Дилън Томас – В себе си държа един звяр, един ангел и един луд (биография и стихове)

magnifisonz.com / 

Дилън Марлейс Томас (1914-1953) – (на английски: Dylan Marlais Thomas) е уелски поет, драматург и публицист. 

Роден е в морския пристанищен град Суонси в Уелс на 27 октомври 1914 г.

Той е дълбок, емоционален и сложен. Наричат неговата поезия „поезия на невидимото битие“. Става известен през 1934 г. още с първата си сбирка „Осемнадесет стихотворения“.

Публикува първото си стихотворение в ученическото списание. На 16 г. прекъсва образованието си и работи половин година като репортер в местния вестник „South Wales Evening Post”. Живее в Лондон от 34-годишна възраст. Работи в радио BBC. В 1937 г. се жени за Кейтлин Макнамара (от френско-ирландски произход),  от която има три деца. Живеят в градчето Ларн, Уелс. По време на Втората световна война не е призован в армията, намерен е негоден за военна служба, но въпреки това работи за правителството – пише пропагандни текстове за документални филми, както и радиопиеси за ВВС. Един от създателите на Английската асоциация на писателите в защита на мира след Втората световна война. 

Пише поезия и проза – “Двайсет и пет поеми” (1936),“Портрет на твореца като млад пес” (1940), “Избрани писма” (1966), “Дилън Томас: Поетът” (1971), “Събрани разкази”(1983) и др.

Води труден и бурен личен живот. Страда от алкохолизъм. “Бях самотен нощен скитник и постоянен подпирач на кьошетата.” – казва приживе Томас.

Умира 39-годишен на литературно четене в САЩ в резултат от злоупотреба с алкохол.

„Когато човек изгаря своите мостове, се получава много хубав пламък.”

„Алкохолик е някой, който пие колкото теб, но не го харесваш.”

„В себе си държа един звяр, един ангел и един луд.”

„Не си отивай спокойно в тази лека нощ.”

„Добрата поема допринася към реалността. Светът никога вече не е същият, след като му се добави една добра поема.”

„Поезията не е най-важното нещо в живота. Много повече харесвам да си лежа във ваната и да си чета Агата Кристи.”

„Току що изпих 18 поредни уискита. Мисля, че това е рекорд.”

„Макар любовниците да са изгубени, любовта не трябва да бъде.”

„Някой ме отегчава. Май съм аз.”

„Има само една позиция за един артист. Той трябва да стои изправен.”

„Функцията на просперитета е да се грижи за себе си.”

„Тези поеми, с всичките си несъвършенства, съмнения и обърканост, са написани от любов към човека и с благословията на Бог. Проклет да съм, ако не е така.”

„Земята на моите бащи. Моите бащи могат да я имат.” (Надпис на надгробния му камък)

„Не бъдете прекалено критични към поемите, поне докато не бъдат написани. Винаги съм смятал, че написаното вдъхва някаква сигурност. Ако не струва, поне има убеденост.”

„Този, който търси почивка, намира скука. Този, който търси работа, намира почивка.”

Поезия :

И смъртта ще остане без царство

И смъртта ще остане без царство. 
Мъртъвците ще се слеят в голотата си, 
ще се смесят с луната на запад, с вятъра, 
костите им ще се разпилеят в земята, 
край нозете им звезди ще огряват нощта. 
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак, 
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак. 
Влюбените ще умрат, но не и любовта. 
И смъртта ще остане без царство. 

И смъртта ще остане без царство. 
На морето под извивките премазани, 
дълго ще лежат, но не ще гинат напразно. 
Връзвани на колелото, изтезавани, 
жилите им ще се скъсат, но ще издържат. 
Вярата в ръцете им на две ще се сломи, 
ще ги пронижат еднорогите злини. 
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят. 
И смъртта ще остане без царство. 

И смъртта ще остане без царство. 
Крясъка на чайките не ще чуят вече, 
ни грохота на вълните край бреговете. 
Където цвете е цъфтяло, няма цвете 
да надигне пак глава под шибащите пръски. 
И даже луди и без дъх в пръстта зарити, 
пак ще блъскат с главите си през маргаритките 
към слънцето, додето слънцето се пръсне. 
И смъртта ще остане без царство.
 
превод Александър Шурбанов, 1992 

Един развой във небесата на сърцето

Един развой във небесата на сърцето

превръща влага в суша; златно жито

прораства и злия мраз на гроба.

Един нов лъх, над вените развихрил грива,

нощта превръща в ден; кръвта изгрява

за червеевата прокоба.

 

Един развой в окото предвещава

мрак на костта; плодилата утроба

засмуква в себе си небитието.

 

Едно смрачаване в небето на окото

преполовява зрака му; морето

се срива пред брега без мяра.

И семето, което брули слабините,

събира само част от плодовете,

додето вятърът примира.

 

в плътта и костите са ветровете

влажни и сухи; живи редом е мъртви —

два призрака — се движат пред окото.

 

Един развой във небесата на света ни

превръща призрак в призрак; всички тленни

на двойна сянка стават жертви.

Един развой луната в слънцето издухва,

завесата от суха кожа смъква

и ти, сърце, предаваш своите мъртви.

Защо смразява източният вятър

Защо смразява източният вятър,

а южният разхлажда, няма да се знае,

дордето ветроизворът пресъхне

и ветрите, понесли плодовете

на хиляди грехопадения, престанат

най-сетне да заливат запада.

Защо коприната е ласкава при допир,

а камъкът ранява, ще разпитва

детето до последния си ден,

защо дъждът среднощен и кръвта

засищат жаждата — за всичко туй

то ще получи един черен отговор.

 

Децата питат: „Дядо Мраз ще дойде ли?“

Ще сграбчат ли в юмрука си комета?

Не — чак дордето в детските очи

прахта им дългосетен сън поръси

и здрачът се препълни с детски духове,

чак дотогава няма да отекне

бял отговор от покривното било.

 

Всичко се знае — някои доволни

по звезден зов потеглят с ветровете,

макар че към какво зоват звездите,

кръжейки покрай кулите небесни,

дорде угаснат, тук едва се чува.

Доволен чувам аз „Бъди доволен!“

като звънец по дълги коридори,

 

„Живей без отговор!“ — и тъй живея

без отговор на онзи детски вик

към ехото, човека-мраз и призрачните

комети над издигнати юмруци.

Ний легнали край морски пясък

Ний, легнали край морски пясък, вгледана

в жълтото и гробовното море, осмиваме

ония, дето се надсмиват над ония, дето следват

червените реки, празен приют

от думи сред цикадената сянка,

защото в тази жълта гробница от пясък и море

вопъл за цвят във вятъра вопие

гробовно-весел като гроба и морето,

задремали от двете му страни.

Лунните тишини, притихналият прилив

по неподвижните капали, този сух приливник,

запречен между водната стихия и пустинята,

би трябвало да излекуват водните ни болести

посредством едноцветния покой;

небесна музика над ширнатия пясък

се лее с песъчинките, забързани

да скрият планините златни и палатите

по цялото гробовно-весело крайбрежие.

Опасани от неподвластна ивица, ние лежим

вгледани в жълтото, мечтаем вятър да отвее

брега отложен и да потопи червената скала;

ала мечтите нямат приплод, нито пък ще можем

да спрем пришествието на скалата;

лежим вгледани в жълтото, дорде туй златно време

се пръсне, о, сърдечна скръб, като сърце и хълм.

Под време аз разбирам тук на сватбата ни изтърсака,

на занощяване роден в лойта на скотското легло

в покои святи и в потоп свиреп;

и всички грешници на любовта измолват прошка в мрака

за младоженеца и булката, докарали за зло

върху земята пакостника скръб.

Аз жадувах да се махна надалеч

Аз жадувах да се махна надалеч

на кухата лъжа от съскащата жлъч

и на ужасите стари от нестихващата глъч,

всеки миг все по-ужасна, докато по здрач

денят зад хълма потопи в морето пламнал меч;

аз жадувах да се махна надалеч

от повтарящите се безкрайни поздравления,

защото призраци гъмжат под небосклона

и по листа призрачни еха се гонят,

и от този тътен на послания и посещения.

 

Аз жадувах да се махна надалеч, но ме е страх

да не се взриви животът, недотлял докрай

сред кухата лъжа, която уж лежи и спи,

а пръсне ли се под небето, ще ме ослепи.

Нито пък на нощта от древната уплаха,

шапката, отделяща се от косата,

устните, свити пред телефона,

за перото на смъртта не ще се хвана.

Не, не искам тъй в смъртта да се снижа —

полу-условност и полу-лъжа.

Скръбта крадец на времето

Скръбта крадец на времето излазва

и с гроба в лунен впряг, и с мореходните години,

негодницата мъка се изплъзва

на времето през яростно навеяните дюни,

за писъците старостта не помни,

върху вълните с ветровете времето завързва

и свиква пак безбройните изгнани,

които бродят по дълбоки пътища в морето,

за горестта си старостта не казва,

за албатроса на врата на клетия стрелец,

костта на младостта си тя отмята

и солноока се запътва бавно към леглото

на тази, дето вдигаше на прилива вълната,

а днес лежи безвременно с любимия крадец.

 

Бащици мои, нека този времелик измамник,

от чийто къс ръкав смъртта надзърта,

с мехурестия си товар в торбичката на друмник

вдън гроба на жребеца да нахълта,

през цепка на скопец да стрелне скрития бездомник

и да освободи скръбта двугърда,

да го не гонят свирки сребърни по върховете

на седмици от дни до ден, до смърт,

тези плячкосани мехури — змии ядовити,

и кучешките зъби — прът до прът,

трето око да не прозре в дъгата едногърба,

която двете половини свързва за живот,

за да остане всичко и над бездната към гроба

с крадците на бащите ми да придобие плът.

Още стихове на  Дилън Томас – тук >>>

Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *