Лудвиг ван Бетовен – Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия

magnifisonz.com / 

Лудвиг ван Бетховен е немскикласически композитор, представител на Виенската школа, важна фигура в преходния период между класицизма и романтизма. Смятан за един от най-великите композитори в историята на музиката, той вдъхновява множество композитори, музиканти и слушатели поколения наред.

Живее в мъки, глухота и неизлечима гордост. Чува единствено музиката и съвестта си. Когато умира, няма близък човек, който да склопи очите му – това се случва на 26 март преди 190 години.

Лудвиг ван Бетовен е роден на 16 декември 1770 г. в Бон. Баща му Йохан е придворен оперен певец, но слабостта му към алкохола съсипва и него, и семейството му. Майка си геният винаги е описвал като много добър човек с щедро сърце, наричайки я „моят най-добър приятел”. Прислужница, дъщеря на готвач, тя ражда седем деца, но едва три от тях оцеляват – Лудвиг е най-големият. От самото му начало животът на бъдещия композитор е жестока и мрачна борба.

Откривайки таланта на сина си, баща му решава да извлече полза от музикалния гений на детето. Развежда го навсякъде и го показва като „малко чудо”. От четиригодишна възраст момчето свири на клавесин и цигулка до изнемога, забавлявайки публиката, „осигурена” от почти винаги пияния Йохан.

Юношеството му е помрачено от грижата за насъщния и нуждата да изкарва препитанието на семейството. На 11 вече свири в театралния оркестър, на 13 е уважаван органист. През 1787-а умира майка му, която младежът обожава.

На 17 години Лудвиг става глава на фамилията, на неговите плещи ляга грижата за възпитанието на двамата му братя, тъй като баща им пропада все повече и повече. Мизерната му пенсия дават на сина му, за да не я пропие. През тези мъчителни години Бетовен намира подкрепа у едно бонско семейство, Бренинг, което завинаги ще остане близко на композитора.

Елеонора Бренинг е с 2 години по-малка от него. Той я въвежда в света на музиката, тя – в този на поезията. Негова спътница е в детството му, а е възможно и двамата да са изпитвали един към друг и по-специални чувства… Впоследствие Елеонора се омъжва за доктор Вегелер, който става един от най-добрите приятели на Бетовен.

Колкото и трудно да е детството на Лудвиг, той завинаги запазва нежен спомен за него и местата, в които израства. На 14 май 1789-а Бетовен се записва в Бонския университет. И точно тогава избухва революцията, която стремително се разпростира из цяла Европа, завладявайки сърцето на младия мъж. През ноември 1792-ра Лудвиг напуска Бон – в момента, в който войната се разгаря в родния му град. Възнамерява да се устрои във Виена. В онези времена гениалният музикант утвърждава своите републикански убеждения.

Показва се като изключително горд, рязък и мрачен. Говори с подчертано провинциален акцент. Но близките му приятели знаят колко много доброта се крие зад грубоватите му, тромави маниери. През 1796-а се случва нещо страшно – животът на композитора постепенно, но завинаги потъва в тишина. Нощем в ушите му кънти непоносим шум, мъчат го остри болки в стомаха, а слухът му полека-лека отслабва. В продължение на няколко години Лудвиг не признава пред никого трагедията си, избягва общуването дори с най-добрите си приятели – за да не се досети някой за сполетялата го беда. Пази ужасната си тайна до 1801-ва, когато не издържа и разказва всичко на доктор Вегелер и пастор Алфред Аменда.

страдания са утежнени и от особеностите на характера на гения. Прословут е с влюбчивостта си – непрекъснато го владеят безумни чувства, потъва в мечти за щастие, а след това бързо-бързо се разочарова, преживявайки дълбоко мъката си.

През 1801 година е обсебен от страстта си към Джулиета Гуичарди, която обезсмъртява, посвещавайки й знаменитата си Лунна соната. Именно тогава Бетовен пише на приятеля си д-р Вегелер: „… Тя ме обича и аз я обичам. Първите щастливи минути в живота ми за последните две години!”. Но Лудвиг плаща скъпо за тях… Преди всичко тази любов кара Бетовен още по-болезнено да почувства какво нещастие е глухотата му и колко крехък е всъщност – възможността да се ожени за любимата е абсурд.

Освен това Джулиета е кокетка – глезена и себелюбива. Тя причинява на Бетовен тежки страдания, а през ноември 1803-та се омъжва за граф Галенберг. Впоследствие не се притеснява да се възползва от отминалата си любов с Бетовен, за да угоди на съпруга си. Подобни страсти опустошават душата, а когато тя вече е изтормозена от чудовищен недъг, както е с Бетовен, човек напълно се срива.

В онзи период от живота си композиторът е на ръба на физическото и духовно оцеляване. Преживява дни на страшно отчаяние, но в същото време копнее за щастие. Не желае да признае, че нещастието му е непоправимо: жадува за изцеление и любов, изпълнен с най-светли надежди.

Скоро любовта и щастието го спохождат отново

През май 1806 г. се сгодява за Тереза фон Брунсвик, братовчедка на Джулиета. Тя отдавна е влюбена в Лудвиг – още от времето, когато като малко момиче взима от него уроци по пиано – при първото пребиваване на композитора във Виена. Бетовен е приятел с брат й, граф Франц. През 1806-а гостува на семейството му в Унгария, където пламва зрялата им любов с Тереза. Но някаква загадъчна причина, за която историята мълчи, спъва развитието на отношенията им.

Може би става дума за недостиг на средства или за разликата в социалното положение. А твърде вероятно е Бетовен да се е разбунтувал, обиден, че го карат да чака твърде дълго. Каквото и да се е случило, годежът е развален, но нито композиторът, нито младата графиня успяват да забравят за любовта си. До края на своите дни (а тя умира през 1861 г.) Тереза обича Бетовен. През 1816-а композиторът споделя: „Когато и да си спомня за нея, сърцето ми започва да бие със същата сила както когато я видях за първи път”.7

Тереза подарява на Лудвиг свой портрет с посвещение: „На редкия гений, велик художник и добър човек. Т. Б.”. През последната година от живота му приятел на Бетовен неволно го вижда да държи портрета в ръцете си, да плаче и да го целува, говорейки си на глас: „Ти бе тъй прекрасна, тъй великодушна, истински ангел!”. И така, любовта си отива от него.

През 1810-а остава сам, но идва славата, а заедно с нея и съзнанието, че е могъщ. В разцвета на силите си е и дава воля на неукротимия си нрав – без да е длъжен да се грижи за когото и да било или да се съобразява с условностите и мнението на околните. Скоро престава да се грижи за външността си, а маниерите му стават особено дръзки.

1814-а е годината на върха на Бетовеновата слава. По време на Виенския конгрес го посрещат като европейска знаменитост. Взима дейно участие в празненствата, коронованите особи засвидетелстват почитта си към него, а той гордо приема овациите им. След вихрената слава обаче настава най-тъжната, най-печалната година от живота на гения.

Бетовен никога не обиква Виена и се възползва от всеки повод да я напусне. През 1808-а почти решава да замине от Австрия, но трима от най-богатите велможи на австро-унгарската империя – ерцхерцог Рудолф (ученик на Бетовен), княз Лобковиц и княз Кински – му предлагат да му изплащат ежегодна пенсия от четири хиляди флорина с единственото условие да остане в Австрия.

За нещастие ангажиментът на аристократите на практика остава само на хартия. Парите се изплащат крайно недобросъвестно, а не след дълго са съвсем прекратени. Впрочем след конгреса през 1814 г., който има за цел преначертаването на политическата карта на Европа и уравновесяването на силите, за да се избегнат бъдещи войни и революции, и самата Виена се променя неузнаваемо. Политиката измества общественото внимание от изкуството, музикалният вкус е „поиталианчен”, модата се диктува от Росини и Бетовен е обявен за педант.

Приятелите и покровителите му се разпръскват, а някои и умират. Ето че Лудвиг отново остава сам. Напълно оглушал, от началото на 1815 г. общува с малцината останали му близки единствено с писма. Откъснат напълно от хората, намира утеха в природата: всеки ден се разхожда из града, броди из околностите сам-самичък – гологлав и в жегите, и под дъжда.

Започва да го мъчи и недоимъкът – не са редки случаите, когато не излиза от дома си, защото… няма здрав чифт обувки. Натрупал е крупни дългове към издателите, а произведенията му не носят печалби. Получава най-много 30–40 дуката за изумителните си сонати, всяка от които му коства по три месеца работа.

Освен паричните проблеми на главата на Бетовен се стоварва още едно бреме – наставничеството над племенника му Карл, сина на брат му, който умира от туберкулоза през 1815 година. Макар чичо му да е дълбоко привързан към него, младежът се показва недостоен за плановете и надеждите му.

Бетовен мечтае да направи всичко за момчето – което иначе не е лишено от способности – да му осигури бъдеще. Смята да даде на Карл университетско образование, но се налага да се примири с факта, че младежът предпочита търговията и избира да се занимава именно с това. Още по-зле – мотае се по игралните зали и трупа дългове. Стига се дотам, че през лятото на 1826 г. дори се опитва да се самоубие, но оживява.

Затова пък след „инцидента” Бетовен едва не умира, така и не успява да излезе от ужасния потрес, в който изпада. Карл оздравява и продължава да тормози чичо си, за чиято смърт отчасти е виновен.

Музиката, написана през тези последни години от живота на композитора, придобива съвършено нов оттенък на ирония, в нея често звучи някакво героично и ликуващо настроение.

Бетовен не вярва в смъртта. А тя неумолимо го приближава.

В края на ноември 1826 г. композиторът се простудява и заболява от плеврит. Връщайки се от едно от своите пътешествия във Виена (отново за да оправя бъркотиите на племенника си), напълно се срива. Приятелите му са далече. Моли Карл да повика лекар, но младият негодник „забравя” за заръката на чичо си и се прибира чак след няколко дни. Лекарят се появява твърде късно, а и лечението му явно не е най-доброто за случая.

Три месеца организмът на Лудвиг се бори с болестта. Но на 3 януари 1827 г. композиторът написва завещание, с което прави „любимия” си племенник свой единствен наследник. Последните минути от живота на гения биха били унизителни, ако не е щедрата помощ от негови приятели англичани.

Бетовен става, неприсъщо за него, съвсем кротък и търпелив. Прикован към смъртния одър, след три операции в очакване на четвърта, на 17 февруари 1827 г. пише с пълно спокойствие на духа: „Зареждам се с търпение и си мисля, че всяко нещастие ни носи и някакво благо”.

„Благото” за Лудвиг ван Бетовен е избавлението, „краят на комедията”, както самият той отронва, издъхвайки. А поколенията биха казали: „краят на трагедията на живота на един гений”. Умира на 26 март 1827 г. по време на страшна снежна буря – сподирян от чудовищни гръмотевици и светкавици. До него няма близък човек, който да склопи очите му…

***

Мъдростта на гения :

 „Най-характерното отличително качество на човека е упорството при преодоляването на най-тежките препятствия.“

„Трябва ли? Трябва!“

„Не съществува друго качество за надмощие освен добротата.“

„Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия.“

„Обичай свободата повече от живота.“                  

Превод от руски език: Елена Дюлгерова / http://www.glasove.com

 magnifisonz.com – към главната страница >>>

Facebook Comments