magnifisonz.com / 

Марк Тулий Цицерон (на латински: Marcus Tullius Cicero) е римски държавник, най-прочутият оратор на Рим, адвокат, писател, философ и консул 63 пр.н.е. Известен е като най-големият стилист на латинската проза. Животът му съвпадна с упадъка и падането на Римската република, и е бил важен фактор в много от най-значимите политически събития на своето време.  Роден е на 3 януари 106 пр.н.е. в Арпинум.

 

ЦИТАТИ И БИОГРАФИЯ : 

• Без дружба животът е нищо.

  Sine amicitia vita nulla est.

• Благото на народа е най-големият закон.

  Salus populi — suprema lex.

• Влюбеният в себе си няма съперници.

• Всичко прекрасно се среща рядко.

  Omnia praeclara rara.

• Всеки може да сгреши, но само глупакът упорства в грешката си.

  Cujusvis hominis est errare; nullius, nisi insipientis in errore perseverare.

• Всяко изследване е свързано с много трудности.

  Omnis cognitio multis est obstructa difficultatibus.

• Във време на война законите немеят.

 

• Гладът е (най-добрата) подправка към яденето.

  Cibi condimentum est fames.

• Гневът е враг на съвета.

  Iracundia est inimica consilio.

• Гъбата израства за една нощ. — злото се появява бързо

  Fungus una nocte nascitar.

• Да живееш значи да мислиш.

  Vivere est cogitare.

• Да загинеш насилствено в честно дело е по-добре, отколкото да отстъпиш пред злото.

  Vi opprimi in bona causa est melius, quam malae cedere.

• Да не знаеш историята означава винаги да бъдеш дете.

  Historiam nescire, hoc semper puerum esse.

• Даден ни е кратък живот, но споменът за добре изживения живот е вечен.

  Brevis nobis vita data est, at memoria bene redditae vitae sempiterna.

• Докога, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?

  Quosque tandem abutere, Catilina, patientia nostra.

• Дори и в мислите не се побира, че е имало време, когато не е имало никакво време.

• Дръж се с достойнство и изящество.

  Agere cum dignitate et venustate

• Изхвърли копията, които друг ти приготвя!

  Hastas iace, quas alius ministrat!

• Историята е учител в живота.

  Historia magistra vitae.

• Като мълчат, крещят.

  Cum tacent, clamant.

• Където делото говори само за себе си, защо са необходими думи?

  Ubi rerum testimonia adsunt, quid opus est verbis?

• Лесно е да се намери забрава, ако мъката е чужда.

  Levis est consolatio ex miseria aliorum.

• Между добри хора всичко се нарежда добре.

  Inter bonos bene.

• Миналото време никога не се връща.

  Praeteritum tempus numquam revertitur.

• Навикът е втора природа.

  Consuetudo est altera natura.

• На всеки човек е свойствено да греши, но никому, освен на глупака, не е свойствено да упорствува в грешката си.

• Най-висшето право е най-висша несправедливост.

  Summum ius, summa inuria.

• Най-сладките неща в живота са най-тихи.

  Щастливият живот се състои в покоя на съзерцанието.

• На лъжеца не вярваме дори тогава, когато говори истината.

  Mendaci homini ne vera quidem dicenti credimus.

• На никого не е позволено да греши!

  Peccari licet nemini!

• Не всичко подхожда на всички.

  Non in omnes omnia conveniunt.

• Не можем да изменим миналото.

  Praeterita mutare non possumus.

• Не можеш да обичаш нито онзи, от когото се страхуваш, нито този, който се страхува от теб.

 

• Неясно е.

  Non liquet.

• Никога не съм толкова зает, колкото през свободното си време.

• Никой не може да избяга от смъртта.

  Mortem effugere nemo potest.

• Нищо не оскърбява така един приятел, както недоверието: защото какво е приятелството, ако не единство на две души? А къде е това единство бездоверие.

 

• Нищо не цъфти вечно, век века сменя.

  Nihil semper floret, aetas succedit aetati.

• Няма нищо едновременно и изобретено, и съвършено.

  Nihil est simul et inventum et perfectum.

• Няма нищо по-сладко от светлината на истината.

  Nihil est veritatis luce dulcius .

• Няма смъртен, който да не е познал някога болка.

  Mortalis nemo est, quem non attingat dolor.

• Няма такава безсмислица, която да не се проповядва от някой философ.

  Nihil tam absurde dici potest, quod non dicatur ab aliquo philosophorum.

• О, времена, о, нрави!

  O tempora, o mores!

• О, измамна човешка надежда!

  O fallacem hominum spem!

• Оръжието да отстъпи място на тогата, лавровият венец на красноречието!

  Cedant arma togae, concedat laurea linguae!

• От огъня — огън.

  Ab igne ignem

• Паметта е запис на нещата, установени с мисълта.

  Memoria est signatarum rerum in mente vestigium.

• Парите са нервът на войната.

  Nervus belli pecunia.

• Писмото не се изчервява — в писмото можеш да се обясниш свободно

  Epistola non erubiscit.

• Плодът на услугата е самата услуга.

• По-добре да страдаш, отколкото да причиниш страдание.

• Позорното бягство от смъртта е по-лошо от нея.

  Turpis fuga mortis omni est morte peior.

• По-лесно е да се развърже завързаното, отколкото да се съедини разделеното.

  Facilius est apta dissolvere, quam dissipata connectere.

• Природата е винаги непобедима.

  Natura est semper invicta.

• Приятелят е като второ аз.

  Amicus est tamquam alter idem.

• Приятен е завършеният труд.

  Iucundi acti labores.

• Приятен е споменът за отминали несгоди.

  Iucunda memoria est praeteritorum malorum.

• Равните с равни най-лесно се разбират.

  Pares cum paribus facillime congregantur.

• Разточителността подражава на щедростта.

• Само мъдрецът успява да прави всичко съобразно волята си.

  Soli hoc sapienti contigit, ut nihil faciat invitus.

• Само родната земя е скъпа на всички.

  Patriae solum omnibus carum est.

• Свидетел на миналото.

  Testis temporum.

• Стая без книги е като тяло без душа.

 

• Съдбата е сляпа.

  Fortuna caeca est.

• Сълзата изсъхва бързо.

  Cito inarescit lacrima.

• Такава е вече силата на неподкупността, че я ценим дори у врага.

  Tanta vis probitatis est, ut eam etiam in hoste diligamus.

• Тук спира водата. — тук е пречката

  Hic haeret aqua.

• Храбростта води, а щастието върви редом.

  Virtute duce comite fortuna.

• Често под бедния плащ се крие мъдрост.

  Saepe est etiam sub palliolo sordido sapientia.

• Често човек няма друг враг, освен самия себе си.

  Saepe nihil inimicus homini, quam sibi ipse.

–––––––––-

Марк Тулий Цицерон е най-големият син на римския конник (екви) със същото име и Хелвия. Той има по-малък брат Квинт Тулий Цицерон, с когото е цял живот тясно свързан.

Неговата фамилия е от висшата класа на Арпинум, град в територията на волските в южен Лацио, чиито жители от 188 пр.н.е. имат римско гражданство. От околностите на Арпинум произлиза също и генералът и държавник Гай Марий, чийто племенник Марк Марий Грацидиан е братовчед на бащата на Цицерон. Грацидия, сестра на Марий Грацидиан, е омъжена за политика Луций Сергий Катилина.

Неговото когномен (допълнително име) Cicero, произлиза вероятно от латинската дума cicer („нахут“). Цицерон отказва в началото на кариерата си да промени допълнителното си име, както го съветват приятелите му. Той искал да го направи по-известно от Скавър („с щръкнали кокали“) и Катул („кученцето“). Фамилията Тулии произлиза от римския цар Сервий Тулий и консул Маний Тулий Лонг.Плутарх предполага един вероятен произход от Тул Атий, цар на волските.

Неговата фамилия се мести през 102 пр.н.е. в Рим. Като конническа, тя принадлежи към второто по важност съсловие (в древната римска Република съсловията на свободните граждани са три в низходящ ред: патриции, конници и плебеи). През 90 пр.н.е. Цицерон получава toga virilis. Първото си образование Цицерон получава в дома на Луций Лициний Крас, приятел на Гай Акулеон, съпругът на сестрата на майка му. Там се запознава с прочутия оратор Марк Антоний Оратор. Още от дете Цицерон говори старогръцки и е образован класически. Според Плутарх той бил прочут ученик. След смъртта на Крас 91 пр.н.е. той следва заедно с Тит Помпоний Атик, който цял живот е негов приятел и „втори брат“, право при Квинт Муций Сцевола, също реторика, литература и философия в Рим. Първо се занимава с превод на гръцки поети като Омир и на около двадесет години започва да превежда философската терминология на латински.

В творчеството на Цицерон от гледна точка на политологичната проблематика се открояват три теоретични трактата, написани през периода от 55 до 51 г.пр.Хр.: „За оратора“ („De oratore“), „За държавата“ („De republica“) и „За законите“ („De legibus“). И трите трактата са написани по маниера на диалозите на Платон и Аристотел. Трактатът „За оратора“, посветен на теорията на красноречието, е завършен през есента на 55 година пр. Хр. (Цицерон съобщава това в едно от писмата си до Атик). Трактатът „За държавата“ е започнат през 54 година пр. Хр., малко преди заминаването на Цицерон за Киликия. След него се появява трактатът „За законите“. И в този случай Цицерон използва метода на Платон, който допълва своята „Държава“ (диалог на идеалната държава) е написан от по-практични позиции труд – „Законите“.

Може би най-известният диалог на Цицерон е „За държавата“, станал широко известен още на съвременниците му. Един от тях- Марк Целий Руф, пише на Цицерон в Киликия през 51 пр.н.е.: „Твоите книги за държавата се ценят високо от всички“.

Общата конструкция на трактата, написан под формата на диалог, е следната: първа и втора книга са посветени на въпроса за най-доброто държавно устройство, трета и четвърта книга -на философското обосноваване на понятието държава (въз основа на идеята за справедливост ), а пета и шеста- на въпроса за качествата на най-подходящия държавен деец.

Цицерон не прави изключение от античната традиция в изследванията за държавата, които се свеждат до два основни въпроса: за формите на държавната уредба и за най-добрата от тях.

Цицерон дава едно от знаменитите определения на държавата. Според него държавата (rep populi), от семантична гледна точка res publica изразява идеята за нещо, което принадлежи на всички или е дело на всички. Тя е и общност на много хора, свързани чрез съгласие по въпросите на правото и обществените интереси, тя зависи от съзнанието за взаимни задължения и взаимно признаване на правата, които спояват гражданите на всяка държава. „Народ не е всяко обединение от хора, събрани по какъвто и да е начин, но обединение от много хора, които са свързани чрез единно право и общи интереси“. Първопричината за това обединяване е не толкова тяхната слабост, колкото вродената им способност да живеят съвместно (обществено).

Тези идеи за държавата се допълват със съответния анализ в трактата „За законите“, в който те се дефинират като израз на отговарящия на природата и заложен в хората разум, свързващ гражданите не само в една държава, но и с боговете. Така че съвместният живот на хората, който определя същността на държавата, се споява от законите (и от изразения в тях разум на природата и боговете). Всички свързани с общо право и закони хора образуват общността на държавата. По своята разумна природа хората са равни и само на тази основа те могат да се подведат под общо определение. Ако по природа бяха различни, те не биха могли да се определят общо.

За разлика от Аристотел (според когото свободното гражданство е отношение между равни, но тъй като по природа хората не се раждат равни, гражданството трябва да се ограничи до внимателно подбрана група) Цицерон твърди, че тъй като хората са подчинени на един закон и чрез него стават съграждани, те трябва да са равни, че в притежаването на разум и в произтичащите от него права се състои равенството между хората. Този важен теоретичен принос на хуманист Цицерон е формулиран в трактата му „За законите“. Като дава определение на държавата, той дава на света и думата република.

В съответствие с древногръцката традиция Цицерон отделя голямо внимание на анализа на различните форми на държавно устройство. Той обособява три прости(или „чисти“) форми на държавата: монархия, аристокрация и демокрация. Всяка от тях е неустойчива, нестабилна и лесно се изражда в съответната ѝ неправилно („лоша“) форма. Така се появява своеобразен кръговрат на сменящи се форми на държавата.

Чрез думите на Сципион (един от участниците в диалога) Цицерон излага възгледите на привържениците на всяка форма на държавна уредба и едва в отговор на повторно зададения въпрос на Лелий (друг участник в диалога) той заявява, че ако трябва да се избере една от споменатите три типа държави, би предпочел царската власт. Но по-добър от него е този, който ще бъде резултат от умереното съчетаване на трите начина на държавна уредба.

Цицерон разкрива както положителните, така и отрицателните страни на трите „прости“ форми на държавната власт. „Със своето благоволение към себе си ни привличат царете, с мъдростта-оптиматите, със свободата-народите“. Макар че предпочита царската власт в рамките на отношението на трите „прости“ форми, той не пропуска да изтъкне, че всички те имат отрицателни страни. Те са свързани предимно с едностранчивостта, нестабилността и преходността на простите форми. Той възприема анализа на Полибий за т.нар. кръговрат на формите на държавата и за опасностите, свързани с тяхното превръщане в неправилни форми с порочни и несправедливи действия.

Цицерон открива истинската държава извън нейните три прървични форми. В духа на древногръцката традиция той смята за най-добра „смесената формна на държавата“, която обединява положителното и изключва недостатъците и крайностите, характерни за „простите“ форми на държавата, която се образува от равномерното смесване на трите добри „прости“ форми. (Подробно на Аристотел Цицерон обособява три правилни форми на държавата, на които съответстват три неправилни – тирания, олигархия и анархия).

Смесената или истинската държава трябва да притежава:Нещо отличително и царствено, друго-да е предпоставено и разпределено за решаване от първенците, а някои дела да бъдат оставени на преценката и волята на народа. Такова устройство има, първо, една голяма справедливост, от която свободните хора мъчно да са лишени дълго време и второ, има стабилност.

Цицерон разработва идеята за най-добрата държавна уредба по индуктивен път, в тясна връзка с историята на римските институции от епохата на римската сенатска република. В нея консулите изразяват монархичното начало, Сенатът-аристократичното, а комиците (народните събрания) и народните трибуни -демократичното.

 

През 63 г. пр.н.е. Цицерон е избран за консул. За неговото избиране помага факта, че неговият съперник, Катилина, открито говори за революционни промени в случай, че бъде избран за консул. Това силно обезпокоило римляните и те отдават предпочитанията си на кандидатурата на Цицерон.

След поражението на изборите, Катилина започва заговор с цел получаване на властта. Този заговор е разкрит от Цицерон. Четирите сенатски речи на Цицерон срещу Катилина, считащи се за образец наораторското изкуство (реторика), принуждават Катилина да избяга в Етрурия. В последващите заседания на Сената, който Цицерон ръководи, е решено да бъдат арестувани и убити без съд тези заговорници, които са останали в Рим, тъй като представляват заплаха за държавата и обичайните при такива случаи мерки – домашен арест или изгнание – няма да са достатъчно ефективни. Юлий Цезар, който присъства на заседанието, се изказва против смъртното наказание и само Марк Порций Катон Младши в своята реч, не толкова говорещ за вината на заговорниците, а прехвърляйки подозренията за участие в заговора на самия Цезар, успява да убеди сенаторите в необходимостта от смъртна присъда.

В този период славата и влиянието на Цицерон достигат своя връх. Възхвалявайки неговата решителност, Катон го нарича Pater Patriae, „Баща на отечеството“. По това време, както пише Плутарх,

„много изпитват към него неприязън и даже ненавист – и не за някоя глупава постъпка, а само заради това, че той безкрайно възхвалява самия себе си. Нито сенатът, нито народът и съдът не успяват да се съберат и разотидат, без да изслушат още един път старата песен срещу Катилина… Той наводни с хвалби своите книги и съчинения, а речите му, винаги така благозвучни и очарователни, станаха мъка за слушателите“

За своето участие в потушаването на Заговора на Катилина, Цицерон е първият носител на титлата Pater Patriae, и един от двамата носители на тази титла (заедно с Цезар), който не е император.

В края на живота си се отдава на философия. Пише диалозите „За страстта“, „За приятелството“ и други. В основата на неговото учение, синтезиращо редица други, е моралът.

Цицерон е обезглавен на 7 декември 43 пр.н.е. Главата и ръцете му са изложени на трибуната на Римския форум по нареждане на триумвира Марк Антоний, който не може да му прости „Филипиките срещу Марк Антоний“.

 

Писмената работа на Цицерон може да бъде подредени в три категории. Цялото негово творчество има политическа цел.

Първата категория труд на Цицерон са философските му писания. За съжаление, някои от тях са загубени почти изцяло, а няколко от другите са достъпни само в частично състояние. Макар че всяка от тях е посветена и адресирано до дадено лице или две, те са били предназначени да се четат от по-широка аудитория, и дори в края на живота си Цицерон никога не се отказа изцяло от надеждата, че Републиката и влиянието му ще бъдат възстановени.

„За държавата“ и „За законите“

Публиката се запознава с произведението „За държавата“ (On The Republic) през пролетта на 51 г., „За законите“ е издадено едва след смъртта на автора във версия, завършена вероятно преди поемането на управление на провинция (май 51 г.). Двете произведения са допълнени от съчинение за съобразеното с нравствеността действие „За длъжностите“, в което Цицерон с многобройни примери от историята и съвремието на Римската република илюстрира своето, основано върху стоически предпоставки, учение за съвместимостта на морално оправданото и ръководеното от интереси действие.

„За държавата“ симулира един разговор, който Сципион Емилиан, разрушителят на Картаген, през 129 г. води в кръг от приятели. Понеже беседата се води малко преди смъртта на Сципион, вложените в устата му изявления звучат като негово завещание. Макар и Сципион Емилиан да е бил приятел с историка Полибий и философа Панетий, неговото и на приятелите му стилизиране до интелектуалци е в голяма степен фикция. „За държавата“ започва с дефиниция на общността, която предлага едно етимологически обосновано отъждествяване на res publica и res populi. Народ (populus) не е някакво произволно множество от хора (coetus), а само такова обединение на хора, което почива върху общо разбиране за правото (iuris consensus) и общност на интересите (utilitatis communio). Първичният мотив за обединяването на хората не се състои в тяхната слабост, а във вътрешно присъщия им естествен стремеж към общност. Мотивът за слабостта може да се изведе от Платон, а мотивът за стремежа към общност – от Аристотел.

И в двете книги се разглежда най-добрата държава, нейните правни и нравствени основания, както и най-добрия държавник. Интерпретацията се затруднява от това, че книгите са достигнали до нас в непълен вид. Въпреки че произведението е било много четено до късната античност, като цяла то се е загубило.

„За законите“ се разиграва във времето на Цицерон.Беседата водят той самият, неговият брат Квинт, както и приятелят му Атик.Това е един свързан текст, запазен до средата на ||| книга, който повдига въпроси от философията на правото и дава детайлен обзор на римското сакрално и конституционно право. Остатъкът от произведението е загубен.С двете съчинения Цицерон търси съперничество с Платоновите „Държавата“ и „Закони“.За разлика от Платон тук не става въпрос за разграничаване между едно абсолютно добро, което не е много вероятно да се реализира, и един възможен добър ред, който е осъществим при известни обстоятелства. По-скоро се тематизират различни аспекти на римския държавен ред като най-добрата система както в принципите, така и в отделните правила. Политическият опит на римляните има по-голяма стойност от всички теории и мисловни експерименти.

Втората категория е изказванията на Цицерон направени като адвокат и като сенатор. Неговите писания никога не са били доставени на всички, но просто са публикувани в писмена форма, отново с малко политическа цел в ума.

Накрая, са запазени около 900 писма до и от (най-вече от) Цицерон. Повечето от тях са били адресирани до неговата близка приятелка Atticus или до брат му Quintius, но някои кореспонденции до и от някои други римляни, включително известни римляни като Цезар също са запазени. Буквите често правят интересен контраст с философски диалози, тъй като те се справят в по-голямата си част не с възвишени философски въпроси, но със светски изчисления, компромисите, ласкателства и манипулации, които са били част от политиката в Рим.