magnifisonz.com /
Гръцкият писател и философ Никос Казандзакис е известен с рома си „Алексис Зорбас“, който е филмиран под името „Зорба гъркът“ (1964 г.). Автор е на есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически произведения. Казандзакис прекарва по-голямата част от артистичния си живот извън Гърция, а някои от произведенията му са свързани с историята и културата на неговата родина и с мистичната връзка между Бога и човека.
Днес ще ви представим вдъхновяващи и силни цитата от него.
„Всичко, което е необходимо, за да се чувствате, че тук и сега е щастието е просто и скромно сърце.“
„Когато се страхуваш от нещо, било лъв, било човек, било таласъм, хвърляй се върху него направо и ще видиш-избягва веднага от тебе страхът; избягва от теб и отива при другия; страх обхваща звяра, човека, таласъма и дим да го няма! Това е тайната!“
„Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.“
„Говори за доброто и то само ще дойде-каза той. – Аз като казвам някоя добра дума, изпълнявам дълга си; да даде Господ да излезе истина. По-нататък не се бъркам – нека изпълни и той своя дълг.“
„Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.“
„Всеки мислеше само за себе си, за собственото си нещастие и не го беше грижа за ничия чужда мъка. Не поглеждай повече назад! Станалото — станало! Загубеното — загубено! Гледай напред и върви!“
„Шефе, харесвам те прекалено много, че да не ти го кажа. Имаш всичко, само немаш лудост. Човек има нужда от малко лудост или никога няма да може да скъса въжето и да се освободи.“
„От всичко, което съм разбрал за малкото години, през които съм живял и носил сабя, свободата не е „Ела, пито, да те изям“, а крепост, която превземаш с меча си!“
„Ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият обикновен ум никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.“
„Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…“
„Всичко е идеята – рече той. – Вярващ ли си? Тогава една треска от някаква си стара врата става честният кръст. Не си ли вярващ? Тогава честният кръст целият става някаква стара врата.“
„Като се спуснах към полето, видях един старец, коленичил на камъните и надвнесен над един поток, да се взира в течащата вода, а на лицето му бе изписан неизразим екстаз; сякаш нос, уста, бузи, всичко беше изчезнало и бяха останали само две очи, които гледаха как водата струи сред камъните. Приближих се към него:
– Какво гледаш, дядо? – запитах го аз.
А той, без да вдигне глава, без да откъсне очи от водата, ми отвърна:
– Живота си, чедо, живота си, който си отиде…“
„- Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? – извиках аз.
– Някоя машина ли го е откъснала? – настоявах аз.
– Каква машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!
– Сам ли? Защо?
– Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! – каза той, като повдигна рамене. – Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! – фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: “Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!” Това ще рече човек, ти казвам: свобода!
– И тъй? – рекох. – Ами пръстът?
– На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата…
– Ами не те ли заболя?
– Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата – тури му сатъра тогава!
Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш…“
„- Може и да остана… – казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. – Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
– Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
– Ще я скъсам някой ден! – казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
– Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне – отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?“
magnifisonz.com – към главната страница >>>