния меценат Марко Скала, между които са Ариго Бойто и Алфредо Каталани, Пучини изсвирва клавира на операта. Слушателите му преценяват, че „Вилиси“ има висока художествена стойност и с общата им материална подкрепа операта е поставена в оперния театър „Dal Verme“ в Милано на 31 май 1884 г. Представлението има небивал успех, финалът на първо действие е бисиран 3 пъти, а след края на операта авторът е извикан 18 пъти на сцената. След няколко дни Пучини продава правото за издаване на операта на Джулио Рикорди и получава от него 1000 лири в момент, когато притежава само 40 центисими. Условието на Рикорди е авторът да преработи операта в двуактна.Композиторът получава от Верди поздравления за операта си, но и критика заради засилената роля на оркестъра в произведението. На следващата година Пучини преработва операта от едноактна в двуактна и тази втора версия е представена в края на годината в театър „Реджо“ в Торино.

Едгар

Благодарение на триумфа на „Вилиси“ композиторът подписва първия си договор с голямата издателска къща на Джулио Рикорди, който издава операта и с дълбока вяра в таланта на Пучини му поръчва нова опера. Рикорди е човек, добре познаващ оперната драматургия, с висок художествен вкус и голям размах. Той е един от първите, оценили възможностите на Пучини и го подпомага морално и материално в началото на музикалната му кариера. Двамата остават много близки през целия си живот. Отпуска му месечна стипендия, която му осигурява по-спокоен живот и възможност да твори. По това време умира майката на Пучини, което е тежък удар за него. Въпреки голямата загуба композира поръчаната опера „Едгар“ отново върху либрето на Фонтана по поемата на Алфред дьо Мюсе „Уста и чаша“. Операта не е посрещната добре от публиката, но Рикорди твърдо вярва в качествата на композитора и продължава да го подкрепя и насърчава, а „Едгар“ остава единствената му опера, която днес не се играе на сцена, въпреки че композиторът я преработва няколко пъти, като в последния, четвърти вариант я превръща в триактна.

Пучини осъзнава, че провалът на „Едгар“ се дължи главно на слабото либрето и от този момент до края на живота си става изключително взискателен по отношение на либретата, по които работи. Много пъти дори сам участва в написването им. За внимателното подбиране на сюжетите говорят и останалите над 50 плана за опери, изработени от него, сред които има творби на Шекспир, Дикенс, Виктор Юго, Едмон Ростан, Карло Голдони, Габриеле д’Анунцио, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Максим Горки, Метерлинк, Киплинг и още много други.

Манон Леско

След „Едгар“ Пучини заминава за Байройт за да чуе „Нюрнбергските майстори певци“ на Вагнер и се връща от там с идея за нов сюжет. През есента на 1892 г. по него написва следващата си опера „Манон Леско“, в която талантът му се проявява със забележителна сила. Върху този сюжет са писани опери от много композитори, но само четири от тях са се наложили и до наши дни – на Обер, Жак Халеви, Масне и Пучини. Измежду тях творбата на Пучини е най-драматична, най-ярка и запомняща се. Той работи над нея с голям ентусиазъм в Лука, Милано и Торе дел Лаго. Либретото е работено последователно от – Луиджи Илика, Джузепе Джакоза, Марко Прага, Доменико Олива, Руджиеро Леонкавало, покровителят му Джулио Рикорди и самият Пучини. Сприятелява се с либретистите Луиджи Илика и Джузепе Джакоза, които точно изпълняват всичките му изисквания и с които по-късно създава няколко от оперите си. Премиерата на операта е на 01.02.1893 г. в оперния театър „Реджо“ в Торинои му донася триумф. Операта е поставена на всички световни оперни сцени и навсякъде е приета с овации. Въпреки това през следващата година Пучини преработва първото ѝ действие, а по-късно прави същото с второ и четвърто. След „Манон Леско“ той става един от най-известните и почитани италиански композитори. Канят го като професор по композиция в Миланската консерватория и като директор на лицея „Бенедето Марчело“ във Венеция, но той отказва и двата поста.

Бохеми

Веднага след завършването на „Манон Леско“ започва да пише следващата си опера – „Бохеми“. Сюжетът му е близък, тъй като напомня студентските години и съжителството му с Масне. По това време вече е нашумяла едноименната опера на приятеля му Жул Масне, а със същия сюжет и заглавие работи и Леонкавало. Съперничеството между него и Леонкавало се отразява зле на приятелските им отношения. Между тях назрява скандал, който се пренася и в пресата, където Леонкавало обвинява Пучини, че е присвоил идеята му за опера. И двамата написват оперите си, а техен съдник остава времето. Либретото за Пучини е написано от Джузепе Джакоза и Луиджи Илика по сюжета на „Сцени от живота на бохемите“ на френския писател Анри Мюрже. Работата по него продължава повече от 2 години, а Пучини често е недоволен от написаното. Композирането на самата опера му отнема само 8 месеца. Пучини създава прекрасна лирична творба, която се счита за една от най-съвършените му опери и се играе по световните сцени с голям успех. Премиерата на „Бохеми“ отново е в торинския оперен театър „Реджо“ на 1 февруари 1896 г. Тук за първи път Пучини се среща с 28-годишния Артуро Тосканини, под чието диригентство се изпълнява операта и зародилата се дружба между тях остава през целия им живот. Представлението минава без успех, а спектаклите в Миланската скалаи в операта на Рим също не са приети добре от публиката. Отрицателно се изказват и музикалните критици. Творбата е приета положително едва при представянето ѝ в Палермо. Парижката преса я приема радушно и отбелязва, че Пучини, който никога не е ходил в Париж, описва съвсем реално живота в Латинския квартал. През същата година прави съществени промени във второ действие на операта, добавя една сцена и преработва финала. След това композиторът заминава за Париж за да подготви представянето на „Бохеми“, която там е приета с въодушевление. В България „Бохеми“ е поставена през 1922 г. от Софийската народна опера с диригент Маестро Георги Атанасов и режисьор Н. Д. Веков.

Тоска

В Париж Пучини попада на представление на драмата „Флория Тоска“, главната роля в която се изпълнява от Сара Бернар. У него се заражда идеята да напише опера по този сюжет и по-късно се среща с автора на драмата, френския драматург Викториен Сарду. Между тях възникват известни спорове, които бързо са изгладени и Сарду се съгласява либретото да бъде написано така, както Пучини предпочита. В стремежа си да предаде максимално реалистично духа на времето, в което се развива сюжетът на „Тоска“, композиторът събира църковна музика от 18 век и слуша многократно камбаните на крепостта „Сант Анджело“, които по-късно намират място в трето действие на операта. Написва „Тоска“ през 1899 г. по либрето на Джузепе Джакоза и Луиджи Илика. Премиерата ѝ е на 14.01.1900 г. в „Teatro Costanzi“ на Римп) и е посрещната изключително добре от публиката и критиката. Авторът е извикан на сцената 22 пъти под бурни аплодисменти. Още същата година операта е поставена в Лондон и Париж. Оттогава до днес „Тоска“ шества по всички световни сцени със същия успех, включително и в София, където е поставено за първи път през 1925 г.

Мадам Бътърфлай

Следващата опера на Пучини е „Мадам Бътърфлай“, която композира по драмата „Гейша“ на американския драматург Дейвид Беласко, написана по новелата на Джон Л. Лонг.^[7] Американецът по-късно съветва Пучини във връзка с драматургията и поставянето на операта.^[1] Либретото е написано отново от Джузепе Джакоза и Луиджи Илика. Сюжетът е свързан с Япония и композиторът по това време слуша доста японска музика, черти от която могат да се забележат основно в оркестрацията на операта. Пучини прекъсва работата си по тази опера за по-малко от година заради катастрофа, при която счупва крака си. Освен любител въдичар и ловец той се увлича по скоростно шофиране, а катастрофата става при автомобилно състезание, в което взима участие. „Мадам Бътърфлай“, подобно на „Бохеми““е лирична, дълбоко психологично драма. За написването ѝ изучава японските народни песни и се запознава и с живата японска песен от жената на японския посланик Окияма в Рим, някои от които използва в операта си. Пучини създава колоритен музикален фон, като включва в оркестровото изпълнение японски мотиви и освен това в него са добавени и елементи, типични за импресионизма. Премиерата на операта става на сцената на Миланската скала на 17.02.1904 г. Публиката освирква произведението, операта претърпява провал, а Пучини, все още болен и куцащ, приема този неуспех много тежко. По съвет на Джулио Рикорди композиторът основно преработва операта и включва в нея ново, трето действие. Премиерата на преработената „Мадам Бътърфлай“ е на 28 май 1904 в „Teatro Grande“ на гр. Брешаи преминава с успех. До края ня 1904 г. тя вече се изпълнява в почти всички европейски столици. За световния успех допринася и Енрико Карузо, който в САЩ изпълнява ролята на Пинкертон. Премиерата на операта в България е в София през 1924 г. с диригент М. М. Златин и режисьор Н. Д. Веков.

Момичето от златния Запад

По това време вече Пучини е придобил световна слава и пътува в много страни за да участва в подготовката на постановките на свои опери. През 1907 г. заминава заедно с жена си за САЩ за да участва в представяне на някои негови опери. Там се запознава и сприятелява с Томас Едисън, който му подарява портрета си с посвещение. Попада на представлението на пиеса на Дейвид Беласко, а сюжетът, който е приключенски, му дава идеята за нова опера. През 1910 г. написва опера със същото заглавие като пиесата – „Момичето от златния Запад“. В нея умело вмъква елементи от американска народна музика и ползва по-смели за времето си изразни средства. Премиерата се състои на 10.12.1910 г. в Метрополитън опера на Ню Йорк под диригентството на Тосканини. Главната мъжка роля е изпълнена отново от Енрико Карузо, а представлението бележи огромен успех. Пучини е извикан 55 пъти на сцената и е увенчан с масивен сребърен венец. Става изключително популярен в САЩ, а името му се печата рекламно по опаковките на различни стоки.

Лястовичката

Пучини се завръща от САЩ и се установява във Виена на почивка. Тук получава предложение да напише оперета, но в началото той отказва, тъй като жанрът му е чужд. По-късно размисля и приема с условието сам да си избере либретото. По това време вече са починали добрите му приятели и либретисти Луиджи Илика и Джузепе Джакоза, както и покровителят му, издателят Рикорди. Композиторът поверява написването на либретото на младия и способен поет Джузепе Адами и по него през 1917 г. написва не оперета, а операта „Лястовичката“. Това предизвиква скандал с издателството, а авторът прибира партитурите си и напуска Австрия. Премиерата се състои на 27 март 1917 в „Théâtre de l’Opéra“ в Монте Карло, главната мъжка роля се изпълнява от Тито Скипа и представлението преминава с голям успех