илата на разума /откъс от книгата/

Не ми харесва да казвам, че Троя гори. Че Европа днес е ислямска провинция, или по-скоро ислямска колония, а Италия е преден пост, крепост на тази колония. Защото това значи, че Касандра наистина говори напразно, че въпреки викът й, пълен с болка, слепците остават слепи, глухите – глухи и разбудените съвести отново потъват в сън. И хората, като Mastro Cecco умират безсмислено. Но това е истината. Пожарът се разпространява – от проливите на Гибралтар до фиордите на Сорой, от скалите на Дувър до плажовете на Лампедуза, от степите на Волгоград до долините на Лоара и Тоскана. Във всеки един от нашите градове има втори град. Разрастващ се град, като онзи от 70-те, когато хиляди и хиляди палестинци се заселиха в Бейрут и създадоха държава в държавата. Правителство в правителството. Мюсюлмански град, управляван от Корана. Сцена на ислямското нашествие. Нашествие, което до днес никой не е успял да спре. Никой. Нито дори армиите на Наполеон. Защото в едно синовете на Аллах нямат равни – в изкуството на нахлуването, завладяването, подчиняването. И най-желаната им плячка винаги е била Европа, християнския свят.

Европа спи вцепенена като Троя. Но една болест се възроди. Болестта, която през миналия век направи фашисти от италианците, които не бяха фашисти, която направи нацисти от германците, които не бяха нацисти, направи болшевики от руснаците, които не бяха болшевики. Сега тази болест превръща в предатели тези, които не са предатели. Това е смъртна, страшна болест. Нарича се страх. Болест, подхранвана от опортюнизма и конформизма, която ражда страхливци и убива повече хора, отколкото рака. Това е болест, която за разлика от рака е заразна и поразява всички, които й се покоряват. Лошите и добрите, умните и глупавите, честните и безчестните. Видях ужасни неща, причинени от страха в съвременната Еврабия. Неща, несравнимо по-грозни от войната, която преживях. Защото ние живеем и умираме в страх. Видях водачи, които се представят за герои, а всъщност издигат бяло знаме, защото се страхуват. Видях либерали, които се представят за защитници на светското общество, но пеят песни в прослава на исляма, защото се страхуват. Видях приятели, истински и набедени, които тихо застанаха на моя страна, но после ме забравиха, защото се страхуват. Те се покориха на страха и сега са мои врагове. Но най-ужасното, което видях, са бранителите на свободата на мисълта и словото – журналистите, учителите, така наречените интелектуалци.

Това е войнството на лъжливите медии, на така наречените „независими“ вестници и радиостанции, на шоу бизнеса. Имам предвид журналистите, актьорите, певците, които са главните носители на антиоксидентализма. Именно те са истинските предатели на Запада. Именно те най-усърдно промиват мозъка на нашето общество.

Промиването на мозъците е грубо, но понякога рафинирано, невежо, но понякога изкусно. Промиването е характерно с хитрите рекламни техники. На какво се основават тези техники? На емблематични клишета. На фотографии, ярки фрази, лозунги. На ефектни графики и таблици, съдържащи лъжливи данни, но поднесени по правилен начин. На визуални ефекти. С две думи – промиването разчита на примитивни, ирационални шокови послания.

Всъщност, промиването на мозъците е емоционално упражнение. Ефектът е същият както от карикатурите, снимките на ислямските имигранти, лозунгите за пътешествията на надеждата. Промиването е ефективно, защото трогва хората и притъпява защитните им реакции. Притъпява логиката и я замества със съжаление както при вида на объркания, разрошен, унизен, сразен Саддам Хюсеин, с глава, почиствана от бълхи от военния лекар. Промиването на мозъка ви събужда у вас неясни емоции, които не знаете какво означават. Но когато разберете, целият се разтърсвате от вълнение. И си казвате: За Бога, та аз съм от западната цивилизация. Не нося бурка или джелабия, не живея в суров свят, не вярвам в безмилостен Бог, който счита неверниците за кучета, камили, маймуни и прасета. Аз принадлежа към цивилизовано, напреднало общество, към свят, който уважава свободната воля и чувството за отговорност, който има респект към съседа, дори ако е негодник. И така вие се изпълвате с отговорност за съдбата на Ахмед, Халед, Рашид.

Да, ако четете тези статии, позволявате да ви промиват мозъка. Но после разбирате, че съвестта ви е приспана, че са ви излъгали, упоили, с вас са се подиграли. Очите ви се отварят и вие виждате джамиите, които заглушават звъна на камбаните и искат да унищожат църквите. Както отоманските войски унищожиха катедралата „Св. София“ в Константинопол. Виждате грубияните в джелабии, които превзеха площадите на Торино и улиците на Милано, за да се молят и да спират автомобилното движение. Виждате проектите за споразумение с наглите и коварни изисквания – да ровят в библиотеките ни, да се разпореждат на археологическите ни обекти, да притежават произведенията на изкуството. Виждате безсрамните имами, които проповядват джихад и плюят върху нашите покойници, върху войниците, избити в Насирия. Виждате писмото на почтения бизнесмен, което получих: „Имам четирима мюсюлмански работници и се страхувам от тях. Страхувам се какво ще ми се случи, ако разберат, че баба ми беше еврейка“. Виждате моят приятел, който преди две години изпратил за Великден шоколадови яйца и играчки на петте деца на тунизийските си съседи в Тоскана. Играчките и шоколадовите яйца били върнати от майката на децата с думите: „Не желая децата ми да получават вашите великденски подаръци. За нас, мюсюлманите, вашият Великден е оскърбление, боклук“. Виждате имама на Карманьола, готов да превърне пиемонтското градче в ислямски град, и жена му, която казва: „Ще ви покорим чрез децата, които ще раждаме. Броят ви не нараства, а ние се удвояваме всеки ден. Ние ще победим, Рим ще стане столица на исляма“. Прочели сте всички ужасни неща, които пиша досега в тази книга и ви обзема ярост. Убеждавате се, че двойният нашественик Ахмед-Халед-Рашид, или както там се казва, иска да се върне в Италия, но не за да яде невинно пица както наследника на краля-джудже. Нашественикът иска да се върне, за да изяде вашата Италия. Затова уханието, за което говори, не е на портокали, нито на момиче, което иска да целуне. Това е уханието на нашата същност, която той иска да задуши, на нашата свобода, която иска да угаси, на нашата цивилизация, която иска да разруши. И вие започвате да му крещите: „Драги Ахмед-Халед-Рашид, или както там се казваш, от това ухание почти нищо не остана. Благодарение на твоите и моите сънародници, уханието се превърна във воня. Но и тя не е твоя, затова си върви по пътя, далеч от нас. Иди в Мека и си намери там момиче, което да целуваш“.

*******

Проблемът е, че отпращането към Мека вече е безполезно. Дори ако изключим политиката на утробата, измислена от Бумедиен, битката е изгубена. Войната все още не е загубена, но битката – със сигурност. Дори героичният Ян Собиески и Мадоната от Ченстохова не могат да ни помогнат.

Ислямското правило гласи: „Не давай пари на прасетата, защото е грях“. Не питайте кои са прасетата. Те са западните малуомници, които дават подслон на мюсюлманите. Добрите граждани, които ги подпомагат със социални помощи, лекуват ги безплатно в болниците, обучават безплатно децата им в училищата и университетите. Не питайте защо никой не ги докосва с пръст и защо Еврабия се превърна в главна квартира на „Ал Кайда“. Еврабия е любимият им преден пост, базата, от която най-често те тръгват, за да сеят смърт. Ако задавате такива въпроси, веднага ще ви обявят за расист, ксенофоб, подстрекател към омраза.

Току-що прочетох във вестника, че през ноември в Милано бил подслушан телефонен разговор между брата на наскоро загинал терорист-самоубиец, някой си Саид, и майка му. Една от майките, които, за да приберат парите, известни като „компенсация за загуба“, изпращат синовете си да се взривяват. Хиена, която се смее радостно и благодари на Аллах при новината за смъртта на жертвите. Братът на Саид се обажда от Милано на майка си в Магреба. Ето запис на разговора: „Мамо, поздравления за Саид! Нашият Саид стана мъченик!“. Майката: „Щастлива новина, щастлива новина!“ „Мамо, наистина ли си щастлива?“ „Да, щастлива съм, толкова се радвам! Не се страхувай, скъпи. (Sic). Само от Аллах трябва да се страхуваш. Аллах ни сочи правия път“. „Тук, в Италия, всички му завиждат и му се възхищават, мамо“. „И тук много хора ме поздравяват. Аллах е велик. Да благодарим на Аллах. Allah aкbar, Allah akbar, Allah akbar!“ После братът на Саид казва на майка си, че почитател на Саид в Италия иска да й подари осем хиляди евро. (Това е „компенсацията за загубата“). Но братът ще се жени и с половината от подаръка иска да ремонтира къщата си: „Мамо, може ли да взема половината?“ Майката се колебае, мънка, не отговаря пряко. Очевидно е стисната и не й се дават пари. Внезапно обаче казва: „Добре, съгласна съм“. Бъдещият жених я моли да му изпрати по „обичайния начин“ документите, които му трябват да се ожени. „По обичайния начин“ защото има проблеми с италианските власти. Без съмнение е незаконен имигрант. Тя се съгласява и за да я успокои, братът на Саид казва в заключение: „Мамо, не се безпокой, не се страхувай. Когато се оженя, всичко ще бъде наред, защото ще се оженя за италианка“.

******

Италианка, разбира се, защо не. Добро италианско момиче (нали така се казва?), което ще му помогне да вземе гражданство, да получи право да гласува, да стане светкавично италиански гражданин. Тя ще му роди много деца, които ще бъдат мюсюлмани. Тя почти сигурно е приела исляма и вече носи чадор. И не разбира или не знае, че четирите хиляди евро, с които ще ремонтират къщата си, са подгизнали от кръв. Кръвта на нейния народ. Не може да осъзнае, че страната й, светът й горят, и в пламъците изгарят миналото, настоящето и бъдещето на този свят. Същите пламъци, в които е изгоряла Троя.

Имам един въпрос: има ли някой, който иска да изгаси този пожар?

Загубихме ли войната, ние на Запад?

Няма да загубим, защото ислямът е блато. Блатото е дупка, пълна със застояла вода. Вода, която никога не се помръдва, никога не тече, никога не се пречиства, никога не е чиста, никога не тече към морето, не достига морето. Блатната вода лесно замърсява околността, дори е опасна за добитъка, ако пие от нея. Тази вода е отровна, тя убива. Блатото не обича живота. Обича смъртта. Ето защо майките на терористите-самоубийци празнуват смъртта на синовете си и щастливо викат Allah akbar, Бог е велик. Докато синовете им умират заедно с жертвите.

Западът е река. Моят дом е река. Всички реки са потоци от жива вода. Вода, която тече, плава, и така се пречиства, възражда се. Вода, в която се вливат други води и така достига морето. Да, понякога тя причинява наводнения. Въпреки това водата обича живота. Няма значение, че понякога жизнеността й разрушава дигите. Обича живота с доброто и злото в него. Затова нашите майки плачат, когато децата им умират. Затова ние търсим живота навсякъде – в пустините, в степите, дори в Космоса, на Марс, на Луната. И ако не намерим живот, ние го създаваме. Някак го правим и решаваме проблема.

Не, ние не можем да загубим. Докато повтарям това, разбирам, че тази вяра не се крепи на снимките на машините от Марс. Не се крепи на това, че пътуваме в Космоса и търсим живот на други светове. Моята вяра идва от това, което видях в новогодишната нощ. Идва от веселите оранжеви шапки, от дръзките оранжеви балони, от младия мъж, който помоли момичето да се омъжи за него въпреки опасността от нов 11 септември. Идва от момичето, което каза да, от тълпите, които крещяха „Алелуя“, „Алелуя“, „много деца, много деца“. И това е най-важното.

Днешният пожар не може да се угаси с армии. Въпреки касапницата, с която от 30 години синовете на Аллах окървавяват нас и тях. Войната, която ислямът обяви на Запада, не се води с оръжия. Защото това е културна война. Война, която поразява не тялото, а душата, както би казал Токвил. Война, която поразява нашия начин на живот, нашето разбиране за живота, нашия начин на мислене, действие, обичане. Нашата свобода.

Не се заблуждавайте от техните бомби и взривове. Това е само стратегия. Тези любовници на смъртта не ни избиват само заради удоволствието от убиването. Те ни избиват, за да прекършат духа ни, да ни сплашат, да ни обезкуражат и изнудват. Целта им не е само да напълнят гробищата ни, да разрушат небостъргачите ни. Да унищожат Айфеловата кула, кулата в Пиза, Давид на Микеланджело, катедралите ни. Тяхната цел е да убият душите ни, идеите ни, нашите мечти и постижения. Те искат отново да завладеят Запада. Но истинският Запад не е Америка. Истинският Запад е Европа. Америка е детето, наследникът на Европа, но тя не притежава европейската културна физиономия, европейското културно минало и идентичност. Въпреки, че е другото лице на Запада, Америка не е Западът, който исляма иска да покори. Западът, в който Сюлейман Великолепни искаше да създаде „Ислямски европейски щати“ като допълнение към близката Отоманската империя. А континентът отвъд Атлантика, открит малко преди това и наречен Америка, е далече, много далече. Затова днес Троя гори в Европа, не отвъд океана. Затова пожарът трябва да бъде угасен преди всичко от европейците. Но как да разчитаме на Европа, превърнала се в Еврабия, която приветства и обича врага си, дори му дава право да гласува! Как да се доверим на Европа, която се продава на врага като блудница и е загубила разума си?

Упадъкът на интелигентността е упадък на разума. Всичко, което днес се случва в Еврабия, е упадък на разума. Упадък, който е морален, но и интелектуален грях. Нашият отказ да признаем, че ислямът е блато, в което се давим, е противоположен на разума. Предаването на нашата земя, нашите домове и деца, нашето достойнство и същност, е противоположно на разума. Поглъщането на циничните и глупави лъжи като арсеник в супата, е противоположно на разума. Нашето примирение, нашето предателство – поради страх или леност, е противоположно на разума. Умирането от жажда и самота в пустинята, която отрича бъдещето, е противоположно на разума. Противоположна на разума е надеждата, че пожарът на Троя по чудо ще се загаси сам.

Затова ме чуйте, умолявам ви. Чуйте ме, защото не пиша за пари или удоволствие, както много пъти казах. Пиша, защото съм длъжна да пиша. Това е дълг, който ще ми струва живота. Заради този дълг толкова дълго анализирах днешната трагедия. През последните четири години не правих нищо друго, освен да дисектирам исляма и Запада, да разчленявам техните престъпления и нашите грехове. Сражавах се във войната, на която повече не можем да не обръщаме внимание. За да правя това, изоставих книгата, която пишех, книгата, която някога нарекох „моето дете“. Нещо повече, забравих за себе си, забравих за моето собствено оцеляване. До такава степен, че сега вече не ми остава много да живея. Бих искала да умра с мисълта, че тази жертва не е била напразна.Че не съм като бащата, който се уморил да обяснява на сина си разликата между добро и зло, а синът се прозявал и броял мравките край тях: „Сто! Преброих до сто!“ В лекцията си „Западът трябва да се събуди“, казах, че Западът изгуби страстта си и трябва да си я възвърне. Да възвърне силата на страстта си. Бог знае, че това е истина. Защото, за да живееш, трябва да имаш страст. Да откажеш да се предадеш, да откажеш да се покориш и подчиниш, значи че живееш със страст. Но Европа се предаде, покори се, страхливо размаха бялото знаме на раболепието и примирението. А това е самоубийство. Стигнахме до там, че днес за нас е по-важно да оцелеем, отколкото да живеем. Оцеляването има нужда от страст, но повече се нуждае от разум. Ето защо този път не призовавам за ярост и гордост. Дори не призовавам да си възвърнем страстта. Призовавам да си възвърнем разума. И заедно с Mastro Cecco, повторно осъден на смърт от ирационалните, самоубийствени безумци, аз казвам: ние трябва да преоткрием Силата на Разума.